ИЗ „ПРИКАЗНИТЕ ОСТРОВИ”
къси разкази
СПОДЕЛЕНО СЪКРОВЕНО…
Когато чета, когато пиша и докато лекувам ме вълнуват три въпроса:
КАКВО?
ЗАЩО? и
КАК?
В началото намирах отговора лесно - бях на двайсет и няколко години. Неусетно стана по-трудно, но продължих да питам и да се вълнувам. Питах себе си, питах другите. Повечето мълчаха или ме гледаха с насмешка. Малцина ми отговориха. Мислех върху отговорите им, но смисъл не видях. И осъзнах, че това бе техният, но не и моят отговор. И продължих да питам и да търся, този път моя, личен и единствен отговор - вече бях на четирсет и няколко години. И все по-трудно ставаше да налучкам отговора, камо ли да го намеря - от раз, както в ранните години.
Неусетно се появи желанието моят отговор да развълнува и някой друг. Спомних си времето, когато осмислях чуждите отговори, и осъзнах, че не е възможно другите да приемат моя отговор като свой.
Осъзнах още, че смисълът не е в отговора, а във въпроса - това е най-многото, което мога да направя: да питам, за да провокирам някого да се замисли и да намери своя отговор.
И най-същественото осъзнах - заради отговора, който касае само мен, и въпроса, отправен към човека срещу мен, продължавам да чета, да пиша, да лекувам и да се вълнувам, т.е. да живея…
Златимир Коларов
ПРИКАЗНИТЕ ОСТРОВИ
В книжарницата на Хеликон прекарах няколко часа. Вътре бе светло и уютно. Тихо звучеше гласът на Фреди Меркюри: We are the champions, Show must go on… Разхождах се между рафтовете и се наслаждавах на неповторимия Фреди и на уюта, който създават само хубавите книги.
Една книга привлече погледа ми „Приказните острови” на Антъни Мейсън с подзаглавие „Най-възхитителните места на света”. Зачетох се:
КАПРИ:
Координати 40°33′ с.р./14°14′ и.д.
Площ 10.4 кв. км.
Статут остров към регион Кампания, Италия
Население 12 200 души
Главен град Капри
Официален език италиански
Парична единица евро
…Туристите пристигат на Марина Гранде с ферибот от Неапол или от някое от пристанищата на полуостров Соренто… Капри е известен и в миналото, и сега - с разкоша си… Грота Верде (Зелената пещера) се намира в южния край на острова. Тя не е толкова известна като Синята пещера (в северния му край), но може да се мери с нея по красота… Най-добре е да стигнете до пещерата с плуване…
ТУРИСТИЧЕСКА ИНФОРМАЦИЯ
Кога да отидете там: По всяко време на годината. През летните месеци (юни-септември) там е пълно с туристи.
На какво да обърнете внимание: От Анакапри можете да се изкачите със седалков лифт до връх Соларо, откъдето се открива живописна гледка.
Полезни съвети: Посетете Синята пещера, но при спокойно море (заради плуването) и силно слънце (заради осветлението на пещерата).
Следваха снимки на красиви места от острова…
Отгърнах страницата, продължих през Венеция, Сицилия, Санторини, Крит към Нова Каледония, Бали, Малдиви и Сайшели и двата часа минаха неусетно.
Книгата ми хареса и я купих. Момичето на щанда ми върна няколко монети. Пъхнах ги в джоба на палтото си и излязох от книжарницата.
Навън се бе смрачило. Сънливият сив следобед бавно вървеше към своя край, уличните лампи грейваха една след друга. Духаше резлив тънък вятър и покриваше локвите с лед. Бе неделя, хората бързаха - прибираха се по домовете си.
На ъгъла на Витоша и Патриарха изгърбен уличен музикант свиреше на цигулка „Мечтание” на Чаплин. През отрязаните пръсти на плетените ръкавици прозираха черните му нокти. Едно изпосталяло куче дремеше до отворената кутия на цигулката в краката му. На ниско столче встрани седеше умислена старица. Протягаше ръка с метално канче, без да гледа бързащите хора.
Напипах в джоба на палтото си монетите и пуснах едната в калъфа на музиканта. Той кимна с глава и дръпна лъка. Кучето се изправи, погледна ме в очите и се облиза. Втората оставих в канчето на старицата. Тя ме дари с премръзнала усмивка и отново се умисли.
Подминах. Торбичката с „Приказните острови” шумолеше в ръката ми. Мечтанието на Чаплин глъхнеше в кишавия шепот на автомобилните гуми по паважа.
БОДИГАРДОВЕ
Охраняват клиниката денонощно. Мъже на различна възраст. Във всички случаи над шейсет. С всякакви професии - преди, сега - пенсионери. Работят като бодигардове, за да добавят някой лев към пенсията. И да посрещнат някой непредвиден разход…
Някои са семейни, други - не. На повечето съпругите са болни и не работят, стоят си вкъщи. Децата и внуците са в чужбина. Чакат лятото, за да ги видят за ден-два. Децата и внуците отиват на почивка на планина или на море. Връщат се за ден-два, колкото да свършат нещо и в София и да се видят с приятели. И си тръгват. До следващото лято, когато пак идват - за ден-два…
Стаичката им - метър на метър и двайсет. Кушетка, маса, стол и телевизор. И табло с ключовете от лабораторията и лекарските кабинети. Работят дневна и нощна смяна, после - два дни почивка. Носят си храна от къщи. Или хапват от болничната, ако остане. И ако санитарките им донесат. В почивните дни по-здравите ходят и на втора работа. Пак за някой лев. Да посрещнат някой непредвиден разход. И да заделят за внуците, като се върнат от чужбина следващото лято. Не да се отсрамят, а да ги зарадват.
Униформи нямат. Охраняват клиниката в домашните си дрехи. Фирмата не отпуска пари за униформи, а и те не искат. Ако поискат, ще ги уволнят. И кой ще ги наеме после? В най-добрия случай ще сменят клиниката с друга или с хоспис, без гаранцията, че ще им провърви и че подобно нещо ще се случи. По-вероятното е да си останат вкъщи, при жените. Защото в дискотеките не приемат хора като тях - поостарели, уморени, слаби. Там търсят млади, едри, силни, които да не мислят, а да действат - бързо, на момента, с юмруци. Затова се стараят да се харесат на лекарите, на сестрите и санитарите, за да не се оплачат на фирмата, която ги е наела. От старанието на лицата им се е появил неуловим преди раболепен израз на хора, готови да се затичат, когато ги повикат с пръст.
Едни си отиват, други идват. Вече двадесет години.
М. е бивш шифровчик към външното разузнаване. Работи, за да събере пари за нови зъбни протези и да лекува останалите два-три зъба, тъй като те са много важни - на тях ще се закрепят протезите, обясняваше той.
Т. е бивш полковник, граничар, завършил Военна академия, работи, за да помага на безработната си дъщеря. Болят го коленете от ходенето покрай полосата и лежането по време на засадите, но не се предава. Никога не закъснява за дежурство, защото дежурството, дори и да е в болница, е важно нещо, отговорно…
П. е бивш художник, специалността му от Художествената академия е била „Плакат”, печелил добре на времето от плакати за театрални постановки, жена му починала, живее сам, парите от миналото свършили, работи, за да се изхранва. Събира в буркани останала храна от болните и я отнася вкъщи.
И. е инженер, строил химически заводи, живее сам, жена му е починала. В събота и неделя дъщеря му носи храна вкъщи, в останалото време сам си готви, най-често супи - вода, няколко картофа, пликче бульон от Била и малко сол. Изкарва деня със супата и няколко филии хляб.
Г. е хипертоник, диабетик, една сутрин устата му се изкриви. Изпратих го в Нервна клиника. След десетина дни го изписаха с диагноза „инсулт”. След месец се върна на работа без следи от болестта, поработи месец-два и се отказа.
М. е бивш влаков машинист. Жена му е жива. Помага на синовете си, единият е безработен, другият си е счупил крака и е обездвижен за половин година. Когато може, работи и на друго място.
И много други… Сухи, слаби, попрегърбени, изпити, честни… Бодигардове от класа…
И от кого ни пазят? - мисля си. - От нас си… Ние, които след като се пенсионираме ще станем като тях - бодигардове в някоя клиника или хоспис, защото в дискотеките не приемат хора като нас - уморени, слаби. Търсят млади, едри, силни, които да действат…
ЧЕНГЕТА
Високи, силни. Мъже и половина. С ъгловати, изсечени лица. С открити погледи на хора без задни мисли. Като говорят те гледат в очите. Говорят кратко, ясно, точно колкото е нужно. Мислят бързо. Не се колебаят, действат мигновено. Мъже и половина. Истински ченгета.
Костюмите им стоят по мярка, униформите по им прилягат. Без да искат се набиват в очи - с високия си ръст, с широката си крачка. Честни, думата им на две не става. Темпераментни, но владеещи се, сдържани. Хора, които всеки момент могат да скочат и да се затичат - да преследват лошите, да гасят пожари, да помагат…
Ще разкажа за неколцина от тях. На едро. С резки черти. За тях не може да се разказва на дребно, с подробности и детайли - няма време. Детайлите са за местопрестъплението и после - в лаборатории и кабинети, но там не мога да надникна.
Полковник Г. Г. е висок, рус, със сини очи и спортна фигура. Много женски сърца са развълнували тези очи. Дискретен е, не казва нищо. Отличен стрелец. Бивш началник на Софийско градско. Пенсиониран на 42 години, в разцвета на силите. „Познавах си работата, докторе - сподели веднъж, - никой не можеше да ми се опре. Много лоши щяхме да набутаме в пандиза…” От време на време охранява бизнесмени. Повечето време е без работа. Стои си вкъщи, гледа телевизия, чете. Понякога си ходи на село. Там прави същото - гледа телевизия, чете…
Полковник И. Г. също е висок и спортен, но с кафяви очи и кестеняв. Бивш боксьор. Като гледам юмруците му не завиждам на неговите противници на ринга. Стотици убийства е разкрил. В кръвта му е да надушва убиеца, да го измъкне от дупката и предаде по веригата - прокуратура, съд, затвор… Пенсионер. Работи като охранител на бизнесмени при рискови операции и сделки. Не знам какво прави в свободното си време. Сигурно гледа телевизия, чете…
Подполковник Л. С. е среден на ръст, мургав, с жив подвижен поглед. Пенсионер от двайсет години. И той е пенсиониран при политическата чистка в началото на деведесетте. Сега няма шейсет. Ориентирал се бързо след промените и преуспял в бизнеса - има охранителна фирма. Охранява стратегически обекти в Плевен и областта. И сега работата в МВР му липсва. Споделя мимоходом, че не съжалява - животът трябва да се живее такъв, какъвто е. Казва, че много от колегите му не могли да понесат пенсионирането, силите им не издържали и, за да не стигнат до кофите на улицата, минали от другата страна, на страната на лошите. „Не може Наглите да нямат чадър над себе си. Необразовани момчета като тях не могат да измислят подобна стройна огранизация и да я изпълнят. Дело е на човек с опит, който има информация и знае как да я използва…” - мисли той по повод на отвличанията на Наглите. Той не е преминал на противниковата страна и продължава да се бори - пази стратегически обекти от лошите…
Генерал И. Д. не е (не беше, светла да е паметта му!) нито висок, нито строен. Беше нисък, темпераментен, енергичен за десетина. Не преследваше лошите, а гасеше пожари - в реактора на АЕЦ „Козлодуй”, при соца. Влизал е в сърцето на Централата със защитно облекло, за да огледа и да се убеди, че пожарът няма да се повтори. Гасил е пожар и в Нефтохим край Бургас, пак по времето на соца. Върхът за него е танкерът „Ерма”, натоварен с нефт, в пристанище Варна. Като истински генерал на танкера се качва пръв и цяла нощ гаси с редовите пожарникари. От ЦК на БКП тогава му направили забележка, че трябва да се пази. „Не мога да карам хората да влязат в огъня, а аз да стоя на брега и да давам команди с мегафона” - отговорил той. Разказваше ми: „Наредихме на понтона две противопажарни коли една зад друга, нямаше място за трета. Прехвърляха си пяната. Въздухът грее, палубата пари под краката. Изведнъж корпусът се разтресе и някой от люковете избълва дим и огън. И хукваме нататък да гасим. Цяла нощ. Сутринта пожарът затихна. Разбрах, че сме успели, въпреки че тук-там имаше остатъчни огнища.” „Ако не бяхте успели?” - питах. „Хиляди тонове нефт щяха да се разлеят по водата, да изгорят пристанището и част от крайбрежните квартали.” Говореше за размера на пожара, а не какво е щяло да се случи с него и другите пожарникари, защото беше ясно. Дълго време след това във Варна хората говореха, че И. Д. е „огън генерал”, но много псувал - цяла нощ се чували благословиите му, усилени от мегафона. Отнесъл го и адмиралът, отговорен за опазване на околната среда. Сутринта адютантът му отишъл на мястото на пожара със заповед на адмирала да се пази околната среда. „Кажете на адмирала - извикал в мегафона генералът - да си… майката, майката и на околната среда!” Така покрай адмирала го отнесла и околната среда…
Друг случай. Разказа ми го бивш колега на генерала. В столовата генералът се редял на опашка с редовите пожарникари, а не чакал да му сервират като на офицер на отделна маса. Снажен сержант взема чинията от шубера, обръща се и, без да иска, излива горещата супа във врата на генерала. Смущава се и започва да се извинява. Генералът го потупал по рамото: „Не се притеснявай, моето момче. Генерал Д. се е пекъл и на по-горещ огън…” - и отишъл да се преоблече.
Много бяха огньовете, на които се печеше генералът. Последните - на табла с баща ми, вкъщи, в хола. Бяха приятели от младостта. Майка ми ги черпеше с кафе и курабии.
Видях го за последен път - свит от болестта, смален и дребен в широкия костюм…
…Познавам и други офицери и сержанти от МВР, много от тях работеха като бодигардове към болницата, за да добавят някой лев към пенсията. За тях няма да разказвам… Оставам с възхитата си. Възхитата към пенсионираните офицери от МВР - високи, силни, мъже и половина, истински ченгета…
КРАТЪК АВТЕНТИЧЕН РАЗКАЗ
Така и не запомних името му. Пристигна в клиниката в мрачен, ноемврийска следобед. Почука и без да изчака, влезе в кабинета и застана до вратата. Смутолеви, че го болят гърдите и се огледа.
Първото ми усещане беше изненада, последвана от неприязън - за първи път виждах подобна едра, тромава фигура, която издаваше огромна физическа сила, ниско, полегато чело, неспокойни и мнителни очи, необръснато лице с груба кожа, широка и безформена уста, неравни, едри, жълти зъби, масивна, издадена напред долна челюст, смъкнати рамене, дълги ръце, с дебели пръсти и лопатести, широки длани. „Като горилата от разказа на Алан По…” - помислих си и ме облъхна страх - тънък и резлив, все едно че минах покрай запустяло гробище късно през нощта. Беше облечен в костюм от кафяв габардин, леко избледнял, но запазил елегантната си кройка. Държеше шарено вързопче, което контрастираше на скъпия костюм.
„…Или пародия на Квазимодо?” - продължих да си мисля и отново почувствах хладните тръпки на страха. Преодолях неприязънта и му казах, че трябва да го приемем за лечение по спешност! По-силно впечатление му направи фактът, че трябва да остане в клиниката, отколкото разясненията, че се касае за стенокардия и за опасност за живота. Каза, че няма да остане в болницата за нищо на света, но аз настоях. Накрая той осъзна риска и се съгласи. Оформих листа, назначих лечението и сестрата го настани в стая с още трима болни. Отдъхнах си, но доста време не можех да се отърся от усещането за досег със смъртта.
Първият човек, когото срещнах в коридора на клиниката на следващия ден беше той. Озърташе се и се поклащаше като пиян. Брадата сивееше по лицето му като четина, долната му челюст се тресеше. Облиза напуканите си, побледнели устни и избоботи, че нищо не е в състояние да го задържи повече в болницата. Отново преодолях неприязънта, този път премесена с отвращение, и му казах, че постъпва неразумно, но той беше непреклонен. Любопитството взе връх над отвращението и го попитах какво го притеснява. Лицето му още по-силно пребледня, брадата му още по-силно се разтресе и той, разкривайки неравни, жълти зъби, каза, че не можал да заспи през нощта, после се отприщи - хърканията и стенанията на другите болни го подлудили, бълнуванията им го карали да подскача в леглото, да се върти, да се озърта и трепери…
Докато говореше гърдите му свистяха от задуха и болката, по челото му потече пот. Казах, че подобни чувства са нормални за човек, който попада в болница за първи път и отново настоях да остане, но той отказа. От вързопчето си извади кочан с рецепти за безплатни лекарства на активен борец против фашизма и капитализма и ми го подаде. Изненадах се и се укорих заради неприязънта си: „Колко ли мъки е изпитал, колко ли болки е изтърпял в затворите, които са го превръщали бавно, систематично, безпощадно от горд и силен човек, какъвто сигурно е бил, щом се е борил за една идея, в разтреперано от страх животно?…” - и отново си спомних Квазимодо, зад чийто груба външност се крие доброта и нежност.
Написах рецептата и му я подадох. Той я взе и тръгна към гардероба да вземе дрехите си от сестрата. Изпратих го с поглед и тръгнах към стаята, в която беше прекарал една безсънна вечер, наситена с призраци, родени от издевателствата в затвора…
Болните в стаята бяха изнервени и неспокойни. Казаха ми, че през нощта се въртял в леглото и не ги оставял да заспят, будел ги, щом някой се изкашлял или простенвал, пъшкал, кашлял, скърцал със зъби, пухтял с устни, ставал, отново лягал, скимтял, притихвал, после отмятал завивките и палел лампата, сестрата я изгасяла, той скачал, излизал от стаята и се връщал, сепнат от мрака в коридора…
„Човекът се е борил за идеала, а те злословят грозно и дребнаво…” - помислих си, като гледах недоволните лица и мрачните погледи на болните от стаята. Казах им, че не трябва да го винят, а да го съжаляват, че трудният живот и борбата с фашизма са го направили душевен инвалид…
- Той ли се е борил срещу фашизма? - попита един тих до тогава старец, който беше слушал мълчаливо разказа на другите. Болните се умълчаха. Без да ме гледа, старецът тихо каза: - Много добре го познавам, родом е от едно съседно село… - и поклати глава. - Мъртвите го тормозят него, а не живите… - и разказа: - Преди Девети беше конекрадец, след Девети го направиха милиционер - в селото всички му имаха страха. За добра служба го изтеглиха в града. По време на Народния съд, когато осъдеха някого на смърт, викаха него… Какво правеше с осъдените през нощта не знам, но сутринта ги изнасяха от участъка в чувал. После го направиха активен да забрави, ама виждам, че не може… - старецът се отпусна на леглото, притвори очи и замълча.
Излязох от стаята. Видях го пред клиниката. Тръгна по алеята на болницата с клатушкаща се, забързана походка, в кафявия си протрит костюм и платненото вързопче, размахал като лопати широките си, кокалести длани.
ПОЛКОВНИКЪТ И ДЕТЕЛИНА
Полковникът ми се обади в началото на лятото. Каза, че Детелина е починала. Гласът му бе отпаднал, бавен. Имали планове да ходят на море, но Господ не бил рекъл… Гласът му стана още по-бавен. После се извини, че ме притеснява, но мислел, че е редно да ми каже, след като съм се грижел за нея толкова години. И затвори, преди да изкажа съболезнованията си. Оттогава не ме е търсил…
Преди години я доведе в клиниката с обриви до рани по краката. И двамата бяха на около четиридесет. Тя - нисичка, слаба, деликатна, учителка по литература. Той - едър, задъхан, в униформа и пагон на полковник. Представи се - командирът на бригадата в Сливница. И допълни:
- Три дни обикаляме болниците, докторе…
Досетих се защо колегите са отказвали да я приемат - притеснявали са се от рядката и непозната болест.
- Жена ви има възпаление на съдовете на краката - казах.
- И какво ще правим, докторе? - погледна ме той от упор и си помислих, че ако откажа да я приема, ще доведе бригадата, ще щурмува клиниката, ще я превземе и срине за минути.
- Ще я приема.
- Това добре - отдъхна си той. - А след това?
- После ще говорим - казах и офомих документите на Детелина за приемане в болницата.
Включихме системи, започнахме ударно лечение, за две-три седмици овладяхме болестта, част от раните зараснаха, по-дълбоките - завехнаха. Постепенно успях да преодолея неприязънта на Детелина и Полковника към лекарите и медицината, породена от неуредиците в здравната система. След месец я изписахме подобрена.
Детелина бе щастлива, Полковникът - доволен. Тя се върна на работа в училището, той - в казармата. Полковникът бе завършил Военно училище и Военна академия и зачислен за докторантура, която щеше да изведе кариерата му до върха с генералската звезда, а може би и две, и три… - беше млад, перспективен кадър.
Една година Детелина беше здрава. И отново се влоши. Отново я лекувахме и отново овладяхме раните и болестта, но трудно. Така няколко пъти. Двамата бавно губеха надежда за изцеление. След това изчезнаха за дълго.
След още една година той я доведе с ампутирани два пръста на крака. Водени от желанието да намерят лек за болестта й, бяха търсили помощта на други здравни заведения, народна медицина, екстрасенси… И бяха спрели лечението, което потискаше болестта и я държеше под контрол. Казаха, че ортопеди препоръчвали да ампутират част от стъпалото, за да е в състояние да ходи. Случаят не беше труден, по-скоро деликатен заради поведението на предхождащите здрави заведения, на болната и близките й. Поради това представих проблема на лекарски колегиум и го обсъдихме със състава на клиниката. Мнението ни беше, че не трябва да се оперира за момента. Казах им го, гледаха ме с недоверие. На Полковника казах, че ако започнат да оперират стъпалото, не знам докъде ще стигнат и къде ще спрат…
Послушаха ни. Но след месец ампутираха част от стъпалото. И се започна - цялото стъпало, после второто, двете подбедрици до коленете…
Междувременно Полковникът се отказа от докторантурата, напусна армията и срина военната си кариера, за да се грижи за жена си. Започна зърнен бизнес. За разлика от повечето военни, които изпитват трусове при пенсиониране или съкращаване, той мина като торпила през адаптацията към цивилния живот и разшири бизнеса, печалбите му се разраснаха. Пътуваше из страната с бус или камион, купуваше, препродаваше, участваше в търгове и програми, финансирани от Европейския съюз… Разказа ми как дъжд навалял зърното, той спрял на някаква площадка, било надвечер, до вечерта разпилял зърното по земята без чужда помощ, само с една лопата, за да не мухляса, преспал в камиона, сутринта го натоварил с лопатата и продължил. Чудех се как се справя. Отговори ми - неволята ме учи.
Докато той кръстосваше страната, Детелина го чакаше в апартамента им в кв. „Дружба” напрегната, изнервена, без причина недоволна. Придвижваше се на ръце и с инвалидна количка, до прозореца на стаята и обратно, до леглото. Гледаше телевизия, четеше. И се ослушваше кой ще се върне пръв - мъжът или синът й…
Като се върнеше, той чистеше, готвеше, переше, почистваше раните по бедрата на жена си, включваше и изключваше системи, сменяше подлоги. От стреса напълня, разви хипертония, диабет, синът им - депресия, после шизофрения, посегна към наркотици. Полковникът не се предаваше - грижеше се за двамата, през лятото ги водеше с буса на планина или на море. Вдигаше Детелина като дете и я слагаше на предната седалка. Закопчаваше коланите, включваше радиото и тръгваха - те, двамата, на предната, синът им на задната седалка. Сподели, че е щастлив с най-близките си хора.
През няколко месеца ме вземаше от клиниката с буса и ме водеше у тях да я прегледам. Веднъж, пътувахме по Цариградско шосе, му казах, че малко мъже могат да се грижат самоотвержено като него за когото и да е. Без да отделя очи от пътя, той каза:
- Винаги ме е подържала, винаги е била до мен - по поделения, по гарнизони. Не мога да я оставя, няма да я оставя…
И не я остави.
„Ре-Це” И МАЙКА МУ
Бе доказан, класически пристъпник. И него го отвя въртележката, но не онази, която отвя преждевременно другите като него, а тази, която отвява всеки един от нас някой ден…
Всъщност, не бе толкова класически престъпник, колкото чист „Ре-Це” според затворническия жаргон от тогава (рецидивист) с дългогодишна присъда, ако не и доживотна. Излежаваше я в Пазарджишкия затвор при строг режим. По-точно излежаваше няколко присъди. Мисля, че едната беше за убийство. Не помня детайлите - минали са над двайсет години. Помня същността:
Беше четирсет и няколко годишен, сух, слаб, с тънки устни, издаващи жестокост, изпито скулесто лице на груб човек без задръжки и с воднисто-сивкави опипващи очи, които в един миг гледат унесено, в следващия се свиват и те пронизват като игли, после омекват и се изпълват с робска любезност и безгръбначно раболепие. Като гледаш менящото се сиво-синьо на очите му, оставаш с впечатлението, че докосваш слуз.
Няколко пъти го лекувах във Вътрешна клиника в Пазарджик - в затвора бе развил диабет със засягане на бъбреците. От болестите цветът на лицето му бе мръсно-жълт, около него се носеше дъх на гнили ябълки и на урина. Няколко пъти постъпи по спешност в диабетна кома - не си инжектираше редовно инсулина. Въпреки тежкото му състояние и невъзможността да се движи, всеки път го охраняваше по един милиционер - сменяха се през дванайсет часа. Един ден му се скарах, че не си поставя инсулина, както съм му препоръчал. Той разтегна тънките си устни в гримаса, която би трябвало да е усмивка, и каза, че не си инжектира инсулина, за да изпадне в кома и да излезе за няколко дни от затвора. И допълни, че един от техните си забил пирон в главата със същата цел. За случаят с пирона в главата ми бе разказал преди време хирургът, който го приел в Бърза помощ.
За няколко години разви тежка бъбречна недостатъчност. Лекуваха го в болницата на затворите в София без успех - не изпълняваше нарежданията на лекарите, не си пиеше редовно лекарствата. Майка му, седемдесетина годишна, изпита, отрудена жена с черни помръкнали очи и бледо скулесто лице, твърдеше, че лекарите не го лекуват, защото е затворник, че началниците на затвора са виновни за тежкото му състояние, че е попаднал по погрешка в затвора, набеден от лоши хора…
Болестта напредна, състоянието му силно се влоши и го освободиха от затвора по здравословни причини, мисля, че го пуснаха просто да си умре вкъщи. Включихме го на хемодиализа, позакрепихме го. Майка му бе неизменно с него като придружител - хранеше го като бебе с лъжичка, даваше му да пие вода със сламка, къпеше го, сменяше подлогите… Вечер опираше гръб на крака на леглото и спеше на земята. Така я и заварвах някои ранни утрини - свита като куче в краката на сина си. Няколко пъти й предложих походно легло за през нощта, най-малкото стол, тя ме гледаше с тъмните си измъчени очи и кимаше отрицателно с глава. Не можех да разбера защо спеше седнала на земята, а не свита в краката на сина си, както правеха другите майки, придружаващи болните си деца. Отговори ми един от болните в стаята - пресрещна ме в коридора и ми каза, че като седнела на леглото, той я изритвал да не му пречи да си изпъне краката, като заспяла я мушкал в ребрата или удрял с бастуна си по главата да му даде да пие вода. Тя ставала, източвала водата от чешмата, за да е студена, прихващала главата му с една ръка и с другата внимателно поднасяла чашата със сламката към изпитите му устни. После оставяла главата му върху възглавницата, оправяла завивките върху гърдите му и се свивала до крака на леглото, за да е близо до него и да му помогне на момента… Бях потресен, но нищо не можех да направя - ако му направех забележка, щеше да помисли, че тя се е оплакала и да я удари…
След няколко месеца той почина в клиниката. Тя се разрида, погали го по лицето с разтреперана ръка и го целуна по челото…
Видях я след година - седеше на пейката пред входа на дома им под некролога на сина си. Гледаше в земята, очите й бяха сухи. Позабавих крачките си, тя ме видя, стана, хвана ми ръката и понечи да я целуне. Отдръпнах дланта си.
- Благодаря за грижите - пошепна тя. - Не можах тогава да ви благодаря. Много се борихте, но нямахме късмет, такава ни е орисията… - замисли се и въздъхна: - Добър си беше той, добър, наивен… - и очите й се навлажниха.
ВЛАДИСЛАВ ОТ БЪКСТОН
- Владислав от „Бъкстон” - представи го общ наш приятел.
Владислав подаде ръка и потърси моята във въздуха преди да я стисне. Беше петдесетинагодишен, среден на ръст, с прошарени коси до раменете и блуждаещи сивкави очи. Общият ни приятел го въведе в кабинета под ръка. Подаде му стол, за да седне. Владислав седна срещу мен и потърси с очи моите.
Попитах го доколко вижда. Каза, че на четиринайсет години заболял от глаукома и от тогава светът за него е тъмнина и звуци. Болеше го десния глезен. Искаше да го излекувам, за да играе футбол. Сепнах се, но замълчах. Той усети паузата и разказа - незрящите играели футбол по трима в отбор със зрящи вратар и съдия и топка със звънчета. Ролята на съдията е не само да отсъжда вкараните голове, но и да побутне топката, за да прозвъни, когато спре на едно място и за незрящите се превръща в „мъртва топка”. Трябва да има очи и на тила си, защото незрящите могат да го наранят, ако подходят откъм гърба му. Същото важи и за вратаря - освен да опази вратата, трябва да пази и себе си от темпераментните играчи.
Заинтригувах се и той продължи да разказва: преди години отишъл с велосипед до Прага - общо 1400 километра за 15 дни. Учудих се и той поясни - карал в тандем със зрящ. Шегуваше се - от зрящия били очите, от него - тягата. И разказва още:
Ръководел театрална група от незрящи - поставяли пиеси на Станислав Стратиев. Покани ме да посетя спектакъла. Обещах, че ще го направя.
Завършил литература, по-късно педагогика. Второто висше записал, защото му отказали да преподава на незрящи поради липсата на ценз. Амбицирали го, кандидатствал, приели го, завършил и започнал да преподава. Работил и като журналист, пътувал из страната, вземал интервюта, пишел дописки, статии, коментари, въпреки недоверието и жлъчта на главната редакторка на вестника. Бил председател на Дружеството на слепите в България, но го отстранили поради интриги. Споделил с общия ни приятел - „Да знаеш, слепите са тъпи хора!” Веднъж се сбил на улицата, за да защити някакво момиче. Набили го, но бил доволен, „че един сляп им натрил носа на тия тъпанари”… Ако не било зима, щял да се справи, защото снегът е мъката за слепите. Попива звуците и става тихо, много тихо… - обясняваше ми той. Семеен е, жена му и дъщерите му са зрящи. Не знае как изглеждат. „Виждам, само когато спя и като сънувам” - сподели той. Сънува спомени от детството. Картините са ярки, цветни, в последните години лицата избледняват и сънува фигури без лица, но винаги знае кой кой е - усеща го с нещо, което би трябвало да е „душата” - каза той.
Докато го слушах си мислех - има хора, пред които трябва да застанеш прав, да им стиснеш ръката, да се поклониш и да си помислиш къде грешиш…
Спомням си и още един такъв човек. Родил се е без ръце до раменете. Не помня името му. Гледах документален филм за него преди години. Въпреки липсата на ръце се обслужва сам - мие се, облича се и закопчава копчетата на ризата си, храни се и се бръсне с крака, хванал четката и самобръсначката с пръстите на краката си. Завършва право, пише на пишеща машина с дървени трупчета, широки, колкото клавишите на пишещата машина, които закача с каишка на големите пръсти на краката си, преплува Дунав до Румъния, за да докаже, че могат да го направят и хора без ръце. Семеен е, с деца. Сега трябва да е към осемдесет години, да дундурка правнуци. И да бди над челядта си. Сигурен съм, че може да го прави, защото хора като него могат всичко…
…Владислав ми каза, че и той е „гледал” филма, по-точно слушал го е и сподели, че бил много полезен филм - не за хората без ръце, а за хората с ръце. Интересно ми е какво ще е следващото приключение на Владислав от „Бъкстон”. Мисля, че ще е нещо, което трудно ще си го представя. Във всички случаи ще е нещо, което ще вдъхва сили, без да наранява.
ТОДОР ГИГОВ
Тодор Гигов беше мъж на леля ми - сестрата на баща ми. Възрастните избягваха да говорят за него. От недомлъвките и откъсленчните разговори знаех, че е бил авиатор - офицер с нисък чин по царско време, че е политически затворник и че ставал страшен, като се напиел, вдигал скандали, буйствал, биел се с всеки срещнат…
Бил съм десетинагодишен, като се върна от затвора. Висок, жилест, скулест, със сиви очи, изсечена брадичка и оредяла, късо подстригана коса. Приличаше на немски офицер. Липсваше му шлем, кръгли тъмни очила и кожено яке, за да е пълно сходството му с авиатор на двукрилка от Втората световна.
Пристигна остриган нула номер и тъмно червен куфар от пресован картон с дървени ребра, олющени ръбове, ръждясали панти и метални ъгли. Седна на прага на къщата на баба ми, запали цигара и се загледа в далечината. Трябва да е бил на петдесет години.
Не смеех да изляза от къщи - бях чул от възрастните, че да си политически затворник е много страшино нещо, по-страшно от това да се напиеш и да се сбиеш с всеки, който се изпречи пред очите ти. Престраших се, излязох и наведох глава.
- Ти си на Дичко син, нали? - попита той. Гласът му бе плътен, дрезгав от цигарите.
Кимнах с глава. Не смеех да го погледна в очите.
- Налага се да поживеем няколко години заедно. Какво ще кажеш? - попита той.
Пак кимнах с глава.
- Значи нямаш нищо против? - продължи да пита той.
И пак кимнах с глава.
- Това е добре - вдигна с два пръста брадичката ми и очите ни се срещнаха. - Тодор Гигов не е толкова страшен, колкото са ти говорили. Ще го разбереш - и пусна брадичката ми.
Отново се загледах в земята.
- Отивай сега да си играеш! - изстърга гласът му.
С радост се запилях из двора, без да го изпускам от очи.
Леля ми се върна от работа, видя го и се разплака. Той я прегърна непохватно и двамата се прибраха в нейната стая.
Така заживяхме заедно през летата, когато карах ваканциите си при баба ми на село. Свако ми Тодор разшири една и пристрои две стаи към къщата на баба ми. Викаше ме да му помагам - да разтоварим тухлите от каруцата, да ги наредим под навеса, после да ги пренесем до строежа… Преобърна земята в двора „две лопати”, засади дръвчета, зеленчуци. Дворът се разкраси. Хората в Девня говореха, че най-сетне е влязъл в пътя. В свободното си време пушеше цигари и четеше. Беше начетен, интелигентен, интересуваше се от история и география.
Поотраснах. От майка ми и баща ми разбрах, че след Девети септември се е опитал да избяга от България, но са го хванали на границата и го осъдили на двайсет години. Мисля, че бе излежал пълната присъда.
През няколко месеца изпадаше в запой, за два-три дни, през другото време не близваше. Пиеше сам или с пияниците от селото, под ореха, при дворната врата. Пееше немски маршове и песни и тактуваше с длан по масата. Вилиците, чиниите и чашите дрънчаха, приятелите мънкаха под носа си - не знаеха немския текст, но следваха мелодията. По улицата селяните се озъртаха, баба ми и сестрите й се криеха в къщите си. Случваше се да се сбие. И да го набият, но това беше рядко. По-често се връщаше със зачервени очи и вдигната глава - горд от спечелената битка, независимо, че залиташе и се подпираше по дуварите и дърветата по улиците.
При един запой бе изплашил баба ми. Бях се отбил до село да я видя и тя ми разказа за случилото се преди няколко дни. Вече бях студент, на двайсет и няколко години. Кипна ми, намерих го, седеше на прага на дома си, трезвен, изглеждаше леко гузен. И му наговорих, че не е по мъжки да плаши бабите в селото, че ако иска да мери силите си с някой, да потърси мъж за тази цел, а не беззащитните баби от махалата. Не бях онова момче, което гледаше в земята. Тренирах джудо, бях заякнал, имах самочувствие.
Той се извини криво-ляво, запали цигара и се загледа в далечината, без повече да обръща внимание на позаякналото от джудото момче. Това бе последната ни среща. Скоро след това той почина.
Миналото лято, трийсет и няколко години след това, мой братовчед от Девня, един от приятелите му на чашка оттогава, ми разказа как са го арестували - Тодор Гигов му го разказал веднъж, и не го повторил:
Бил с авиаторските дрехи, въоръжен с пистолет, носел храна и лекарства, ножица за тел. Преследвали го с кучета и мотоциклети. Той влязъл в някакво дере, тръгнал по реката и кучетата изгубили следите му. Стигнал до граничната мрежа. На пътя му се изпречило голобрадо войниче, пребледняло, и се разтреперило, не смеело да свали от рамото си автомата. Ако Тодор го застрелял, щял да среже мрежата и да се спаси от хайката. Помислил си, че голобрадият има родители, че го чакат да се върне, че не е изживял живота си, че е много млад, за да умре. И не го застрелял. Преследвачите го настигнали, арестували го и… Следващите двайсет години прекарал в затвора. „Ако го бях застрелял, сега щеше да е друго…” - казал Тодор Гигов, но братовчед ми не разбрал, дали го е казал със съжаление, с безразличие или с гордост.
…Заради пощаденото войниче написах този разказ. И скланям глава за прошка, че при последната ни среща нагрубих свако ми Тодор Гигов, един благороден достоен мъж и офицер авиатор от царско време.
САМОТНАТА БЕГАЧКА НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ
В стаята й нищо не открих - само чифт стари маратонки. И си спомних…
Бе спортистка. Съвършената спортистка. Бегачка. На дълги разстояния. Най-добрата! Трябваше да побеждава…
Трябва!
Трябва!
Трябва! - повтаряше си тя, затичана по пистата, на тренировки и състезания…
Трябва! - оставаше без дъх.
Трябва! - и продължаваше да тича.
Трябва! Страшна дума чук! - мислеше си тя, упита от стегнатите стъпки.
И тичаше, все по-бързо, по пистата на стадиона.
Родена в село, израснала в малък град, пистата бе неин шанс. За всичко! Затова трябваше да бъде първа. Винаги! И беше първа… Много пъти. В страната и в чужбина. И й стана навик да бъде първа. Всъщност мечтаеше за морето, а трябваше да тича. И продължи да тича. И все по-рядко си спомняше морето.
Така изтича живота си. По-точно първата третина. Но не се отказа - продължи да тича. И да бъде първа: треньорка, консултантка, федеративна шефка…
Другите се умориха, тя продължи да тича - с федерацията, по състезания и тренировки, по международни и наши стадиони. Така изтича живота си и във втората, докато третата третина я срина. И отпадна - за първи път, от състезания и треноровки, от пистата и стадиона…
В стаята бе тихо. Маратонките тъмнееха в ъгъла. И загледана в маратонките, и заслушана в тишината, осъзна, че цял живот бе тичала - на място. И се бе надбягвала със себе си. И бе побеждавала само себе си. И безвъзвратно бе изгубила морето без себе си да намери. Въздъхна. И стана още по-тихо. После се надигна. Обу маратонките, завърза връзките и хукна, в кварталната градинка - друго не можеше да прави, можеше да тича.
Защо?
Защо?
Защо? - питаше се тя, докато тичаше, по алеите, изпъстрени със сенки.
Защо? - без дъх остана.
Защо? - продължи да тича.
Защо? Бодлива дума свредел… - мислеше си тя, заслушана в уморените си стъпки по калната алея.
И чук мачкаше душата й, и свредел дълбаеше сърцето й, но продължи да тича - все по-бавно, в кварталната градинка…
Взех маратонките и отидох до реката. Поставих ги върху водата. Те се завъртяха, излязоха от водовъртежа и заплуваха по реката като патици. Напред в далечината синееше морето…
ПРЕЗ МЕЖДУЧАСИЕТО
Сашко, русоляв рошав първокласник, влетя в класната стая, грабна раницата си и преди учителката да го спре, излетя в коридора и побягна. Нарами раницата в движение, изтопурка по стълбите, излезе от двора и се затича. Спря пред червения цвят на светофара и преди светофарът да пресветне жълто, пак побягна. Раницата го блъскаше в гърба и го дърпаше надолу.
Настъпваше забързани жени, мъже, младежи, старци. Промуши се между двама влюбени, прекъсна целувката им и продължи да тича. Блъсна се във възрастен човек, старецът разпери ръце и падна, Сашко още по-бързо се затича.
Някой посегна да го хване за яката, друг да му опъне ушите, трети да го зашлеви. Изплъзна им се.
Зави по съседната улица. След него нямаше никой. Сашко продължи да тича. Чу се клаксон на автомобил, писък на спирачки, ужасен писък на жена, свирка на полицай, последвани от гневни гласове, ругатни, закани. Отново се изплъзна, шумовете заглъхнаха далеч назад.
Стигна до тъмен вход с оронена мазилка. Залитна, задържа се и побягна по стълбите. Отключи вратата и влетя в хола. След него вратата се затвори с трясък. Прах от стената посипа пода.
- Майко, видях татко - изстреля Сашко. - Татко каза, че ще се върне. Каза, че ще остане при нас. Татко каза, че повече няма да си отива. Майко, татко… - и млъкна, стреснат от погледа на майка си.
Майка му премига и погледна портрета на стената. Избеляла черна лента закриваше ъгъла на снимката. Раницата се изхлузи от гърба на малчугана и тупна в праха на пода.
АСФАЛТ
Селото бе голямо, в равнината, но продължаваше да има неасфалтирани, кални улици. Когато хората излизаха на улицата след дъжд, обувките им се пълнеха с кал, гъста и лепкава като смола. Жените кълняха калта, мъжете псуваха кмета, властта и всичко, бесни от неасфалтираните улици, ниските надници, неизплатените заплати и се запиваха в кръчмата. По тъмно се прибираха вкъщи и дълго време над селото ехтяха изтънели женски гласове и смутените тежки гласове на подпийналите мъже. После гласовете утихваха и в тишината на нощта над село и равнината се лееше като поток остър писък на щурци и на нощни птици.
Наближиха изборите и политиците се сетиха за избирателите - струпаха работници и техника и за три дни афсалтираха две от улиците до реката. Бабите, дядовците и децата с еднакъв интерес гледаха боботещите самосвали, които изсипваха чакъла и асфалта, черните като цигани от дима и слънцето работници, които заравняваха с лопати разпилените каменни парчета, задъханите тежки валяци, които тъпчеха чакъла и асфалта… Накрая една тромава количка, управлявана от нисичък, плешив шофьор, прокара накъсана осева линия от единия до другия край на двете улици и работниците и техниката си заминаха. По това време другите бяха по полето и не можаха да видят асфалтирането на двете най-кални улици на селото.
Най-много на асфалта се радваха децата - престанаха да ритат топка на стадиона в другия край на селото, по цял ден караха ролери и велосипеди по равния, черен път с дъх на катран, смола и нафта.
Надвечер Мартин се сблъска с Ицо, сина на чичо Панко, падна от ролера и си ожули коленете. Много го болеше от удара в твърдия асфалт, много повече от удара с топлата, прашна пръст, преди да асфалтират тяхната улица. Разплака се и се прибра вкъщи. Майка му се скара, че не е внимавал и почисти раните с кислородна вода и спирт. Беше безработна и по това време на деня си стоеше вкъщи. Не можеше да ходи на полето като баща му, заради болките в кръста.
- Боли ли те? - попита тя и духна двете влажни рани, за да ги охлади от парещата течност.
- Нищо, нищо… - успокои я Мартин. - Важното е, че асфалтираха улицата и няма да газим повече в калта. И тате няма да псува калта и кмета… И после да се напива и да ти крещи, че си… - и още по-силно се разплака.
Майка му го прегърна и го погали. Той изтри с опакото на дланта мокрия си нос и се усмихна. През прозореца се процеждаше тежък дъх на асфалт.
ПО КОЛЕДА
Бе по Коледа. Студено. Небето - ясно и розовееше от залеза. Елхи, звезди и гирлянди красяха улици, сгради и магазини…
Възбудени родители прескачаха купищата сняг и лед по тротоарите с подаръци за вкъщи. Децата подтичваха след тях. В магазините звучаха коледни песни. И уличните музиканти свиреха само това. Надигаха пластмасови бутилки с вино, разтриваха премръзналите си ръце и отново хващата потъмнелите си инструменти. Просяци протягаха към минувачите картонени кутии, украсени с елхови клонки и дребни монети в тях. Бездомни кучета се облизваха пред скарите за печено месо и вино на открито. Влюбени се целуваха без да забелязват бездомните кучета, просяците и премръзналите музиканти.
Уличните лампи светваха една след друга и покриваха с нереална жълта светлина сградите, улиците, бързащите хора и градската украса.
Вървях по „Витоша” и се наслаждавах на коледното настроение. Спомените ме връщаха към годините, когато с брат ми подтичвахме след майка ми и баща ми, които бързаха за празничната вечер, по-нетърпеливи от самите нас да ни зарадват с подаръците под украсената елха…
Пред аптеката на ъгъла на „Витоша” и „Патриарх Евтимий” стоеше слаба нисичка старица в избелели дрехи, с шапка с изсъхнала китка и воалетка. Лицето й бе покрита със ситни бръчки като мрежата на воалетката пред премръзналите й очи. Спря ме с ръка и ме помоли:
- Бихте ли ми купили блистер парацетамол?… - и се загледа настрани.
- Да, разбира се - казах и влязох в аптеката.
Дадох лекарството на старицата с шапката с изсъхналата китка, тя се усмихна през мрежата на воалетката, благодари ми и се загледа настрани. Подадох й и рестото, което не беше малко.
- Не, благодаря… - отдръпна се тя, кимна и отмина.
Загледах се след нея. Тя се забърза и се сля с тълпата на бързащите хора. И пак си спомних… Години по-късно парацетамола за майка ми и баща ми го купувахме с брат ми, после престанахме да купуваме лекарства. И ми стана тъжно и самотно, че не съм дете, както някога, по далечната щастлива Коледа и годините след това…
Възрастните покрай мен бързаха, след тях подтичваха децата, от магазините звучаха коледни песни, уличните музиканти също изпълняваха на потъмнелите си инструменти само това, защото елхи, звезди и гирлянди красяха сгради, улици и магазини, небето беше ясно и розовееше от залеза, бе студено, бе по Коледа…
ПРЕД BILLA В НЕДЕЛЯ
Избутах количката с продуктите и излязох на паркинга пред Billa. Бе неделя. Паркингът - пълен с коли. Слънцето наближаваше билото на Витоша. По асфалта пълзяха дълги сиви сенки. Снегът се беше разтопил, но беше хладно, пролетта още не бе дошла.
Отворих багажника и започнах да го пълня с продуктите. Прехвърлих ги и го затворих.
- Господине, мога ли да откарам количката вместо вас? - сепна ме тих детски глас.
Обърнах се. Зад мен стоеше нисичко момче с посинял нос, зачервени бузи и големи като кестени очи и ме гледаше отдолу-нагоре в лицето. Вятърът рошеше косите му.
- Къде ти е шапката? - попитах аз.
- Тука… - извади от джоба на якето си плетена шапка.
- Сложи си я, че ще настинеш!
- Добре… - и сложи шапката на главата си. - А количката?
- Защо ти е количката? - попитах.
- Ами… - запремига то.
- На колко си години? - продължих да питам.
- На седем - отговори то.
- Къде са майка ти и баща ти?
- Мама е на работа, а тате не знам къде е…
- Къде живееш?
- В Симеоново - подсмръкна то.
- Какво правиш тук? - продължих да питам, подминавайки въпроса за количката.
- Гостувам на баба и дядо, когато мама е на работа - отговори то.
- Откога си тук? - кимнах към паркинга пред Billa.
- От сутринта - погледна ме с големите си като кестени очи и пак запремига.
- Ами ако настинеш?
- Като ми стане, студено влизам вътре да се стопля - подсмръкна то.
- Баба ти и дядо ти знаят ли къде си?
- Да. Понякога ме гледат от прозореца - и посочи с пръст един от съседните блокове.
- А тук, пред Billa какво правиш?
- Ами… - промърмори то и понечи да тръгне.
- Чакай - спрях го аз. - Заработваш някоя стотинка. От таксата за количките…
- Ами да… - поклати глава момчето и се огледа. Колебаеше се да тръгне или да остане.
Встрани няколко деца се катереха по катерушките, майките им пиеха чай край тях. От щанда за скара и напитки се носеше плътен дъх на пържени картофи и месо. По паркинга нямаше изоставени колички.
- И как е бизнесът? Върви ли?
- Ами… - промъри то и, като почувства интереса ми, се оживи: - Има по 5 и 20 стотинки, най-много са по 5. Един път намерих 50 стотинки, бяха паднали на земята при количките - и огледа паркинга и спрелите коли с погледа на професионалист, за когото няма тайни, свързани с количките, купувачите и изобщо всичко покрай Billa. - В събота има по-малко хора… - каза то и поклати глава, за да ме увери в истиността на думите си. - В неделя купуват за седмицата и идват повече… Миналата неделя събрах 4 лева и 35 стотинки…
- А тази? - попитах аз.
- Не съм ги броил - и показа издутия джоб на якето си. - Нямам време да ги броя да не изпусна някоя количка.
- Много са…
- И аз така си мисля… - каза то и подсмръкна.
- Избърши си носа! - казах аз.
- Добре - кимна то и избърса носа с опакото на дланта си.
- И какво ще си купиш с толкова пари? - попитах аз.
- Нещо за хапване, че съм гладен, другите ще си ги спестя…
- Искаш ли да те почерпя аз?
- Не - дръпна се то.
- Защо?
- Мама не ми дава да вземам от непознати - още малко се отдръпна то.
- Ами да се запознаем тогава - батко Златко - подадох му ръка.
- Митко - пое непохватно дланта ми то.
- Вече сме познати и мога да те почерпя един сандвич - казах аз.
- Не, не - каза Митко и преглътна.
- Все пак да отидем да видим какво предлагат - кимнах към щанда със скара и напитки.
Митко погледна към количката.
- Вземи я - казах аз.
Той тръгна след мен, бутайки количката.
- „Billa grill меню” - прочете на срички надписа върху стената, без да пуска количката. - Уча английски и знам английските букви… - погледна ме с гордост в очите то.
- Не са английски, латински са - казах аз.
- Не е вярно - смръщи се то. - Английски са!
- Добре, де, английски са…
Доволен от победата продължи да срича:
- „Кебапче 2 бр. плюс кайзер земел минус 170 гр. минус 1.29 лв.” - замисли се и попита: - Какво е 2 бр.?
- Два броя и не е минус, а е тире? - поправих го аз.
- Какво е тире? - погледна ме Митко в очите.
- Как да ти кажа… Абе, тирето си е тире!
- Какво е 170 гр.? - отново попита то.
- 170 грама - отговорих аз.
- Колко са 170 грама?
- Ами толкоз - показах му обърнатата си шепа с леко разперени пръсти.
Понадигна се на пръсти и надникна в шепата ми, без да изпуска количката.
- Малко са… - поклати той глава. - Знам какво е лв. - лева. Значи „Кебапче 2 броя плюс кайзер земел минус, тире - поправи се той - 170 грама тире, струват 1.29 лева”. Скъпо е… - и се замисли. След малко продължи да чете: - „Кюфте 2 броя плюс кайзер земел тире 170 грама тире 1.29 лева” Че тя цената една и съща. Скъпо е… - и продължи да чете: - „Скумрия на скара”… Какво е скумрия?
- Риба - отговорих аз.
- Не обичам риба - смръщи се Митко.
- Защо? - попитах.
- Един път се задавих с една рибена кост. Заби ми се в сливицата. Мама ме заведе с такси в ИСУЛ да я извадят. Оттогава не ям риба. „Пържени картофи тире 150 грама…” Колко са 150 грама?
- Толкоз - отново му показах шепата си, този път с присвити пръсти.
- Малко са - надникна то отново в нея. - 1.49 лева… Обичам пържени картофи. „Салата Снежанка тире 150 грама, тире 1.49 лева, салата зеле и моркови тире 150 грама тире 0.99 лева…” Колко са 0.99 лева?
- 99 стотинки - поясних аз.
- 99 стотинки… - повтори Митко и се замисли. - Не е скъпо… - и продължи да чете: - „Кока кола тире 1.49 лева, фанта портокал, спрайт тире 1.49 лева, натурален сок, капи портокал 1.29 лева…” Скъпо… Всичко, което е повече от един лев, е скъпо, а което е по-малко от един лев е евтино… - погледна ме то с големите си кафяви очи и продължи да чете: - „Минерална вода Банкя 0.69 лева, значи 69 стотинки, нали така?…” - и пак ме погледна. Кимнах - Евтино, ама няма да си купя минерална вода.
- Защо? - попитах.
- С дядо ходим на Централна баня с трамвая, наливаме вода в туби и ги носим вкъщи. Защо да давам пари, като си имам минерална вода вкъщи? - сви рамене и ме погледна пак с кестеновите си очи.
- Няма никакъв смисъл да си купуваш минерална вода, като си имаш вкъщи - подкрепих го аз.
- Ами да-а-а… - и продължи да чете: - „Бира…” Не пия бира. Тате пие бира, като дойде да ме види някоя неделя. Мама я купува от леля Донка, че й я дава с отстъпка. После тате си отива…
- А майка ти? - нетактично попитах аз.
- Мълчи и гледа телевизия - каза то. - „Боза 250 мл. 0.49 лева…” Колко е 250 мл.?
- Една бутилка - отговорих аз.
- Значи… - загледа се Митко в менюто, без да изпуска количката. - Ще си купя пържени картофи, салата зеле и моркови и една боза… - бутна количката пред себе си, бръкна в джоба на якето си и отброи 1.50 от монети по 5 и две-три по 20 стотинки. - За картофите - промърмори то и ги пусна в празния си джоб - после отброи 1 лев и пак пусна стотинките в свободния си джоб: - За салатата - и накрая 50 стотинки: - За бозата… Ще ми върнат - замисли се като гледаше последните монетите в дланта си - 3 стотинки…
- Знаеш ли? - разбързах се аз. - Пропуснах да купя нещо. Изчакай ме тук - и посегнах към количката.
- Добре - каза то, отиде до щанда, надигна се на пръсти, бръкна в джоба на якто си, на няколко пъти извади дребните монети и ги изсипа върху плота. - Пържени картофи, салата със зеле и моркови и една боза…
Жената на щанда прибра монетите, без да ги брои, разтвори един бял плик и посегна с лъжицата към тавата с пържени картофи. Митко я погледна, тя не се сети и той не се реши да си поиска рестото. Направих една безцелна обиколка с количката из магазина. На излизане оставих две по 50 стотинки над червеното кубче с процепите за таксата и го видях - седеше на пейката при катерушките и допиваше бозата. Вятърът издуваше два празни бели плика на седалката до него.
- Направи ми една услуга - помолих му се аз.
- Добре - стана то от пейката.
- Върни количката вместо мен, че много бързам!
- Добре - повтори то.
Качих се в колата, запалих двигателя и тръгнах, без да се обръщам. „Две по 50 стотинки - промърморих с гласа на Митко - са 2 бози и ресто 2 стотинки или една салата със зеле и моркови и 1 стотинка ресто. Ако му я върнат…” - този път с моя глас допълних аз.
ЛЮСИ
Люси, сух и черен като клечка, чудакът на квартала и дрипава забава за децата, отиваше към трамвайната спирка. Попрегърбен, вървеше бавно и гледаше в краката си. Между релсите видя един фас. Прекрачи линията и се наведе. Нещо изтрещя над главата му и трамваят спря до него.
- Идиот! За един фас…
Люси се изправи и се огледа - някой му беше казал нещо.
- Имам един приятел. Пуши с лула… - каза Люси, без да гледа хората на спирката. В дланта си чувстваше приятната тяжест на почти цяла цигара. - Аз за него…
Трамваят тръгна. На спирката нямаше никой и Люси тръгна, към следващата спирка. Отново хората не го интересуваха - гледаше в краката си. На следващата спирка имаше повече фасове. Той си избра един, по-голям. Наведе се, взе го и отмина. Един от чакащите го видя, купи пакет цигари от будката до спирката и го настигна.
- Вземи - каза той.
- Не, не ща - отговори Люси.
- Вземи! - повтори оня.
- Не, не ща! - дръпна се Люси и бръкна в джоба на избелелия си дрипав шлифер. - Аз имам…
Оня продължаваше да държи пакета пред лицето му.
- Не ща, аз имам! - пръстите му възбудено заизопваха джоба.
Шепа фасове се изсипаха от него и разпиляха по земята. Люси застина, извади дланта си и я разтвори. Държеше една цигара - смачкана, с наполовина изръсен тютюн, цигарата бе цяла.
- Ето, аз имам - каза той.
Приглади цигарата, пъхна я в джоба на шлифера си и отмина, повтаряйки си:
- Аз за Иван… Той пуши фасовете с лула, а цигарите оставя за мен.
Каза, че като свършат фасовете ще се върне на село. Аз не ща! Аз имам, аз имам…
„Чудна работа - мислеше си Иван, докато вадеше фасове от буркана, размачкваше ги и пълнеше почернялата си лула с тютюна. - Пуша по три лули на ден, седмицата мина, а нивото им не мръдва…” Запали, вдъхна дима, издиша и се заслуша в тишината, обгърнала мазето, коридора и сградата над него…
ПОРТО ЛАГОС
„Порто Лагос” е малка софийска улица, не повече от двеста метра. Намира се зад бившата Медицинска академия; успоредна на „Пенчо Славейков” и перпендикулярна на бул. „Витоша”. От едната й страна се редят няколко дву- и триетажни стари богаташки къщи, от които последният белег за минало величие отдавна е избледнял, от другата - нови пет-шест етажни блокове с подземни гаражи и лъскави фасади.
Преди година на прозореца под табелката „Порто Лагос” видях блед силует на изпита старица - гледаше децата, които играеха футбол на площадката пред един от новите блокове. С уморените очи и хлътналите си страни тя приличаше на мъченица от икона. Открехна прозореца и ме попита колко е часът. Казах й, тя благодари и отново се загледа в децата с отсъстващ поглед.
Подминах ъгъла и на прогнила дворна врата, зад която тъмнееше изсъхнала астма, видях два пожълтели некролога:
„15 години без Анто Митов Митов”, снимка и надпис под нея: „Завинаги на 40 години”.
и
„13 години без Мито Антов Митов” и снимка без друг надпис.
След няколко дни отново минах по „Порто Лагос” и старицата отново ме попита колко е часът. Казах й, тя ми благодари и се загледа през мен като през стъкло…
Спомних си друга старица в друг град, която гледаше от прозореца на едноетажната си къща минаващите коли и хора и ме питаше дали е заключена дворната врата. Проверявах, казвах й, че е заключена, тя ми благодареше и се заглеждаше отново в отминаващите коли и хора. Същото питаше онези, които идваха след мен. Те й казваха, тя благодареше и на тях и задаваше на идващите след тях същия въпрос. Склеротичка… - мислех си, докато натисках ръждясалата брава на въшната врата. Всеки път тя ми благодареше по един и същи начин - загледана през мен като през стъкло. Един ден не я видях на прозореца, на следващия пак и попитах един от съседите й къде е. От него разбрах, че била учителка по музика, мъжът й адвокат, починал някъде из лагерите след Девети. Като го арестували, било през нощта - разбили вратите и го отвели, и тя повече не го видяла. По-късно синът й заминал за чужбина, тя останала сама. Намерили я вкочанена, след като няколко дни не я виждали на прозореца, и, за да влязат, разбили вратата, която винаги заключвала, не поръчали некролози, защото я погребали от социалните служби… - Съседът на бившата пианистка разказваше с равен глас…
Преди седмица отново минах по „Порто Лагос”. Прозорецът бе затворен. До двата некролога бе залепен трети, бял, с надпис:
„Веселина Василева Митова” и снимка на жена на средна възраст. Повече не четох. Помислих си - все пак е имало кой да го поръча…
P.S. По късно в Интернет прочетох:
„Порто Лагос е село в Западна Тракия, република Гърция. Разположено е в красив залив на 25 км от град Ксанти, на брега между Бяло море и обширна езерна лагуна. Заедно с плажовете лагуната е под защита на Министерството на околната среда. Обитава се от розово фламинго, пеликани, лебеди, корморани, ибиси и други морски и сладководни екзотични птици…”
А пък аз си мислех, че Порто Лагос е в Португалия и е далеч от България…
В ОБОРА, ПРИ ОВЦЕТЕ…
Като бях дете, не вярвах на приказката за сина, който оставил баща си да живее в обора при овцете, заради лошата си жена, която не можела да понася стареца. По-късно го видях на живо, в Бяла Слатина…
През първата година от медицинската ми практика се налагаше да давам дежурства и към Бърза помощ. Бях млад лекар, без опит, даваха ми по-леките случаи. С линейка обикалях кварталите на града или околните села и преглеждах болни, предимно при грипни епидемии, бях нещо като „втори ешалон”, подкрепа за колегите от Бърза помощ, които не смогваха да се отзоват навреме на всичките повиквания. Бях си изградил схема на действие - как да прегледам болния, какво да кажа на близките като профилактика за тях и за него, какви лекарства да изпиша, и не се притеснявах, както в първите дни, когато се качих в линейката и носех в лекарската си чанта няколко медицински книги - Спешни състояния във вътрешните болести, Фармакотерапия, записки от лекции…
Видях циганета, които се пързаляха по заледена наклонена улица в Циганската махала по чорапи. Чорапите им се бяха протрили от играта и те се пързаляха на голи табанчета, разгърдени, гологлави, едновременно черни и зачервени от студа. Около тях стояха възрастни цигани и им се радваха.
- Как не настиват? - чудех се аз.
- Нищо им няма, докторе? - отговаряше ми шофьорът и натискаше клаксона, за да освободят път. - Някой да те е повикал за грип от Махалата?
И беше прав - викаха за всякакви други оплаквания, но рядко за настинки.
Къщите в Махалата като всички други цигански къщи от крайните квартали на градовете в страната бяха на един етаж, без канализация, с ниски тавани и пръстен под с тоалетните на двора, досами къщата - дворчетата бяха тесни, кални. Мръсната вода изхвърляха направо на улицата като през Средните векове. Мизерия.
Преглеждах и болни, паднали по гръб в хола, напреки в леглото, в банята или тоалетната, близките им не смееха да ги докоснат, изнасяхме ги с шофьора с одеала или седнали на столове, заради тесни стълбища, през които не можеше да се завие с носилката… Видях спретнати, чисти домове, видях и разхвърляни, неподредени и мизерни къщи като в Циганската махала…
Изобщо прегледите с линейка от Бърза помощ сблъскват с всички слоеве на обществото, срещат с всякакви хора и съдби, с всякакви болести и болни…
Един късен следобед в началото на пролетта диспечерката в Бърза помощ ни изпрати „на адрес” за изпаднал в безсъзнание възрастен човек. Качихме се с шофьора в линейката и отпрашихме „на буркан” - с включена червена светлина и надут до крайност клаксон.
Пристигнахме и спряхме пред дворна врата с табелка „Образцов дом” - имаше някога такива табелки. Закачаха ги за гордост на стопаните. Виждаше се добре поддържан двор и висока бяла къща в дъното на двора. Наистина е образцов - стрелна се през мисълта ми.
Четиридесетинагодишен мъж пресече алеята и ни посрещна. Тръгнах след него. В движение смутолеви, че е син на болния, намерили го в безсъзнание. Завихме надясно и заобиколихме къщата. Сигурно са заделили за стареца самостоятелна сграда или вход, за да се чувства по-спокоен, да му е уютно? - мислех си, докато крачех след сина. Подредбата в двора предполагаше подредени хора, за които е важна и най-малката подробност. Продължихме към стопанските постройки зад къщата и спряхме пред обора за овце. Помислих си, че старецът е паднал, докато е наглеждал животинките си и синът не смее да го внесе в къщата, за да не му навреди. Наведох се, за да вляза. На дюшек, направо на земята, покрит с черга, лежеше старецът - изпит, бледен, изпотен. До главата му бяха оставени празна чиния с огризки и пръстена стомна с вода. Зад ниска преграда от наредени една над друга дъски преживяха няколко овце.
- Тук ли живее, старецът? - попитах изумен.
- Ами… - заекна синът. - Понякога спи тук…
Бързо се ориентирах, че се касае за ниска кръвна захар - вече се бях сблъскал с подобен случай. Впръсках една ампула концентрирана глюкоза във вената на стареца, включих и система с глюкоза, закрепих я на гредите на тавана и се понадигнах. Таванът опираше в плещите ми. Съзнанието на стареца се възвърна за секунди. Отвори очи, огледа се и започна да трепери.
- Този човек не е болен - обърнах се към сина. С мъка сдържах яда си. - Гладен е, недохранен е… - казах с надеждата, че ще се засрами и погледнах сина в очите. - Ще го приема в болницата да го захраним!
- Няма нужда - синът скри погледа си от моя. - Тук ще го гледаме…
- Трябва! - настоях.
- Няма нужда - повтори той.
- Ваша воля - нищо не можех да направя без неговото съгласие, старецът не бе в състояние да взема решения сам.
Излязох от обора и си тръгнах. Изпсувах, затръшнах вратата с табелката „Образцов дом” и се качих в линейката.
На следващия ден докладвах на Завеждащ отделението и на Главния лекар на болницата за недохранения старец. Погледнаха му учудено, после ме посъветваха да не се меся - аз съм си свършил работата, проблемът си бил семеен. Потърсих и Социалните служби на града - оказа се, че процедурата за извеждане на старец от дома е дълга, тромава и мудна, трябва да има оплакване от пострадалия, експертиза, за да се докаже правотата на оплакването, решение на съда за настаняването му в Дом за стари хора…
Докато инстанциите се туткаха, старецът почина - един ден ме извикаха да констатирам смъртта му и да напиша смъртния акт, за да го погребат. Намерих го пак там, в обора, при овцете…
ДЖЕЙМС
Беше преди пет-шест години. Телефонът в кабинета ми иззвъня и плътен женски глас ме помоли за платен преглед в дома на чужденец, който няма близки в България и живее сам. Попитах кой ги е насочил към мен. Плътният глас каза, че са намерили името ми в Интернет. Поколебах се. Женската интуиция, уловила секундната пауза в отговора ми, моментално се задейства и гласът побърза да каже, че ако трябва, ще ми се заплати двойно, но да помогна на никому неизвестния чужденец. Казах, че не се касае за размера на хонорара, отдавна съм престанал да ходя на платени домашни прегледи, но че ситуацията ме заинтригува и че ще отида…
В стил Иван Гарелов уговорихме „мястото и часа на срещата” и в уречения час спрях с медицинската си чанта пред една от посивелите стари сгради с тесни входове и безистени срещу Градската библиотека на площад „Славейков”. Качих се до четвъртия етаж пеша - повечето сгради в центъра на София са строени в началото на миналия век, нямат асансьори и по времето, когато още давах домашни прегледи, много се „бъхтах” по тесни вити стълбища с метални парапети покрай потъмнели масивни врати с дебели панти и замрежени шпионки.
На площадката ме посрещна приятна дама на двадесет и няколко години, с излъчване и облечена в стил „технически сътрудник към търговска фирма с умерен годишен оборот”: кестенява коса, вдигната на кок, кафяви очи, които не се крият, а гледат събеседника в очите, дискретен грим, тъмно сако, бяла блуза, пола с цвета на сакото, тъмен чорапогащник, черни обувки с високи токчета… Представи ми се и разбрах, че работи за някаква фирма, вратата на чийто офис е срещу вратата на Джеймс. Позвънил им преди няколко часа и ги помолил да му съдействат - глазенът му се подул. Тя и колежката й го познавали по физиономия, срещали го понякога на стълбището, но не знаели нищо за него, с изключение на факта, че от няколко години живее сам в апартамента срещу техния офис и рядко излиза от дома си, че два пъти в седмицата идва възрастна жена да почисти жилището и да накупи бира и хранителни продукти.
Позвънихме на вратата на Джеймс. След третото позвъняване и петминутно изчакване в коридора се чу шляпане на чехли, вратата се отвори и пред нас застана висок, слаб, петдесетинагодишен мъж, брадясал, гол до кръста, обут в пижама с нахлузени на бос крак чехли. Кимна с глава, закуцука пред нас и се стовари в люлеещ се плетен стол в средата на хола. Ръцете му бяха покрити с татуировки като с ръкави - различих змия, русалка, дракон… Косата му беше оредяла, лицето му бе подпухнало, изпито, очите му някога са били сини, после са избледнели и са се покрили с прах - сив, безличен прах.
Представих му се - д-р Коларов от Клиниката по ревматология на… и т.н., за авторитет.
- My name’s James (Казвам се Джеймс) - каза той и ми посочи подутия си глезен, без да ми подаде ръка.
- Gout (подагра) - казах аз.
- It’s impossible (Не е възможно) - промърмори той.
- It’s possible (Възможно е) - натъртих аз.
- It’s impossible - повтори той. Гласът бе като очите му - сив, безличен, леко прегракнал, като на човек, който дълго време не е говорил…
- O’K - примирено махнах с ръка.
Чудех се дали да продължа с прегледа или да си тръгна със стандартния съвет да потърсят друг специалист - не е възможно да се помогне на болен, който не съдейства на лекаря. Вместо да си тръгна, се огледах - исках да разбера как Джеймс се е отзовал в България, какво прави, с какво се издържа, как живее… Опитах се да отговоря на част от въпросите с „езика на нещата” около героя и най-показателното в случая - дома: отремонтиран стар апартамент с гладък ламиниран под без килими и постелки, голи шпакловани стени, табуретка с влючен телевизор без звук, под табуретката компакт-система с два-три разпръснати диска, маса, покрита с трохи, няколко чинии с огризки и разпилени прибори за хранене, разхвърляно легло с горнището на пижамата, смачкано на топка, кашон с празни бирени бутилки и нищо друго.
- Are you sure? (Сигурен ли сте?) - след половинминутно замисляне ме фиксира той с изсветлелите си, прашасали очи.
- Absolutely (Абсолютно) - кимнах по западному с глава - не наляво и надясно, а нагоре и надолу.
- O’K - махна примирено с ръка след нова половин минута мислене и изключи - да мисли и да ни забелязва, и потъна дълбоко в себе си.
Дамата и аз стояхме срещу него прави - той не се сещаше да ни покани да седнем, а и нямаше къде освен на разхвърляното му легло. Тя ме гледаше въпросително в очите - как да му помогнем. Попитах го какво работи.
- I’ve been a soldier (Бях войник) - без да ме поглежда отговори той и отново потъна в унеса.
Не бе пиян, не бе и дрогиран, като се отърсеше от унеса, реакциите му баха нормални и т.н., просто човекът бе такъв - бавно мислеше, бавно реагираше и бавно осъзнаваше детайлите от обстановката край него или не искаше да го направи, не го интересуваше какво се случва с него, край него, отпуснат, безразличен към всичко наоколо и надалеч, потънал в личния си свят, в който явно нямаше място за подробности и друг човек.
Щеше ми се да го попитам в какви мисии е участвал, къде се е сражавал, срещу кого, защо, как е оцелявал, с какви средства и на каква цена, защо е напуснал Англия и е избрал България, чака ли го някой някъде, има ли някого, за когото да мисли, някого, с когото би искал да бъде, има ли си изобщо някого в света, който да не го е забравил…
Като наблюдавах прашасалите му очи, забодени в крака на масата, разбрах, че няма смисъл да питам и да удължавам прегледа. Казах, че трябва да се направят изследвания. Той се пресегна, взе от табуретката с телевизора протрит портфейл, пълен с всевъзможни пластмасови карти - кредитни, дебитни, за платени осигуровки в Англия и Европейския съюз, и ни ги подаде… Написах рецепта за лекарства и казах на дамата до мен утре да го доведат в клиниката, за да му вземем кръв за изследване. Тя каза, че ще му съдейства или ще помоли да го доведе жената, която се грижи за чистотата в дома му…
Тръгнах си. Джеймс само кимна с глава, без да ме погледне. С дамата се разделихме на площадката пред дома на Джеймс с уговорката да се чуем на следващия ден.
Не ми се обадиха, не го доведоха и за втори преглед. Така и не разбрах какво е станало по-нататък с Джеймс, неизвестния английски войник ветеран в България.
ПРАХ ОТ ПЕПЕРУДЕНИ КРИЛА
Вървя през полето, опит от тишината. В далечината пърхат пеперуди. Тръгвам след тях и си спомням…
Две момчета се гонят из полето. Спират, смеят се, както само децата могат да се смеят - без причина, и отново бягат - напред, наляво, надясно, назад и пак напред… Зад тях остават две начупени пътеки от стъпкани цветя, треви и храсти.
Далеч пред тях една пеперуда излита изсред цветята. Момчетата се споглеждат, побягват след пеперудата, неусетно смехът им секва. Пеперудата се скрива сред тревите и се появява далеч напред. Още по-бързо се затичват, дъхът пари в гърдите им, краката им се подгъват, но те тичат и тичат още по-силно. След тях пътеките вече не криволичат - стават прави.
Едното момче настигна пеперудата и я хвана.
- Дай да я видя - провикна се другото момче.
- Не, тя е моя! - отговари му през рамо едното момче. Пеперудата пърхаше между свитите му длани. Пооткрехна ги и я погледна с жадни очи.
- Само да я видя! - надникна през рамото му другото момче.
- Не! - скри я в шепите си бързото момче.
- Моля ти се! Дай да я видя!
- Няма да ти дам! - и побягна обратно.
Другото момче побягна след него, но това, което стискаше пеперудата изчезна в далечината. Момчето без пеперудата остана само. Огледа се. Нямаше го приятеля, нямаше я и пеперудата… Наоколо са посърналите цветя, изсъхналите треви и далечното, чуждо слънце, увиснало в небето като сълза. Не чувстваше умората, само тишината на полето, плътна и дълбока като сън.
Момчето с пеперудата се втурна в къщи.
- Мамо! Хванах пеперуда! - провикна се то още от вратата.
- Къде я хвана? - изправи се майка му над легена с прането.
- На полето.
- Защо си ходил на полето? - майка му сложи уморено ръцете си на кръста.
- Колко е хубава… - момчето не я чу.
- Защо си ходил на полето? Нали ти забраних? - сви устни тя.
Момчето не я чу.
- Къде да я оставя? - попита то, без да откъсва очи от пъстрите пеперудени крила.
- При другите.
- Но това е пеперуда!
- При другите, казах! - сопна се майка му и пак се наведе над прането.
Момчето взе карфица от игленика под огледалото и отиде до бюрото. Върху широка дървена дъска се виждаха забодени с карфица в гърба буболечки, мухи и бръмбари. Момчето забоде до тях и пеперудата. Тя потрепна и притихна. По пръстите му жълтееше полепнал прашец от крилата й. Близна ги. Прашецът имаше кисело-горчив вкус.
- Измий си ръцете! - провикна се майка му, наведена над легена. Винаги го караше да си мие ръцете, след като хване някоя животинка в полето.
Момчето погледна пеперудата с възторга на влюбено дете и тръгва послушно към чешмата.
…Близвам пръстите си. Имат кисело-горчив вкус на прашец от пеперудени крила и остра болка ме пробожда в гърба като от карфица. И усещам слънцето, увиснало в небето като сълза и тишината - плътна и дълбока като сън.
Поемам дъх и се затичвам след пеперудите, както някога, тогава. Те се премятат във въздуха и чезнат над цветята далеч напред. Още по-бързо се затичвам. Пеперудите изчезват.
Спирам и се оглеждам. Няма ги приятелите, няма ги и пеперудите… Останала е само болката в гърба, посърналите цветя, изсъхналите треви и далечното чуждо слънце. Не мога да повярвам - минали са само петдесет години…
СИВО, ЧЕРНО И СВЕЩИЦА
ВМЕСТО ЕПИЛОГ
Една сутрин на път за работа невзрачна сива кола ме засече на кръстовището. Сепнах се и натиснах клаксона. Шофьорът - невзрачен, сив като колата си човечец ме напсува и отпраши със сивата си таратайка. Включих радиото, за да заглуша обидата, и чух подробностите на убийство, извършено по особено жесток начин. И заваляха черни новини… Изключих го и ме връхлетя вълна от яростни клаксони, че се бях забавил няколко секунди на светофара… Разтреперан и вбесен натиснах газта, за да отида на време в клиниката и да лекувам осем часа нещастни хора - със знания, умения и опит, и най-вече със състрадание и милосърдие, както са ме учили, както го чувствам, както поначало трябва да се лекува. Точно в този момент не знаех как ще го направя. По-точно нямах никакво желание да разговарям, камо ли да лекувам когото и да е. Същото чувствах и по време на рапорта. После влязох в болничната стая, заслушах се в оплакванията на болните и забравих уличната случка. На връщане от работа си я спомних. Спомних си и че много хора ми бяха благодарили този ден…
Често се връщам към тази сива случка. Ако шофьорът беше мутра, щях да му простя - от него друго не се очаква, но не мога да си обясня яростта и злобата у един невзрачен редови сив човечец, който мъкне, като всеки един от нас сивото си ежедневие и поради контакта с трудните и сивите неща би трябвало да познава грозотата на черното в живота…
Тази и други подобни случки ме карат все по-често да си мисля, че все по-малко са нещата, които ме правят горд, че съм човек и българин. Ярките примери от детството - история, герои, Възраждане, представи за красота, надежди, идеали… се топят в талазите на черната хроника, жълтите новини, чалга-културата, реалити и шоу програми, политическите пререкания… Пословичната индивидуалност на българина надскача крайна възможна точка, зад която е безподобният егоизъм на борещия се да оцелее в джунглата дивак. И възникват въпросите:
КАКВО?
ЗАЩО? и
КАК?…
И най-вече - докога?
И има ли надежда нещо да се промени в този безумен, абсурден свят?
Като лекари се борим за всяка клетка, всяка капка кръв и всяка секунда подарен живот на болния, а от екрана виждаме военачалници, които с едно повдигане на веждите избиват хиляди хора и после се извиняват, че, видите ли, бомбата паднала погрешка на някакъв пазар и убила няколко жени и няколко деца… Но какво да се прави - вдигат безразлично рамене обезумелите военни, - случват се подобни неща, все пак е война, а не новогодишно парти! Или - пиян прегазва на спирката няколко деца и старци. Ще го задържат двайсет и четири часа и ще го пуснат, за да успокои съвестта си с още няколко ракии. Защо да се мъчи човекът в затвора, все пак си е човек, и той има гражданските си права…
Все по-често си мисля, че живеем в обезумял, абсурден свят, в който няма място за надежда.
И изведнъж, като свещица в тъмнината, проблясна нещо… Член съм на комисията, която разглежда документите за безплатно лечение на болни, които се нуждаят от скъпоструващи лекарства - около 2 500 лева на месец, години наред. Нещо, което почти никой не може да си го позволи не само в България, но и по света. Запознах се с двадесетина деца, лекувани със средства, събрани от „Българската Коледа”. Всеки, дарил един, два или три лева, бе помогнал на тези деца да се чувстват здрави, а родителите им - щастливи… Ако не беше „Българската Коледа” децата и родителите нямаше да имат този шанс.
И втората свещичка в мрака… - Концертът по набиране на средства за децата от Хаити. В началото на концерта си помислих: „Ще издържи ли българинът този тест?…” Отговорът за мен беше: „По-скоро не, няколко хиляди и толкоз…” Като започнаха да се сменят цифрите с набраните до момента средства, първо се сепнах, после се учудих, накрая се замислих. Синът ми, на десет години бе тогава, няколко пъти набра номера, аз и жена ми също… Ние тримата бяхме една трошица от тези, които стояха зад цифричките, които се премятаха като палави хлапаци в долния десен ъгъл на екрана.
И си спомних спасяването на българските евреи в най-черния момент на войната; случка, която ми разказа колежка на майка ми - еврейка, качена със семейството й на конските вагони. Съседите им носели бохчи с храна и мляко. Една бедна старица й подала свещица и кибрит - нямала какво друго да им донесе. „Да си запалите свещичката и да ви бъде светло, защото - казала тя - там, където отивате, може да бъде тъмно…” Спомням си друг мой пациент евреин, който оставил всичките документи и бижута в един куфар на съседа си българин, единственият човек, на когото можел да разчита. Между другото съседът му бил националист и бранник. След войната пациентът ми получил непокътнати всичките си вещи. „Особени хора сте вие, българите - ми каза той. - Тук съм се родил и не мога да ви разбера…”. Спомних си и медицинските сестри и лекари от Българския медицински корпус по време на войната, лекували ранените от едната и от другата страна на бойното поле - всеки, който е бил докаран, е бил лекуван, без значение какъв е бил цветът на униформата и пагонът…
Образите на спасените деца от „Българската Коледа”, скачащите по екрана цифрички, за два-три часа преминали половин милион, синът ми с мобилния телефон в ръка, заслушан в гласа отсреща, мисълта за лекарите и сестри от Българския медицински корпус ми действат целебно. И си мисля - все пак надежда има…
