Георги Н. Николов

Да, има пътища и пътища… Едни са прави като стрела и ни отвеждат точно към набелязаната цел. Над тях винаги грее слънце и в далечината ласкаво се усмихва хоризонтът, а многоцветна дъга майчински прегръща Божия свят.

Други са прашни и криви и розата на ветровете немилостиво блъска заблудения скиталец в разни посоки. Дали ще стигне в мрачната вихрушка, закъдето е тръгнал?

И чака ли го някой скъп човек пред топло огнище с чаша вино - неизвестно. Но, така или иначе, предречените стъпки трябва да се извървят.

Много и преплетени са те и в новия сборник на Лъчезар Георгиев „Лисабонският странник”, С., изд. Star Way, 2021 г. Сам авторът, професор и доктор по книгознание и печатни комуникации, има научни трудове у нас и зад граница. Повечето му книги са притежание и на големи световни библиотеки.

„В настоящия сборник - се отбелязва в анотацията - са събрани избрани къси разкази, публикувани в различни печатни и електронни литературни издания, включително и в чужбина, както и в някои негови авторски книги, но тук с нова редакция на писателя.”

Това всъщност е надграждане на сюжетната линия в отделните текстове и адаптацията й към новите условия на битието, както е в публикувания за пръв път разказ „Патрулиращите конници”, с вплетени по редовете мотиви за световната пандемия…

Иначе, можем да оприличим „Лисабонският странник” на европейски атлас, в чиито географски измерения персонажите, някои несъмнено наблюдавани от натура, срещат предизвикателствата на битието.

Те са хора от всички етажи на гражданската пирамида; различни в социалния си статус и начин на мислене. Сред тях има люде с власт и пари и обикновени човеци от низините.

Срещат се хора, готови на убийство и техни нравствени антиподи, създадени да правят добрини; шестват самотници, отмерващи броеницата на времето в мир със себе си и пратеници на теистичната вечност - „Светлина над Мадрид”, предсказващи изреченото от висшия разум.

Взети заедно, героите на Лъчезар се подреждат в цветен паноптикум на неволни или преднамерени грешници, незабележими в тълпата щастливци, красавици, разбиващи семейства, мъжки сърца и портфейли и… просто силуети от сивото множество.

Може би за всички тях старият Франсишку възвестява: „Да пием за Оногова, дето винаги се връща при нас, а ние, смъртните и грешните, все не можем да го познаем и възлюбим. Все не вярваме, и се обърнахме едни срещу други, и станахме зли, агресивни, завистливи, а в гърдите си носим сякаш камъни вместо сърца.”

Защото и периодът, в който се раждат самите разкази, е объркано сложен. А хаосът, макар и законово подреден, залива с калните си струи обществото.

Дори морално извисените му представители трябва да избират: или да пренастроят визията си за смисъла на живота, или да бъдат изличени като спомен.

Превърнали се в ненужни адепти на бленувано съвършенство, равнодушно пометено от прибоя на първичното и атавистичното, които никога не са напускали тленната ни същност.

Човек е създаден по образ и подобие Божие, но често се превръща в негов лукав антипод. Крехката му биологична обвивка е защитена с безсмъртна мисъл и именно тя, в идейно-емоционалния си безкрай, моделира идолите на поредната епоха.

Вгражда в храмовете иконите на гражданските си въжделения и им се кланя, докато идните поколения ги превърнат в руини и на свой ред съградят нови пантеони на преходността…

Все пак възможно ли е, макар сам авторът да отбелязва, че „времето на идеите и алтруистите безвъзвратно отминава”, в преходността да има закономерна цикличност, колкото и противоречиви да са тези две категории?

Да и сам Лъчезар Георгиев го потвърждава с тематичната си интерпретация на редица философски понятия.

Той е вещ психолог и силно се интересува от равнопоставеността между позитивизма и злото; между предсказания финал на борбата на живота със смъртта; между приятелството и предателството, любовта и забравата, сребролюбието и щедростта, сбогуването на старостта с младостта, вярата и безверието и т.н.

Всички те са обект на неговите разкази в „Лисабонският странник”, които пък взаимно се преливат и допълват в сага на личностното „аз”.

Героите - и нашенци, и чужденци, са еднакво опознаващи битието чрез постъпките си и опитите си да намерят щастие. Или поне удовлетворение от заниманията си, считани от околните за полезни и градивни.

Ала тук възниква въпросът дали сме господари на съдбата си, или всичко е предварително изречено, предначертано и жалонирано в годините на личния ни календар.

Затова в най-скритите душевни кътчета при героите тлее енигматичният въпрос: това ли е моят верен делничен път, по който вървя и в книгата Битие на правилната страница ли съм отворил?

Голяма заслуга на автора е, че в повечето случаи образите им не са категорично завършени и той оставя на читателската публика да реши как ще продължат дните си в бъдното.

Сюжетите са със завоалирано „отворен” финал, без морализаторство и всякаква дидактика. Наистина, ще стигнем до последния ред на разказа и там ще се простим с типажите, които ще продължат без нас във времето и в неизвестността.

Но те преобразяват целия сборник в съвременна агора, където срещаме самите себе си, споделяме радости, скърби и идеи. И така - до въжделеното утре под монотонното тиктакане на часовника. Напомнящ ни с присмехулна учтивост, че не сме и никога няма да сме вечни…

Убедено мога да твърдя, че новият сборник на Лъчезар Георгиев „Лисабонският странник” е ярка илюстрация на неговото белетристично дарование.

Той е само стъпало към по-нататъшното му творческо развитие, продиктувано от обичта му към хората и дълбока философска интерпретация на „познатите” явления.

Истините за него, сякаш безкраен словесен гоблен, са извезани с вещина и убедителна емоция по всяка страница и озаряват силуета на героите, моделирани със строгата благост на справедлив законотворец.

Сигурен съм, че появата на книгата ще изненада приятно читателите от различни възрасти. И може би трябва вече да помислиш за следващата си литературна изява, творецо…