Георги Майоров

Познавам творчеството на поета Ивайло Диманов от 70-те години на ХХ век. Още тогава талантливото му перо пулсираше във в-к „Пулс”, на две крачки от вратите на в-к „Народна младеж”, където пък беше моето работно място. Държеше се скромно и уважително. Беше готов поет, но трябваше да изкачва стълбището на още три петилетки, за да отекне неговият глас с „Площад „Гарибалди”(НМ, 1990). Първа книга, глас родолюбив, безплощаден:

Тук няма пантеон от мрамор. Няма вечен огън.
Тук няма караул и паметник, отрупан от венци.
Превърнаха площада в паркинг за служебни волги.
И само кестенът в средата вместо паметник стърчи.

Поетът едва сдържа „Везувий” в своето гърло. Книжка от 56 страници, натежала от очакване. Макар да е чист и изповеден, в морето на поезията влиза свято: „Аз влизам във водата като в църква / и там оставям свойте грехове”. Едва ли не взема върху себе си всичките грехове за извадения корен на селото, за живота на тротоар, за превърнатия в мишена човек. За борбата с „въшките”, за джендема, в който „джанабети рогати играят”. Които само за себе си на земята „смъкнаха рая”.
Започва летопис на епохата, когато непрестъпната крепост България разпъва „бяло знаме”. Затова поетът търси и открива звезда, но още се страхува „да не угасне”. Чака на прага му да се появи любовта, без да разбира, че тя отдавна е в сърцето му и за нея би слязъл чак „на дъното на ада”. Струпва „блокове лед”, в тях да предизвика пожар и да превземе своята Троя.
Само в какво героично мъчение търси своята горда Елена - поезията. И голямата надежда - доброто да победи злото.
През тридесетгодишния брод на „прехода”, с избраното от още осем книги, Ивайло Диманов категорично заявява, че „Всички пътища водят към „Гарибалди” (С., 2021). И е самата истина. Днес, дори физически, той се връща на този площад като съдържател на кафенето на СБЖ. Но не да забогатее, а да отмести поне малко тежкия хал на творческата личност, в каквато бедност се намира цялото писателско сдружение.
И тук Ивайло отново е бард, а не барман. Превърна кафенето в творчески дом за общуване, за представяне на книги, за вдъхване на вяра в обезсиленото общество.
През тези още шест петилетки, поетът вече като утвърден бард, „композира” рапсодия на сълзите, издава „Закон за защита на цветните сънища”, да не бъдат само „черно и бяло”, а в целия спектър на творчеството, но и с „данък добавена стойност”.
Пуска юлара на внезапно сънувани метафори, на причудливи картини, нови багри, новаторски словосъчетания и свой арсенал от метрически стъпки.
Песните му отекват мажорно, че неговото колоритно слово да отплува далече - в океан от мечти, в спасителни идеи. Не се подчини на времето да дърпа единствено първата политическа струна, та винаги да акустира в родния дом. И каквито райски заливи да среща, неговият най-свят залив си остава България и е глух за всички други радости. С набран гняв, че „родните алтън девици” се ценят за грош, а народът мълчи. Дори неговата „красива, нежна и добра”, ако си тръгне, ще я застреля.
Перото му докосва всички човешки струни, за да изтръгне ораторията на философската мисъл за живота, епохата и преображенията на човека.
Струната на любовта дръпва като Дон Жуан, за да разкрие безумството да имаш хубава жена само за украса, от която всяка секунда на главата ти поникват етажни еленови рога, които всяка есен окапват, за да цъфнат отново през пролетта. За да изтръгне и ораторията на спешната любовна помощ, когато и душата кърви. Когато всяко докосване убива у него „радост, любов и мечти”, а музиката опира пистолет в слепоочието. И е крайно и трайно хубаво в какофонията на обществото да се сдобиеш с „музикално ухо”, което заглушава нормалната мисъл и животът на нервен косъм виси, натежал от фарисеи. Дори пред страстния танц на мажоретки, той не си продава съвестта, не може да полети с пришити криле и му идва да скочи от бясно въртящия се глобус на планетата Земя.
Но къде ще отиде?! Остава му да каже: „Добър вечер, г-жо Тъга!”. Нощта разкопчава най-горното копче на блузата и оттам изскача убиецът на „нашите детски илюзии”, карценомът на епохата, който сразява усмивката на планетата… И в нечовешката зима човекът едва жив дочаква сълзата на пролетта.
И бардът е принуден да рецитира „своите смъртни куплети / на безсмъртните мъртви поети” за причастие. Всичко тотално е сбъркано - вместо олтар, „сини каски отпяват в Безмер”. Би заменил „с радост цялата световна лирика / срещу целувката на влюбена жена”. Готов е всеки миг да умре - „Любовта - медальон от тротил, е опасла / мойте мисли, глава, рамене и сърце”. Тогава как на живо да общува с изкуството, когато и „Голата Маха е с…бронежилетка”. Въпреки всичко обича живота „с цялата лудост и страст”, дори на инат.
Призовава своето дете да отиде „отвъд мечтите ни”, да помни, че „Доброто надживява смъртта”. Сами да воюваме за своето щастие.
Деветте книги на Ивайло Диманов осветяват трагедията на целия свят. Пред ешафода предпочита любовта да го спаси - отпяват струните на сърцето му, а душата му е „безсмъртен сонет”. Всичко черно заменя за „глътка любов и парче свобода”. За да не останат празни „самотните нотни коловози”, за да танцува своя звезден живот.
Поезията на Ивайло Диманов не е програмирана. Води жив диалог с жестоките фактори на света, тя е хуманна и с дълбоко народностно проникновение: „Светлина ще дам на слепия, да зърне утрото. / На скиталеца - подслон, на сухо да замръкне”.
Вменява ни покоряваща хуманност - бащината ласка да бъде сигурно крило за подрастващото поколение. Всеки да бъде съавтор на съдбата си, а не пророк. Затова човекът е „Бермудски двуъгълник”, винаги плува към себе си. И нощем свети като фар, за ориентиране.
Поетът таи безкрайна мъка от загубата на своя баща - хрисим, факел на светлина.
Такъв беше. Познавах го добре. И авторът с право пита - защо Бог оставя да вилнее злобата.
Внезапни метафори ни сепват - като слънчев лъч, като изстрел. Мисъл, прободена от ранено сърце, с много искрен танц, с нашепнати думи, които пътуват по чувствената магистрала на мисълта, за да намерят своя пристан - сърцето. На цафара - балади,на струни - песни, на пиано - сонети. Но никой клавиш не отронва толкова страдалчески тонове, колкото сърцето на поета.
Поднебесни са ораториите му. Толкова нежна, тъжна и възторжена е поезията на Ивайло Диманов за свят живот. Заложен динамит, който чака някой със зъби да кръцне капсата. Той е сигурен, че след всеки световен взрив, животът ще оцелее. И танцува своя жив танц, въпреки че ръката му виси в безбрежната пустощ на бедността. До ново пришествие, до ново възшествие. С едничката самотна надежда. И е в епицентъра на събитията, за да запише истината и да я даде безплатно на нас - чакащите консуматори. Защото ние стоим в сянката на мисълта и чакаме своето спасение.
Всяка светла вълна на стиха стопява неговата плът „в ритуалната чаша”, сякаш за „последно причастие”. С исторически заемки и днешни препратки, с вечно необяздени мечти.
Цяло либрето за опера с много действия и картини е неговото творчество. Едно либрето за цял живот, но може да се изпълнява само от божествен оркестър. И зрителите да го слушат „с копнеж и надежда”, че мечтаното все пак ще се случи, въпреки „чудовищната паст на битието”.
Това му е достатъчно - да знае светът, че го има, тук, при нас и завинаги. Защото животът е по-силен от смъртта. Продължава да опложда земята и „доброто ще надживее смъртта”. Ще намери „убежище в някое стихотворение”. Ще потъне в очите на поета и ще пребъде. Защото стиховете на Ивайло Диманов са цяла епоха.