Банко П. Банков

В приказката за спящата красавица пренебрегнатата зла фея Карабос предрича на новородена принцеса: ще се убоде на вретено и ще заспи непробуден сън. Закрилницата на момиченцето, добрата фея на Люляка, не може да отмени пророчеството, но го смекчава. Магията ще трае, докато спящото дете израсте като девойка и я събуди целувка на влюбен…

Заложбата, подтикът да я проявиш, заблещуква като дремещо под пепел въгленче и изправя младия човек на кръстопът. Ще срещнеш ли там благосклонен покровител, който да раздуха въгленчето? Да те окуражи и да налучкаш просека през трънака на враждебна гора?

Или недоброжелател ще те препъне веднъж и два пъти, докато ожулиш колене, избодеш ръце и престанеш да се луташ за просека?

…………………..

Светът на думите не беше единствената пътека, поблазнила ме в школски години. Носех очила, но се потях в трупа за хора и ръченици, скрибуцах на цигулка в училищния оркестър, напъвах се за шестица по рисуване. И до днес пазя сносни акварелни скици в профил на близки.

В края на прогимназията започнах да редя подражателни стихове в тетрадка с розова обложка. Нови учебници сменяха старите, но захабената тетрадка розовеше неотлъчно под тях. Бях силен и по алгебра, разваляше ми успеха само физическото възпитание. Учителят М. Б. недоволстваше, но ми пишеше шестица от нямай къде, заради класната.

Пълните отличници рядко са първопроходци в живота, колцина са нестандартно мислещи, със златни ръце? Успехът в дипломите по-често е плод на трудолюбива старателност, на суета да се изтъкнеш сред други, да те знаят. Години ми трябваха да се уверя, че похвални гласове също се случва да те подведат, важно е да усетиш собственото си можене.

Колебаех се какво да уча, дали филология, отвъд нея ми се провиждаше писателство; или инженерство. Загрижените ми родители настояха, професията трябва да осигурява хляб. Ако имам подадине, кой ще ми пречи да пиша, макар и с техническа диплома? Вярвали са, че писателството е нива, петимна за всеки кълн.

След години моя близка, литературна критичка, Е. П., ме помоли да ориентирам за частни уроци по физика сина й, тогава кандидат-студент. На учудения ми въпрос „Защо физика, а не литература?” отвърна: „Не искам да си изкарва хляба от начина, по който мисли”. Половин век мислене и говорене в България имаха малко общо.

Записах да уча строително инженерство, имах пространствено виждане за сгради и мостове, за чертежи и числа. Градежлъкът е древна професия, вековете са ни оставили паметници за човешка съзидателност, надживели природни бедствия и обществени разрухи. Но продължавах да се ослушвам за вътрешни гласове, единият ме блазнеше всяка сесия да се натягам  за отлични оценки, другият - да съчинявам нови стихове в старата тетрадка.

По социалистическо време вечерите в техническите институти бяха време за художествена самодейност. Декламирах собствена басня на студентски преглед, отпечата я младежки седмичник, талантливият  лирик Н. В. ми подаде ръка и прекрачих прага на  литературен храм, списание „Септември”. Дипломирах се с отличие и възможност да избера къде да работя. За учудване и недомлъвки на колеги, пожелах да постъпя на строителен обект, далече от София. Вторачен бях в думи на Горки, животът ще е мой писателски университет.

Три години газих в кални изкопи, контролирах отливане на колони и заваряване на покривни ферми. Подслоняваше ме барака в работническо селище, сред царевици - човешки бой; живях в панелка, лъхаща на влага, в градски покрайнини. След мразовит или жегав ден на обекта будувах до сред нощ, да превръщам ежедневието в римувани строфи. Гъделичкаха ми душата публикации в заводски многотиражки.

Доста време ми трябваше да осъзная, че гладът за стихове, отвел ме сред изкопи и скели, е глас на сирени; подвел съм се. Крилата ми бяха къси за сепваща поезия. Добросъвестно разказвах случки в четири редови куплети, но истинската поезия е отвъд разказа. Магията е да подскажеш внушение зад битийното, образно да въплътиш абстракция в съусещане, съпремисляне у непознат читател. Заплатих катеренето към Парнас с три недоулучени години, но почнах да съзирам истинското лице на делника, ръката ми - да усеща глад да го прероди в авторски прозаичен свят.

Първите си разкази на трудова тематика изпратих по пощата в две водещи литературни списания. Бил съм бодър оптимист, като Джек Лондоновия герой Мартин Идън. В тогавашно време управленците зорко опекунстваха словото да се вписва в идеологическото петолиние, но се налучкваха и пролуки. Днес писателството е достъпно, плащаш и те издават, но талантливи текстове ги дави поток от графомански самоотпечатки.

…………….

След двайсетина дни ревниво чакане утвърждаващи се редакторки от двете списания, поетесата С. П. и прозаичката Л. Г., ми отговориха поотделно с насърчаващи отзиви. Видях разказите си отпечатани в кампанийни „трудови” рубрики; какво от това, такава беше естетиката на времето. Усетих приповдигната вяра в моженето си, убеденост, че съвремието чака написаното от мен.

В друг текст ще отдам дължимото уважение на литературни авторитети, които продължиха да насърчават търсенията ми, следяха благосклонни развитието ми. Но е илюзия, че докато се надборваш със словото, гмуркаш се към дълбокото, ще срещнеш само отзивчивост. Всеки дебютант трябва да е подготвен емоционално и с разум за неразбиране, за отричане. Кога - уж без лично отношение, от дежурни идеолози на конюнктурни естетики, кога - с преднамерена умисъл; да бъде препънат конкурент в състезанието за място под литературното слънце.

Ще те стъписат ли гласове на орисници, вещаещи ти съдба на случаен спътник, на нанос, който литературната река ще отложи в плитчините си? Отговорът е да се взреш в себе си, но след като си прогледал в думите на предходници, след като си наясно с голямата цел в живота си и усетиш какво можеш и какво не ти достига.

За да помогна в самопреценката на млади словотворци, ще разкажа за праговете, които ме спъваха по пътя. За предричанията, които се наложи да опровергая, вторачен напред и евентуално - нагоре.

Окрилен от  отпечатаните ми трудови разкази, почувствах подтик да пиша роман, с който да дебютирам. Не с тънко книжле, не с очеркови истории, усещах се узрял да скоча направо в  литературния талвег с мой свят от думи. Проектирах делника си върху строителна канава в ръкопис, който озаглавих „Момче за лятото”. Багери нахапваха черешови градини в подножието на Родопите; астматици, слезли от мини на Горубсо, кашляха над заварки; бетонджии-помаци се вкопчваха в чешитлъка си; разведени бояджийки флиртуваха с апапи, замитащи неблагонадеждност; рускини вадеха с памук душите на дървосекачи от Коми. Пасторска дъщеря, хубава като икона, виждаше илюзорна пролука отвъд свят на неделни проповеди, сепната от мое нехайно внимание…

Със самоувереност на претендент, застрахован от изживявана фактология, взех ден отпуск и отнесох ръкописа, подвързан в папка с обущарски връзки, в издателство „Български писател”. Секретарка от достолепната софийска редакция го заведе под входящ номер и зачаках отговор.

Осъждайки догматичното време, отрекло ролята на егото при умножаване на обществения продукт, нека напомня. Надлежно регистрирана заявка или молба винаги получаваше отговор, често формален, но обикновено - в срок.

След два месеца дочаках преценка, която с дебютантската си  самоувереност си въобразявах, че заслужавам. А е била малко чудо. Редакторът И. П., набрал популярност белетрист, по-късно класик на прехода, ми съобщаваше, че харесва ръкописа и ще го предложи за печат. С „Момче за лятото” щях да вляза в гилдията на оглашени словотворци през висока врата.

Месеците за предпечатна дообработка бяха от най-вдъхновяващите в живота ми. Стъпил бях на свой път, по който ме чака методично възкачване. Не допусках, че усещането за житейска сполука се братее с розово облаче.

След проточило се мълчание и зараждащо се безпокойство, редакторът ми писа, въведена е институция „супер-рецензент”. Въпреки категоричната му препоръка, ръкописът на „Момче за лятото” е предаден на редакционен сътрудник за второ мнение. Последва ново многозначително чакане и на официалното ми запитване, получих предусещан отговор с изходящ номер. Супер-рецензентът С. Ч., поет-маринист, отхвърлил предложението за отпечатване на романа ми.

Кипях от негодувание и обида, но бях и горделив, и притеснителен. Не пожелах да потърся мариниста, да изслушам недоволствата му, да опитам да ги съобразя. Отхвърлях ги преди да съм ги чул. Не можеха да са верни, той не познава хората от обекта, няма представа от живота им, видян  през моя.

Така стихотворец, възпяващ пенести вълни и солени ветрове, провали амбициозния ми дебют с роман-дневник, срещу хонорар за страница-две второ мнение. Оттогава не съм посегнал да прочета и ред от него. Забравата, покриваща името му, лекува нараненото ми его. Години вече с всеки мой ръкопис мълком оспорвам непрочетената му преценка. Оправдавам се, че е обслужвал конюнктурата, бранил е  територията й.

Не посягам да отгърна и собствените си пожълтели страници в папката с обущарски връзки. Ами ако днес усетя цензорските възражения относно „Момче”-то за основателни? Не, не, завистта у българите е генетичен дефект, колко певци са късани на прием в нашенската консерватория, а ги е чакала световна кариера… Все пак, от отричането има и полза, нахъсва те да го опровергаеш, докто ранно признание може да те затвори в клетката на конюнктурната щампа за теб…

…………………….

Приютих се да ближа рани в непретенциозната нива на разказа. Обикалях софийски редакции да предлагам ръкописи, катерех мрачни тавански стълби, изслушвах мнения от разхвалвани прозаици и вредили се в издателствата списователи, останали на една дебютна книга. В приемното им време веднъж седмично, което те често не спазваха, негласна задача на част от тях бе да отбиват щения за печат на графомани и упорити дебютанти. Имах конюнктурно предимство, пишех за съвременници от строежи и фабрики, типажи от ръководяща класа. Ежедневници и периодика трябваше да отделят страници за художественото им превъплъщаване.

Прозата в официоза на писателския съюз, вестник „Л. Ф.” завеждаше Й. Р., любимецът на критиката по онова време. Мощен талант, чиято различност даваше лице за пред света на хитроватата прослойка, калесана дълговечно за държавната власт.

В чудата проза на „печенега”, така го наричаха зад гърба му завистници, фантазни герои отклоняваха обществения усет от същностни язви на социалистическото село; развличаха висшите управленци с фолклорна екзотика и битово хитреене. Академици-анализатори и млади критички шумяха възторжено по повод всяка книга на класика-съвременник и осребряваха ажиотажа с кариерни позиции и битийни екстри.

Искаше се упорит оптимизъм, за да прекрачиш прага на литературния официоз и да предложиш материал за преценка. На входа на съюзната сграда се изпречваше портиер, който отпращаше без много приказки нечакани посетители. Червендалест и едър като борец тежка категория, в тъмна униформа и адмиралска фуражка със златна околожка. Проверяваше намусен за пропуски, заяждаше се за приемни часове, сякаш за всеки отпратен графоман ще му начислят премиални.

Следващото препятствие, способно да обезкуражи и най-напорист кандидат-автор, дебнеше зад етажната врата на редакцията. Дебютантите я знаехме като Марчето. Дали беше хигиенистка, вживяла се в образ на сътрудничка, дали низша щатна бройка? И тя обеместа, тежка, по калъпа на портиера, с тънка анемична коса около бузесто лице, липсваше й само униформа.

Криеше редакторите-сътрудниците на вестника, измисляше им внезапни ангажименти извън сградата, отпращаше кандидат-автори заради преместени приемни часове от днес за вчера. Или просто надничаше през шпионката и не отваряше вратата, докато натискащият звънеца се откаже и си тръгне.

Бях успял да прескоча Марчето и да оставя за преценка мой разказ на съвременна тема. Та след възпитано изчакване надборих изначалната й подозрителност към литературни натрапници и застанах чинно пред ценения редактор, той четеше стихийната проза. Така означаваха продукция от непознати автори, нарочена за отхвърляне, в отлика от поръчани материали на съюзни членове. Вярвах, че точно утвърден белетрист ще оцени автентичните ми житейски впечатления, психологизма в почерка ми.

Беше слаб, с характерни остри черти, запреравя купчина ръкописи върху бюрото, дали пък разказът ми не е стигнал до него? Най-сетне го намери, попрелисти го, забарабани със сухи пръсти по плота, прокашли се да прочисти глас:

- Разказът, другарю Б., е като чорбица, трябва да нахрани въображението на читателя -  поспря, търсел е думи, за да се изрази в стила си, образно. - Та вашата чорбица е твърде рядка, не става за печат.

Не ми се полагаше да споря. Възнегодувах безсилен, прибрах мълком ръкописа си, но все пак, казах „довиждане”, преди да прихлопна вратата зад себе си. Отдавна не помня кой от разказите ми класикът оприличи на рядка чорбица. Възможно е с днешен поглед аз самият да преценя написаното като слабовато, като опит да полаская съвремието с проза, възпитаваща в трудова почтеност. Напън да ме забележат сред навалицата кандидати за престижно писателско поприще.

Но обидната преценка за рядката чорбица помня до днес. Тя обяснява градското ми чуждеене от впечатляващата със селски странноватости проза на изтъкнатия автор. Потвърждава приказката за дърваря и мечката, за лошата рана, която зараства и лошата дума, която не се забравя.

…………

Със себевяра, упорита работливост и преглъщане на скептични мнения „пробих” с десетки разкази в периодиката. Раната от опита ми за дебют с роман завяхна, предложих за публикуване сборник разкази  в издателство „Народна младеж”. Редактор на „прохождането” ми в библиотека „Смяна” на издателството беше Д. О., талантлив  поет, бивш партизанин. От по-инаква проба.

Преди да отпечатат сигнален екземпляр от тиража, той неволно ме затрудни. Традицията на поредицата предполагала колега писател да въведе с уводни думи читателя в книгата на дебютанта.

Литературните ми приятелства бяха оскъдни. Идвах от строежи в  провинцията, не бях делил разпивки и трапези с бохемата. Не ми се услаждаха, тогава и до сега. Логично ми се видя да се обърна с молба за увод към редакторката-поетеса, която бе насърчила прозаичния ми дебют в списание „Септември”.

Бавни снежинки падаха в синкава зимна вечер зад прозореца на уютно отоплената редакционна стая. Настолна  лампа под зелен абажур хвърляше кръг светлина върху бюрото. Застанах пред поетесата с очакване за  полагащо се доверие. Забелязан от нея, дебютирах в престижна поредица, потвърждавах литературната й проницателност.

Тя имаше впечатляващо излъчване. Хубост, която държи на разстояние; стройна фигура, медно отсенена коса, изразителни зелени очи. Мелодичният й глас издаваше интелигентно самочувствие, премисляше какво ще каже.

Думите й ме жегнаха ледено.

- Не бих могла да се ангажирам с предговор за книгата ви, не съм следила как сте се развивали.

За пореден път се свих като тралеж, нямаше смисъл да моля, да настоявам. Сякаш под ризата ми корясваше броня, от която присъдите отскачаха. Прибрах предпечатния екземпляр от дебютния си сборник и излязох мълчаливо. В синкава зимна вечер, под бавно падащ сняг.

Предговор ми написа рано напуснал света „градски” белетрист, И. О. Сборникът ми „Дълъг ден” бе публикуван с две години закъснение, заради чехословашките събития. Пражката пролет събуди патологични подозрения у цензорския апарат, ръкописи, подписани за печат, бяха върнати и препрочитани под лупа.

Получих утвърдителни отзиви, заради автентичното вписване на трудовите ми герои в делника, за търсенето на поведенчески стожери. Но и заради интелигентска почтеност, порив за жестове…  Пътят ми към литературното поприще бе открит, чакаха ме бъдещи спъвания и окуражавания; но по нагорнище.

Половин живот след това, с именитата поетеса се оказахме лауреати на награди за поезия и проза в конкурс на популярен ежедневник. С чаша вино в ръка се обърнах спонтанно към нея, тя -  вече с ореола на грандама в родната поезия.

- Госпожо П.,  признателен съм ви, на времето ми дадохте път, за да стигна днес, редом с вас, до това признание.

Тя ме погледна с избледнял зелен поглед под тънки вежди, много, много отдалеч и каза.

- Съжалявам, не ви помня.

И какво, тя си остана моята поетеса.

……………………

Няколко пъти дебютант-режисьори, търсещи киноизява, попадаха  на мои прозаични творби и искаха да ги филмират. Дали съзнаваха, че поемат риск? Не бях от „наши”-те автори. Достъпът до екран беше контролиран изкъсо; след заявка и аванс, вдъхващ оптимизъм, се редуваха критични обсъждания, нескончаеми преработки, открито недоброжлателство, зад гримаса на идеологическа угриженост. Плюех през рамо и се заканвах кракът ми да не прекрачи повече прага на киноцентъра.

Филмовата „фабрика” за целулоидни илюзии беше скупище от тежковати жълтеникави сгради, като апликиран декор пред стръмнозелената Витоша. Сценарните съвети към всеки от производствените колективи бяха ясли за интелектуалци, питомци на статуквото. Оправдаваха щатни заплати, заседавайки веднъж седмично, че и по-рядко, и даваха мнения относно проекти за нови филми. Внасянето на заявка от външен ентусиаст беше лутане в лабиринт, нацелен да откаже наивника. До производство стигаха почти винаги текстове на щатни сценаристи към колективите, те спазваха кога очевадно, кога - по-прикрито, идеологическите внушения. Рядко се случваше доказал се правоверен режисьор, екранизирайки творба на писател-фаворит на властта, да смути спокойствието. Неизбежно следваше партийно постановление, изобличаващо вреден уклон, чуждопоклонничество или оклеветяване на действителността.

И все пак, намираха се нетърпеливци, петимни да надникнат без очила в делника.

Първата режисьорка, Л. Б., решила да екранизира моя повест, беше дъщеря на интелектуалец, изявявал се като левичар отпреди Девети. Влизаше в рисковото начинание с известен бонус. Героите ни бяха автентични характери, търсеха път в живота си на национален строеж. Тогавашната ми тематична нива днес може да навява подозрения, че съм се нагаждал към схоластиката на времето. Но за разлика от синекурите-цензори, не „слизах” в живота, за да го проучвам. Познавах от лакът разстояние героите - прототипи от социалистическия делник, които трябваше да коват общественото бъдеще. Бях осъмвал и замръквал с очакванията и недоволствата им, вярвах, че ежедневието им е достойно за художествено превъплъщение. Че душевността на „долния” свят може да сепне „горния” с истинност, да го лекува от недъзи.

Още при първо обсъждане на мой сценарий, усетих, че не съм в календарния делник, на своя земя. Филмовият вариант по повестта ми следеше зигзаги на близост между авторитетна руска специалистка и млад самонадеян българин, кръстосали пътища на голям строителен обект. И какво чух от синекурите-редактори!

П. К., поет-лирик, привилегирован в четири дни от седмицата да общува насаме с музата си, възпитано оправда заплатата си. Оценява намерението на сценариста, но представеният материал внушава, авторът не познава строителството. Съчинил е нетипична история, тя изкривява представата за трудовия делник. Домогванията на  героя користят братската съветска помощ за изграждане база на новото ни общество.

Идеше ми не да възразя, а да викна! Не съм познавал строителството, дето бях дошъл на обсъждането с кал по ботушите, както му е думата! Изкривил съм трудовия образ на делника!

Възненавидих до дън душа редакторите, но на какво можех да се надявам? Комисията отхвърли сценария с мотивирани доводи, актуалната тема не е достоверно разработена, хвърлям сянка върху братски отношения. Докато се лутах в лабиринт от коридори на излизане, си обещах, кракът ми повече няма да стъпи тук.

Зад тортенокремавите административни корпуси и павилиони планината се издигаше идилично зелена, подпираше синьо, ама синьо небе… Човек възнамерява, а животът подмамва с нови уловки; още два пъти излизах гневен от киноградчето.

Пореден режисьор, петимен за киноизява, провидя живот за следваща моя повест върху целулоидна лента. И пак залегнах над сценарни варианти, първи, втори. Задочничка от текстилна фабрика се изкачва до директорски пост, но заплаща кариера с нагарчащи компромиси, с изкривен живот.

И ето ни, сценарист и нов режисьор на съд пред съответен редакторски съвет. Екзекуторите - различни, а циничната им грижа да бранят статуквото от посегателства - същата. Изправи се представителен млад мъж с лице на язваджия, М. К.,  редактор на филми, без една книга зад гърба си и какво да чуя? Сценаристът градял образа на героинята с толкова пристрастие, че внушавал съмнения, дали пък в интимния живот не е с обратни предпочитания?

Е, и това доживях, що ли съдниците не си таковат майката! До края на поредната мимикрия на угриженост за художественото здраве на обществото, слушах само гневното сърцебиене в ушите си. Какво правя сред самонадеяни абонати за привилегии, защо търся място под слънце, което свети за продали се таланти? И за бездария, вредили се сред тях по привилегировани пътечки?

С амбициите си за писателство, за изява, не излагах ли и моята съвест, душата си за продан? Много души на кандидати за слава се продаваха на писателската сергия, лукавият отминаваше незаинтересован моята. Години наред тайно я винях, но днес подминаваната душа ми отваря уста да съдя миналото.

Трети сценарий - „Железни мъже”, четвърти - „Зимно слънце”… С него все пак прекрачих от разкаляната пътека на делника до гримираното му лице като за екран.

Режисьорът-дебютант на „Зимното слънце”, А. П., несигурен дали ще му се случат бъдещи изяви, вложи в екранизацията всичките си представи за кино, багажа си от житейски впечатления. Екранната история се родееше мъгляво с преживелиците в повестта ми, малко от думите ми влязоха в устата на героите. Все пак, във финалните кадри името ми на сценарист светна на фона на пролетна, многоводна река, тя отнасяше станало и разминало се…

Струваха ли си упорството и разочарованията? Е, животът продължаваше.

……………….

За противоборствата ми с пазвантите около театралните сцени вече разказах  в „Нагарчащ хепиенд”. Властта беше особено ревнива към театъра, да не се чуе опасна дума от сцената срещу нея. Каква ти дума, плашеха се от внушение, от намек… Патих не само от щатни театрални пазванти, амбицията ми да създавам живот върху сцена ме препъна в баналната истина, никой не е пророк сред свои.

По повод годишнина от Чипровското въстание Михайловградския съвет за култура обяви конкурс за пиеса, с която да отбележи делото на изтъкнатия възрожденец Петър Парчевич. Парчевич е високо образован българин, випускник на католическия колеж в Лорето, архиепископ на нашенски диоцез, но много по-съществено - първопроходец на съвременната българска дипломация. В три знаменателни свои мисии при европейски владетелски дворове полага неимоверни усилия с логика и пламенност да убеди короновани глави да подпомогнат с оръжие борбата на българите срещу османското подтисничество.

Чипровското въстание е грейнала и угаснала светкавица, родена от усилията му. Векове наред делото на този късноренесансов интелектуалец, будител и дипломат е загърбвано, подценявано и премълчавано. Заради, нека си го признаем, спотаената ревност на българското православие, то има историческа претенция за конфесионален монопол върху българското религиозно пространство.

Нарекох пиесата си „Чипровски барон”, за да припомня за присъденото високо отличие на Парчевич, прашасало в архивите на миналото. Чувствах се призван да разкрия пред съвременника ни родолюбието, високите познания, неукротимата енергия на този наш предходник, независимо от църковна ревност, деляща народа ни според това как се кръстим, отдясно на ляво или обратно.

Предадох текста и вездесъщата Театрална дирекция този път благосклонно го планува в репетоара на Михайловградския театър за задаващия се смутен сезон - 1988/1989 година. Остана ми последна формалност, да отнеса окончателно редактирания и прекрачил цензурата текст в литературното бюро на тамошния театър.

В края на влажно лято се спусках с неслучилото ми на грижлив стопанин Жигули по северните серпантини на Петроханския проход. Завой след завой пътят пресичаше тъмни борови и букови гори, буйна вода шумеше в дълбоки раздоли. Тук и там потоци преливаха през асфалтовото платно, свличаха камъни, през отвореното прозорче на колата навяваше на хлад, на влага и някак си - на тревога.

За изненада драматург на театъра се оказа мой бегло познат съгражданин, Н. Ф. Бе завършил гимназия три или четири випуска преди мен,  представителен мъж, учил за морски офицер, бродил през живота, с диплома за драматург от театралната Академия.

Олекна ми, предаването на текста ще е вече формалност. Ще го отметнем със земляческа разговорка, ще си припомним позабравени познати и случки. И ще поема облекчен обратно, по път, катерещ нагорнища през влажни гори, нагазили в тъмен подрастък.

Землякът-драматург се осведоми за условията на конкурса, който бях спечелил, отбеляза, че ръководството на театъра не е участвало в съставянето им. Наясно е, че дирекция „Театър” е предвидила „Чипровски барон” в репертоара на колектива за сезона, но видиш ли, указанията на Дирекцията са все пак препоръчителни, насочващи. Предвидените за поставяне заглавия не са обезпечени финансово, драматургът замълча. Нямаше нужда от повече вежливости, за да усетя, в негово лице бях се изправил не пред съратник, а срещу опонент. По-млад негов съгражданин ще се покланя след премиерен спектакъл от авансцената на поверения му театър… Спечелен конкурс, памет за именит предтеча; гласът на егото е в състояние да заглуши всички други гласове, да пренебрегне всякакви доводи.

„Чипровски барон” не видя сцена, неизиграна пиеса е като рано починало дете, не се прежалва до живот.

Още два пъти през годините театрали-съграждани тихомълком ме спъваха по стъпалата към сценичната рампа. Землячество за мен се превърна в предупреждение за стаено недоброжелателство. Все пак, намирах спасение - в труд, труд и себевзискателност. Признанието идва - рано, късно, но се случва и да не дойде. Непознати театрални съдници, напук на поредни загуби, ми присъдиха най-висока театрална награда за сценичен текст.

Много години след това срещнах драматурга-земляк, вече пенсиониран, в родния ни град. Понатежал, в бял летен костюм, с копринена кърпичка в горния джоб на сакото, с поддържано за възрастта лице. От известно време пишеше проза, кандидатстваше за членство в Писателския съюз. На предложението да ни запознаят, успокоих съпровождащия, вече се познаваме.

В очите му прочетох гузна тревога, тая ли карез заради прежно недоброжелателство? Няма ли да си върна с пренебрежение, аз титулован член на Съюза, спрямо умилкващ се възрастен кандидат?

Не отворих дума за отдавнашната ни среща, за наболяващата рана, отворена от „чипровския” ми текст. Какво да чопля лична горчилка, нека е болно на всички заради неиздължената почит към предтечата-възрожденец. Гризе ме допълнително подозрение, дали Парчевич не беше поредно загърбен заради мен, нали никой не е пророк в дома си.

………………………..

През всичките ми писателски години подарявах екземпляр от поредната си книга на редакторката от издателство „Български писател”, Х. В. Дребна, достойна жена с набръчкано бяло лице, запомнещо се синеока, безкомпромисно отдадена на почтеността в литературата. Година настоява, пребори се и издателство „Български писател” публикува романа ми „Нито първи, нито последни”. Така възмезди отдавнашната ми горчилка заради „Момче за лятото”.

Срещахме се в близост до дома й. Сядахме на кафе и малък коняк в дневния бар на дискретния хотел „Форум”, тя нетърпеливо запалваше цигара. Говорихме за ежедневието, за селските ваканции, които прекарваше на вилата си в Дрен и превода на „Хазарска хроника”, който довършваше; от години следеше сръбската литература, ценеше я. За работата ми със студенти-специализанти и надеждите, които вдъхва младото поколение. За последните официалности в Писателския съюз, на които бях присъствал и за които до нея в Дрен достигаше само ехо.

В подтекста на срещата ни неизменно бе ревнивото ми нетърпение да чуя оценката й за поредната ми белетристична изява. Тя се ограничаваше до немногословна забележка между делнични сподележи; препоръчваше да прочета впечатлил я белетрист (бе настоявала за Ъпдайк), предупреждаваше да избягвам буквалност и дидактизъм. Да не подценявам читателя с финално внушени изводи. Последната й насърчителна преценка, която чух, вече седемдесет и пет годишен, по повод сборника ми с разкази и новели „Граматика за възрастни” беше: „Е, понапреднал си!”. Учител - ученик са в неизменни позиции през цялото ни жизнено пребиваване. Ето, пак формулирам извод.

Тя си отиде анонимно, оставяйки ме сам в литературната нива, без наставник. Дошло бе време да наставлявам идващите след мен. Написах горните редове като съзнавам, че преценките за препъвали ме съвременници нямат претенция да са безпогрешни. Напротив, те са откровено субективни, породени от засегнато его, от непреглътната с години горчилка заради уязвено самочувствие.

Но с нещо все ще са полезни на наивните храбреци, преметнали шарена писателска торбичка за впечатления, стъпили на пътеката отвеждаща към градините на суети и човекопознание.