Банко П. Банков

Два дни преди премиерата на дебютната му пиеса „Чудо на свят ден” се обади режисьорът Гайдаров, който бе се наел да я постави в театъра в Ц. Т. и му съобщи: тамошните партийни инстанции са наредили пиесата да бъде свалена от сцена. Всичките му авторски амбиции, увереността как ще стъписа театралната гилдия, надмогването му до среднощ с Шекспир, пред разтворено томче с негови пиеси върху бюрото - отиваха в кошчето за боклук. В гласа на режисьора прозираше разочарование и донякъде - вменяване на вина. Беше поел риск да постави текст на безпартиен автор, напиращ за изява, а ето какво бе докарал до главата му този дебютант. Беше дръзнал да подведе публиката да наднича зад гърба на икони, изобразяващи предтечи с ореол на светци. Иконите на светци не бива да имат гърбове. Нали на някого може да му хрумне да наднича зад портретите на брадатите философи, прогласили единствена класа за ръководна, на голочелия идеолог и мустакатия баща на народите, които приветстваха трудещите се от стени на  канцеларии, училища и фасади срещу първи май и девети септември…

Цял ден бузите и челото му горяха болнаво. Нищо не може да предотврати, не е от „нашите”, няма съотрядници или селски, на чиято врата да почука, та да шътнат на цензорите. С продрезгавял глас се обади на  режисьора, отбий се на връщане през София, да пием по чашка за Бог да прости. Пиеса, свалена на генерална репетиция, оставя болка за цял живот, като за мъртвородено дете.

Беше люта, безснежна зима, една от последните, в които България се крепеше по надолнището на узрелия социализъм. Редуваха се недоимъци на олио и захар, тормозещ режим на тока - градове и села заспиваха със слепи прозорци в мразовити вечери, пред бензиностанции се извиваха километрични опашки. На кого ще му е до неговата толкова въжделена театрална премиера? Беше работлив, беше усърден, лоялен към общество и ревнива власт, но всичко в живота постигаше с препъване, със закъснение. Социална обусловеност или генна предопределеност, все едно. Свикнал беше, трябва да се старае двойно заради онова, което на другите се полага от първи път.

…………………………….

Беше прескачал три пъти до театъра в Ц.Т. и присъствал на репетиции с нарастващо безпокойство. Драматурзите са болезнено ревниви, докато на сцената авторските им думи се превръщат в живот. Дразнят ги  промени и съкращения в текста, екстравагантни режисьорски хрумки, капризи на артисти.

Плашещият сценичен хаос седмица преди премиерата се оказа бял кахър. Автор да проходи на театрална сцена в социалистическо време без цензурно съгласие беше Дон Кихотщина. Опасения, че текстът не се вписва в идеологическото петолиние и, не дай боже, ще урони власт, бяха сваляли спектакли на генерална репетиция. Водещи режисьори ги отпращаха в затънтени провинциални театри, негласни забрани за публикация осъждаха драмописци на мълчание.

Драматургът проумя със закъснение, за да се подсигурят срещу височайши гняв, театралните списания отпечатваха единствено поставени вече, „проверени” пиеси. Но за да се постави нова пиеса, трябваше да я утвърди дирекция „Театър”, където автор не можеше да я предложи сам. Такова право имаха само държавните театри. Техните директори пък искаха авторът да е заинтересувал с пиесата си режисьор (желателно - по-известен). Режисьорът, изявен или не, настояваше да знае кой театър е склонен да  реализира пиесата (по възможност - Народният).

Абсурдният кръг се затваряше, единствен шанс да пробиеш зидовете на идеологическа мнителност отваряха анонимните конкурси за нови пиеси. (За чест на онова ледниково време, анонимността се уважаваше. За разлика от днешното безогледно натъкмяване на резултати, в което трети класиран в бягане на сто метра се обявява за първи, а първият и вторият не се броят за участници.)

………………………….

Пиесата му бе спечелила конкурс на театъра в Ц. Т. за годишнина от въстанието на боляри с кумански корен, въздигнали второ българско царство. Бе се поблазнил да надникне в личните щения на амбициозните братя; да предположа за какво бяха рискували живота си зад гърба на светеца Димитър Солунски. Бяха разпространили дръзка мълва чрез уста на божеци. Ликът на светеца е напуснал осквернения от нормани Солун и е намерил подслон в новосъграден от тях храм. Внушение, което подпалва бунта.

За постановчик в Ц. Т. тамошният театрален директор бе поканил слабо известен млад режисьор. При успешна премиера бе обещал - ще му предложи щатен ангажимент в театъра. Тази възможност настройваше недоброжелателно (меко казано), заварените там щатни постановчици. Добро утро, кандидати за театрална кариера….

Амбициозният гост-режисьор търсеше свръхидеята на спектакъла стихийно, викаше на сцената реквизитори и разпроредителки за масовка, луташе се между изобразителни решения, импровизираше мизансцени, навикваше актьори. Отнемаше подробности от хаоса, окрупняваше подсказки, като художник, който вади контур сред множество нахвърлени щрихи. Гневеше се, трябва му още седмица, за да постигне монументална изчистеност на внушението. На кой ли режисьор му стига репетиционен период…

Разиграваше действието от край до край в градяща се черква. Недоизписани евангелски сцени шаренееха по голи тухлени стени, в зографии на светци, изрязани по контура, стъписващо оживяваха актьори, църковният купол се цепеше под камбанен грохот и иконата на свети Димитър чудотворно се спускаше над гора от копия.

Към сценичната треска и неувереност в резултата, се добавяха удари в гръб. Тепърва оптимистът-автор проумяваше, в актьорски трупи винаги се намират поводи за недоволства. Заслужила артистка във водеща роля, член на партийното бюро, се изплашила от автентичността на образа, който пресъздава. Подала донос, авторът уронва патриотичната представа за братята-въстаници. Животът равнодушно опровергава жестове, драматургът лично бе настоявал точно тя да бъде разпределена за образа, бе слушал похвали за играта й…

Седмица преди премиерата се отприщи поток от внушения и набедявания; текстописецът се е ровил в килера на историята, режисурата е еклектична. Авторитетен историк от местния университет бил скандализиран от дегероизация на непокорните братя-боляри; преизтъквало се куманското участие в бунта. Изкуствовед възразил, реквизитната керамика в постановката не е датирана към епохата. И въобще, градският партиен комитет е предупреден, текстът клевети. Предците-държавници са представени, че имат собствени цели покрай въстанието. Опасна отправка към съвремието, социалистически държавник не може да работи за собствени цели.

…………………

По неписано театрално правило живите автори, за разлика от покойните Шекспир, Молиер и Чехов, плащат почерпка за екипа след премиерен спектакъл на тяхна пиеса. Покрай участниците се вреждат незаети актьори, полузабравени ветерани, завсегдатаи и навлеци. Столичанинът-автор бе предплатил вече прискърбно отмененото събитие, суджукът и кашкавалът за хапките, уискито и дребните сладки бяха доставени в хладилника на театралния бюфет.

Вечерта на деня, в който му съобщиха, че погребват първата му театрална рожба, телефонът зазвъня отново. За какво да вдига слушалка, той ненавижда света, ненавижда времето, в което живее, то не го заслужава. Представи си злорадо как ще се разкайват един ден театралните пазванти,  които са го препъвали, но ще се примъкват към бъдещия огън на неговата  известност. Все пак посегна към слушалката; обаждаше се секретарка от  театъра в Ц.Т. В десет часа на следваща сутрин цензорски съвет ще гледа още веднъж закрито представление на пиесата и ще реши за последно съдбата й. Трябва да присъства.

Той придремва цяла нощ в претъпкано второкласно влаково купе. В пронизващо зимно утро осъмна гурелив на пустовата гара. Ниско отвъд коловозите криволичеше заледена река, притиснати една в друга къщи се катереха по скалисти хълмове отвъд нея. Голи клони прозираха неясно в мъглата, осажден сняг коравееше по стръмна улица към центъра на града.

Да не ви се случи да гледате как актьори играят на празен салон. В студената здрачна зала шепата зрители се умълчаха раздалечени. На една страна подсъдимите по скандала -  автор и режисьор, на друга - цензорите, функционерка от Градския партиен комитет, някакви хабилитирани лица от местен съвет по култура, театроведка от София. Присъстваше и именит режисьор, ангажиран със следваща постановка по текст на автор, литературно лице на соцреализма. Тази постановка щеше да е запасен вариант за театъра, при очертаващото се крушение на авторовото „Чудо на свят ден”.

Директорът на театъра беше представителен мъж, играл до скоро първи роли, със  сребрееща коса, звучен глас и внушаващо излъчване. Седна сам встрани, не подсказваше отношение, той е неутрална инстанция, която ще се съобрази с предписанията на висшестоящи.

Светлината замъждя и вдигащата се завеса отграничи сцената от пустошта в залата. Актьорските гласове потъваха в насрещния мрак както в кладенец без дъно. Нямаше я зрителската реакция, да им вдъхне увереност в силата на думите, които извикваха или шептяха, следящите погледи, които да сливат два часа сцена и зала в общ илюзорен свят. Но шепата опълченци на сцената не се предаваха, надъхваха се - реплика от реплика, докато запрехвърчаха искри. Мистичното чудо сякаш надвисна от свода на градящата се църква,  цензорите спряха да шушукат, спектакълът дърпаше, изненадваше, задраска в гърлото, залютя в очите. Беше лудо предизвикателство, пренебрегвани провинциални актьори, водени от нежелан  режисьор, с текст на подценяван автор се изправяха срещу идеологически призраци, срещу властнически опасения, безпокоящи уж местни, а то - по-горни управленци. Докато иконата на чудотвореца Димитър се спусна от разтворения купол над гора от копия и възродено българско царство се надигна за живот под камбанен звън, докарващ сълзи в гърлото.

Цензорският синдрион се отправи мълчаливо през лабиринт от коридори към директорския кабинет, сърцето на автора биеше в гърлото. Насядаха около ниска маса, заподозрените - по-встрани, отново замириса на студ.

- Е, какво решаваме за последно? - запита директорът. Сякаш той нямаше своя преценка; сякаш грейналият и угаснал свят на сцената не бе оставил и драскотина върху предварителната присъда. Предвидливо предпочиташе други да се водят за екзекутори.

Минутата натегнато мълчание беше от най-дългите в живота на драматурга. Пръв се обади именитият режисьор на конкурентния следващ спектакъл. Той е заинтересован да погребе „Чудо-то”, да успокои управническите страхове. Вероятно с такава лукава мисъл бяха го поканили в синедриона. Съвестта на българина дреме, скътана дълбоко от робско време, но бъркаш ли много грубо в нея, случва се да я предизвикаш до неразумие. Нападките засягаха и режисьорската гилдия, собствената нива на именития гост. Той се прокашли и произнесе кратко, почти назидателно:

- Намирам изказваните опасения за неоснователни, според мен пиесата не изопачава историята и е поставена професионално.

След толкова дълги години, отмерени ден след ден, месец след месец, дали горе той помни онова „благодаря”, което изкрещя нямото гърло на автора в смълчания директорски кабинет?

Цензорите се спогледаха изненадани, дали пък през устата му не се обажда по-горна инстанция, дали не са подведени да се опълчат срещу тежка партийна дума? Да ги сгащят в необрано лозе? Театроведка от София предпазливо изрази мнение, видите ли, трактовката на историческия материал е авторски почерк, естествено са възможни различни погледи. Най-гласовитите опоненти замълчаха гузно, ама какво става; функционерката от градския партком поуспокоена заяви, тя не е видяла нещо, което да противоречи на училищните й представи за въстанието.

Тогава директорът, който бе изчаквал със завидна непроницаемост накъде ще се наклонят везните, вдигна телефонната слушалка и нареди:

- Иване (трябва да беше бюфетчикът), мероприятието довечера ще се проведе.

Това беше положението. Години наред мрачен смях напушваше драматурга, когато си спомняше гоголевския завършек на оня инквизиторски съвет. Премиерата се състоя, въпреки скърцането със зъби откъм идеологически бюра и дори местната хабилитрана общност временно премина в глухо изчакване. След спектакъла в бюфета се изсипаха всички редовни и случайни участници в подобни почерпки, наливаха ушите на автора с ласкави празнодумия, някои от тях - напосоки, не бяха гледали представлението. Най-гротескно беше, с него се чукна за траен сценичен успех актрисата, която бе написала донос срещу пиесата и която бе опровергала себе си, съграждайки верен образ.

Театърът представи спектакъла повече от трийсет пъти, което си е чисто предизвикателство за анатемосан текст от загърбван автор на провинциална сцена. Оказа се обаче рано за повторни почерпки и поздравления.

Предизвикващият спектакъл в Ц. Т. не бе допуснат до годишния преглед на исторически пиеси. Там театърът се представи с проверената „запасна” постановка от толерирания автор, вредил се после и около кръглата маса. Кой беше драматургът-дебютант, та да се равни с него?

На прегледа бяха подведени да се явят с набеденото „Чудо” наивници от малък драматичен театър в съседен окръг.

Журито, под председателство на изтъкната театроведка, хитро възложи оценката за пиесата на млад критик. Той търсеше да се утвърди под слънцето на социалистическия реализъм. Куршумите вече не можеха да изненадат драматурга, макар че пак болеше; погледнал бил събитията през кухнята им (къде ли втасва тестото за всяка промяна?), криминализирал легендата, принизил епиката. Да бе, историческите герои не ожадняват, не ги втриса от студ, нямат тонинко лични ламтежи. Докато се сипеха укори, председателката на журито мълча, ами това е преценка на докладчика. Тя, която притежаваше безспорния багаж да отсъди „кой заради какво” бе лицедействал зад гърба на иконата.

Докато слушаха унизителните преценки, актьорите от нарочения за жертвен агнец театър гледаха драматурга с очи на измамени деца, неговият текст ги е подвел, разминал ги е с награди или поне с поощрения.

Той не дочака финалните язвителни преценки, стана и излезе от сенчестата заседателна зала, с пулс тупащ в слепоочията. В яда си се залута край гримьорни, репетиционни и ателиета; задърпа поредна врата. И примижа заслепен, бе излязъл през черен вход на служебен паркинг в заден двор. Заоглежда се да разбере къде е. Под ослепително юнско слънце белите къщи на живописния град се лепяха като гнезда по урвите. Белите къщи останаха последна моментна снимка в съзнанието му от този град. Седна в Жигулата и даде сепнато газ, без да се извърне, да погледне през рамо; толкова години вече не стъпи там. И нямаше желание.

Театралното племе е суеверно, понесе се мълва, текстовете му носят инфаркти и неприятности на актьори и режисьори. Негова пиеса не видя повече професионална сцена. Душата му скимтеше, няма да надбори Шекспир. Осторожно партийно жури бе провалило надежди на провинциални актьори да бъдат забелязани, посече опита му да погледне миналото откъм гърба, да възкреси за илюзорен живот предци-управници, колкото праведни, толкова грешни. Управлението е прерогатив за безгрешни, какви внушения си позволява да  прави?

Промените - напред към клеймосания назад пазар, отнеха калашниците на старите журита, превъоръжиха нови съдници с оръжия за разстрел. Вече не беше модерно да се играят исторически пиеси, те бореха цивилизационния модел на Европа без граници. Но дали не бе сгрешен моделът?

……………..

Понякога той се връща назад, назад, в ярък юнски ден, и още крачка - в студена полутъмна зала. Фрески в недовършена църква се раздвижват, предците стъпват на сцената, оживяват. Какво, че роботи, електроника и космически сонди ни подлъгват, че сме по-различни от тях, по-цивилизовани, че живеем в усъвършенстван свят.

Но човешката добродетел и греховност, скромност и суети, алчност и жестове си остават същите.