Христина Комаревска

СПОМЕН ЗА ХЛЯБ

В Париж се случи,
най-одумвания град -
и мразен, и обичан.
В ъгълче на паметта ми
просветна лъч различен.
Дали заради кроткия дъждец,
под сивата си пелерина - катедрала,
подир любовния разсипнически пек
на лятото протяжно прецъфтяло?
Не знам. Но виждам точно днес
камара от франзели.
С френския присъщ финес
очите ми превзели.
Дочаках чинно своя ред,
макар да жари през сандалите паважът.
Потайности кръжат и днес отвред,
минутка повече и щях да се откажа.
И вкусих крайче - манов мед?
Години трябват аромата да разкажа.
Или бе просто топъл хляб.
Навсякъде в света насъщен и голям.
Гладът най-точно го доказа.

МОДЕРЕН СВЯТ

Говори с въздуха, забързва,
рязко спира,
посоката променя изведнъж.
Ръка размахва, нещо да прогони,
или пък някого да поздрави.
Усмивка разцъфтява, после бърчи чело.
Живеят разни хора в родния ми град.
И други като него разпознавам -
и не са те луди -
свободни атоми в объркания свят.
Как да съм сигурна?
Със бръмбари в ухото или в главата си -
на уличната сцена без антракт,
участваме във пантомима като зрители
или актьори. Безименни потъваме в клавишите
на битието си модерно. Пак, и пак.

НЕВЪЗМОЖНОСТ

Ако имаше начин да общуваме с мъртвите,
мама щеше да ме предпази по майчински:
да не влизам в студения вир, загряла от слънце,
в играта улисана. Гола и боса на показ.

Ако имаше начин да поговоря с баща ми,
макар и в метафизична реалност:
мълчаливо той ще отмие образа на несигурност
в огледалото смътно на съвестта ми.

Ако имаше начин да разлистя тъгата -
да се разпадне на хиляди мигове:
ще искам да ги отвее като пепел вятърът -
да не кърпя с губерка миналото.

Ако имаше начин да съборя стената,
с вик гороломен, психеделично.
Бих станала чайка, щом провидя съдбата,
с цел и посока, от мене различна.

Ако имаше начин…