Пенка Чернева

Трябваше да го каже на всяка цена. Една много важна дума трябваше да каже, а думата я нямаше и гласът му беше изчезнал някъде. Адамовата ябълка тичаше нагоре-надолу да търси ту думата, ту гласа.

И въздухът беше на свършване. Човечеството си презапасява дробовете, помисли си той и се събуди точно когато зяпна за една голяма глътка.

Важната дума пак я нямаше, но и да я имаше, на кого да я каже? Човечеството си диша въздуха и жена му го диша в другия край на бараката, но на жена си той отдавна няма какво да каже.

Денят започваше по същия начин като вчера и като онзи ден. Марин знаеше, че е вече късно да се смени начинът и все пак чакаше. Онзи ден си отиде Яни, вчера Дългия измъкна на сухо „Виолета”.

Брегът беше подгизнал, пред прага на бараката растеше локва. „Есперанса” се поклащаше самотна. Жена му беше прибрала вече непродадените морски подаръци, които цяло лято предлагаше отпуснато и монотонно.

Трябваше да кажа нещо много важно, мислеше си той, докато избутваше лодката към брега. Неочакван шум го накара да се обърне. Между дърветата се показа жълта кола.

И тия двамата вътре са от същото човечество, дето ми взе въздуха. Марин плю и се наведе над „Есперанса”. Да ги пита човек къде са тръгнали в мокрото.

Колата спря на асфалтовата площадка. Първо излезе жената, мъжът я настигна. Моля те, каза, хайде да вървим, не виждаш ли, че ще вали.

Жената мълчаливо спря до Марин. И той не попита нищо. Бутна лодката обратно и й подаде ръка.

Тя подви срещу него дългите си крака и по чисто мъжки маниер Марин започна огледа оттам. Ръцете му работеха, търсеше си занимавка за очите, защото знаеше сантиметър по сантиметър бреговете и водата, и всичко.

- Мълчете, моля ви, не разваляйте магията - сепна го по едно време гласът й.

Макар че той не си беше отварял устата. Само беше я гледал. Тя се беше оставила да я гледа. Не го забелязваше. А ръцете му бяха силни, веслата бяха тяхно продължение и лодката се плъзгаше накъдето тия огромни ръце й отвореха път.

- Магия ли? - рече едното весло.

- Ама че занесена работа - хихикна другото.

- И бреговете да не си дават вид на толкова красиви. Знаем ние под ненаситните дървета, които чак клоните са си натопили да пият, що змии има…

Жената отметна глава нагоре и през очите й преплува малко ниско облаче. Стори й се може би, че лежи върху трева и както е загледана нагоре, изведнъж усеща как земята започва да се полюшва, полюшват се и крайчетата на небето, тя натиска ту едната, ту другата си ръка да пази равновесие, притиска цялото си тяло о земята да спре това люлеене, но то става все по-силно, вие й се свят, парчето земя, върху което лежи, се откъсва и увлича със себе си също такова парче небе…

Жената си помисли, че някога друг път е изживявала същия този миг или че същият този миг й предстои, тя ще го догони и ще го изживее наново.

- Сънувала съм всичко това - каза на глас и се засмя.

- На тая жена много й отива да се смее - рече едното весло.

- Отива й - бълбукна другото.

- А знаете ли какво са сънищата? - попита жената. - Неизживян конгломерат от изживени мигове. Вървиш си през деня и очите ти виждат всичко, ушите ти чуват всичко, душата ти усеща всичко. Махайте се, казва разумът на излишното видяно, чуто и усетено, те уж се махват, а само го чакат да заспи, измъкват се от скривалищата си и се навързват едно за друго по своята антилогика. Така човек живее още веднъж.

- Вие сънувате ли? - Марин чу въпроса й малко късно, докато се накани да отговори, стана още по-късно. Пък и никой не чакаше отговор.

- А знаете ли защо избрах вашата лодка? - попита тя втори път. - Заради името. Карайте. Надеждата е винаги на отсрещния бряг.

Докато веслата си пробълбукаха нещо за заплесията, той си помисли, че ако тази жена престане да се смее, скръб ще залее земята.

Мъжът от жълтата кола беше познал, че ще завали.

- Да се връщаме ли? - попита Марин.

- Не - каза жената. - Карайте до отсрещния бряг.

Когато стигнаха устието, дъждът беше заличил разликата в цветовете. И морето, и реката бяха еднакво белезникави.

- Отсрещният бряг е много далече - посочи той морето.

- Нищо - каза жената, - важното е, че все пак съществува.

Върнаха се мокри и мълчаливи. Той я пое от лодката, нещо крехко, безплътно и нежно, и изведнъж изпита глупавия страх, че ще се счупи, ако я остави на земята. Жената тръгна, смеси се с дъжда, дъждът се оцеждаше от роклята по краката й.

- Как се казваш? - сети се едното весло.

- Обърни се, засмей се… - молеше се другото.

Марин искаше да извика, но не извика.

Вие сънувате ли, беше го попитала. Да сънува, че какво да сънува. Жена му имаше къси широки бедра, той лягаше до нея и после заспиваше олекнал, без сънища, без мисли. Очите ти да виждат всичко, ушите ти да чуват всичко, душата ти…

Защо всичко, той приемаше само това, което разумът ще пропусне, което му е потребно за момента. Нищо излишно не оставаше за вечерта.

Преди години имаше амбиции, виждаше се на кораб през девет бала. После корабът започна да се явява все по-рядко, във все по-спокойни води.

Ожени се, два камъка се събират, за да мелят брашно, казваше той, ние с нея можем да мелим брашно. Съвсем огладени камъни станаха. Той не се заглеждаше по жени. Когато приятелите почнеха да коментират това-онова със светнали очи, той като че отсъстваше. Аз обичам жена си, казваше. Казваше го често, да не би някой да се усъмни и главно за да убеди себе си.

Жена му имаше къси широки бедра и ленива мисъл. Женската интуиция й подсказваше, че докато все още му се мяркат кораби, трябва да го обвърже с нещо за себе си, а после амбиции, вълнения, желания и възраст постепенно ще се изравнят и никой на никого няма да пречи. Нищо не връзва по-здраво от децата.

Марин ги приемаше като естествен предмет на своите грижи. Отговорността си беше в природата му и желанието всичко да изглежда наред.

Лягаше без вълнение при жена си, но нея не я интересуваше вълнението. Желанията й свършваха дотам той да е вкъщи, децата да са нахранени, да не капе бойлерът.

Бойлерът не капеше, картината на телевизора на подскачаше, той заспиваше с чувството, че е изпълнил всичко, което се иска от него, и всички знаеха, че тяхното семейство се състои от два камъка, които тихо и равно мелят брашно.

Боядиса лодката синя, „Есперанса” беше от онази песен „Есперанса ча-ча-ча” и започна да идва през лятото на устието. Една красива разходка, моля, заповядайте. И жена му идваше, морските подаръци, моля! Корабът отдавна не беше тревожил съзнанието му, а по реката, както се знае, никакви вълни няма.

Защо трябваше да дойде тази жена със занесената си усмивка и с още по-занесените си думи? За да му каже, че има магия, че това на отсрещния бряг са не върбалаци, а самата надежда и че ако човек сънува, значи живее още един живот…

Марин се уплаши за сетивата си. Веднъж се опита да открие магията и очите го заболяха да се взира във водата и в гъстите храсти по двата бряга, да зърне надеждата.

Нищо не усети и нищо не видя, може би защото жената я нямаше в лодката. Тогава си спомни един друг случай. Тъжен повод го бе завел в родното му градче. Погребваха най-добрия му приятел от детинство.

Марин стоеше до гроба, гледаше съсипаните родители и знаеше, че трябва да го боли, трябва да изпитва страшна болка и преобръщаше душата си да търси тази изцелителна болка, но не намираше нищо там.

Когато пръстта зачука по дървото, до него се приближи раздавачът и му подаде телеграма. Без да я поглежда, Марин знаеше какво пише: „Тате, ела си, сливиците ми са зачервени. Елито.”

Такива телеграми го спохождаха навсякъде, където и да отидеше. Първата го свари в големия град вечерта преди тежък изпит. „Тате, ела си, много съм болен. Тошко.”

Уплашен, грабна куфара и затича към гарата. Тошко покашлюваше. Постепенно заряза задочното, но жена му продължи да подписва децата под телеграмите, може би за да подсили тъжните си преимущества на законна съпруга.

Днес Марин изпита същото чувство като онова, когато търсеше в душата си болка за загиналия приятел, а тринадесетмесечното Ели му съобщаваше телеграфически, че сливиците й ще се зачервят.

Сети се за кораба и се уплаши още веднъж, че си е забравил нещо много важно на тоя кораб, че го е пропуснал да мине, сега корабът се отдалечава с важните неща и няма време да го настигне.

- Боже, оглупял човек! - изсмя му се корабът отдалече.

Жена му стоеше на прага на бараката и се прозяваше. Локвата отпред се беше удвоила. Той се видя да стои на брега в дъжда, дъждът пълнеше лодката, реката беше белезникава от дъжда и от небето. След седмица ще навърши четиридесет години. А жената си бе отишла, без да се усмихне.

Трябва да насмоли „Есперанса”, да я зазими и да се прибират вкъщи. Вкъщи. Денят продължаваше по същия начин като вчера и като онзи ден и Яни и Дългия се бяха прибрали вече. Само той чакаше, макар да знаеше, че е късно да се смени начинът.

Жената си бе отишла и той вече нямаше какво да чака. Трябваше да се прибират.

Корабът се бе отдалечил. Той щеше да живее за децата си, с грижите си за тях. Щеше да му бъде много спокойно. Всъщност винаги е обичал спокойствието. Щеше да ляга при жена си без магия и без вълнение и да заспива без сънища.

Но това ще бъде след години. А дотогава или поне до следващото лято ще сънува, че иска да каже една много важна дума.

Иска да спре магията, която си отива, и да я помоли да се засмее, защото иначе надеждата остава на един много далечен бряг.

Щеше да се събужда от страх, че тя ще се счупи, защото я остави на земята, а можеше да я притисне до себе си и да я запази, да запази и себе си от слепотата, глухотата и празнотата на спокойствието.

Оглупях наистина, помисли си Марин, като се видя да стои на същото място. Трябва да насмоля „Есперанса” и да си отивам веднага оттук. Лятото свърши. Има места, създадени само за слънце и за лято. Също както има хора, създадени само да се смеят и да бъдат добри.

И ако някога надеждата и смехът ги напуснат, ние трябва да ги настигнем и да се срещнем отново на техния бряг.