Йордан Петров

ЗАЛОВЕНАТА

първи разказ

Постоянната компания на Вила “Смриките” и тази вечер се събра. Отново бе в салона с телевизора и уморените, но зажаднели за сладки приказки мъже пак заеха обичайните си места. Петимата приятели, по навик, се разположиха около камината и над тях пак, на красиви спирали, подобно на лъкатушещия през годините им живот се заизвива цигарен дим.

Отраженията им в телевизора този път не бяха на фона на пропукващите в огъня главни. Тази примамваща и много уютна, с комфорта си, екстра този път им бе спестена. Управителя пропусна да го запали. Парното отопление, за тази вечер все пак бе достатъчно. То бе дало необходимата за всички топлина и Управителя реши, че може за случая да го пренебрегне като осигури необходимия уют на хората, с които е отдавнашен приятел, повече бира за пиене тази вечер. Но не се оказа прав. Питието бързо свърши и се наложи един от тях да отскочи до магазина. Астронома, както всички го наричаха, като най-млад, се оказа и най-подходящ за това.

Традиция бе станало да се събират тук старите приятели дали защото този интимен пукот на сухи дърва, с който домакинът щедро ги даряваше, им позволяваше с бутилка в ръка да си разказват, в отсъствието на жените им, някои от онези действителни или измислени победи над другия пол, наречени от стария планинар “авантюрки”. Тази вечер обаче това. с което друг път така щедро и разточително им предоставяше сега напълно липсваше.

Телевизионните програми този път им се сториха прекалено скучни за обсъждане. Важният неделен мач, в иначе престижния футболен турнир, се оказа също не особено привлекателна за тази вечер тема. Седяха поприведени на нисичките си кресла и си бърбореха за маловажни неща. Изглеждаше странно, че не се връщаха, като друг път, към историите за съпружеските изневери, в които всеки се оказваше мъж и половина, винаги и при всички обстоятелства показал високо самочувствие и такова поведение, което да е  достойно за одобрението на околните.

- Забави се нещо Астронома - каза Управителя.

Той остави празното бирено шише на пода и тревожно се огледа.

Другите също нямаха вече никакво пиво и чакаха най-новият от тях да се върне с пълна чанта вкусна и пивка “Астика”. Името на едрия мъж, който отиде за бира така и не научиха и то си остана загадка за повечето от тях. Но Управителя ги подсети, че той е Астроном и така с това име си остана за всички. За сега то им стигаше. Снощи той им разказа удивителната си съпружеска история, свързана с много любов и с толкова ярки звезди, че някои основателно се почувстваха посетители на недалечната Обсерватория. Разказът беше затрогващ още повече, че на финала се разбра как и седящият до тях Бошнак е между главните персони и важно действащо лице в раздиплената пред всички любовна одисея. След такава история никой вече не можеше да предложи на слушателите си нещо пикантно, по-интересно и по-вълнуващо.

Мнозина с основание отбелязаха, че разказаното от него е в голяма степен невероятно. Не срещащо се току-така в живота и дори в известна степен достатъчно трогателно. Снощният разказвач ги бе потресъл с откровението си, а сега наистина закъсняваше с бирата и чакането започна да става вече тягостно. Разговорите зациклиха и се свеждаха до липсата на бира.

Перо Каракочев не се сдържа. В него нещо се разшава, някакъв силен изблик на спомени и чувства го подтикна да сподели пред всички и той, не по-малко вълнуваща и много интересна своя история. По-трогателна, и според него, далеч по-несрещана. Дори от одисеята на Астронома.

С много основание той смяташе, че неговата изживяна и дълбоко изстрадана семейна драма е в голяма степен и много по-затрогваща, макар да не е замесена с толкова много звезди и галактики на снощния им разказвач. Нали е астроном галактики и звезди ще присъстват в историите му разбира се, но и той - шофьорът може да им покаже колко много криволичи понякога пътят на една изгаряща до изпепеляване любов, ако ще да е към една звезда. И когато най-сетне я стигнеш да се окаже, че тя никога не е била твоя.

- Моята половинка, - започна нахъсано той - с която живяхме повече от една петилетка, първият път ми се изплъзна с нейния любовник. Изпуснах ги, така да се каже, на финалната права, по която се движехме почти успоредно един до друг.

Той трескаво посегна за шишето с бира, но усетил, че е празно и откровението му няма да почерпи вдъхновение от него продължи:

- Надмина ме тя на тази важна отсечка от житейския ни път, но с това нищо не се промени, нищо не свърши - каза той. - Напротив неуспехът ме амбицира, дори ми помогна да се стегна и да се “взема в ръце”.

- Знаем как те е амбицирало - отвърна Архитекта. - Гонил си я 110 километра. Разказвал си ни вече. Катаджиите те спрели, а тях не. Това ги отървало.

Управителя допълни:

- Спасило нея и любовника й.

- Така беше - съгласи се Каракочев. - Отидоха най-напред в ресторант “Конникът”. Не е далече. На 50 километра от града е. Не повече.

- Знаем колко е отдалечен “Конникът” от града ни - прекъсна го Архитекта. - После тя как се прояви?

- Мислех, че още там ще се опитат да направят “заварката”, защото при “Конникът” има и хотелска част. И ако бяха влезнали щях на часа да ги спипам, но нещо като че ли им попречи или надушиха някаква опасност и те бързо поеха обратно към града. Не се бяха отказали съвсем от любовното си приключение и продължиха с “Лада”та за курортното селище Минерални бани.

- Шаблонна работа - подкрепи го Управителя. - В крайна сметка са се изплъзнали. Иначе казано - провървяло им е. Тривиална история, откъдето и да я погледнеш.

- Тривиална, ама до тука тривиална - не се предаваше Каракочев.

Авторитетът му на мъж бе засегнат и той впрегна цялото и вдъхновение да го защити.

- Оттук нататък ще видиш колко е тривиална. Тук Игнацио Лойола ще ми диша пушека от ауспуха на старата ми кола до Минерални бани и обратно. По дисциплината преследване на целите съм го надминал многократно. В сравнение с мене водачът на някогашния Езуитския орден от Средновековието е просто пеленаче. Бедна ти е фантазията какво може Каракочев, когато си постави цел и търси възмездие - натърти тежко той.

В този момент, в който всички очакваха идването на Астронома с бирата, вратата се отвори и в салона се появи нов посетител. Той пристъпи бавно и тихо се настани на подаденият му стол. По това как се отнесе Управителя към него и му предложи стола на всички стана ясно, че новият трайно ще попълни компанията. Висок и едър новодошлият приличаше на канара - толкова внушителен беше. Той се настани и притихна на мястото си. Въпреки необикновения си ръст бързо и стабилно се сля с компанията така неочаквано, както се появи. И седнал пак си стърчеше с една глава над другите.

- Нищо не й казах - продължи Каракочев. - Това, че съм ги гонил, следил и не съм ги стигнал си остана само за мене, само в мен и тя не го разбра. Но съмненията ми, за това че ми изневерява се потвърдиха и сега трябваше да сменя тактиката. Знаех какво значи слепешката да ги преследваш и я ги хванеш, я не.

- Дошъл ти е акъла в главата - предположи Управителя.

- Дано да си се вразумил и да си ги оставил на мира.

- Иска ти се. Но може и така да се каже, че съм се вразумил - съгласи се Перо. - Зависи кой как го разбира това „оставянето на мира”. Съмненията ми, че кръшка не ми даваха мира и вече не бяха съмнения, а имаха великолепно покритие - онова гонене към Минерални бани, в което разбира се те извадиха по-голям късмет, че не ги стигнах. Падна им се направо джакпота.

- Обясненията ти не ми станаха много ясни, - каза Бошнака - а може и да не съм те слушал внимателно. Би ли ми ги повторил, поне в оная първа част, която съвсем ми се губи.

И Перо я обобщи, за да няма наистина неясноти и пропуски. Това щеше да се окаже после много важно. Той се протегна и след кратко размърдване се намести удобно в креслото.

- Отбягваше ме вечер - обясни Каракочев. - Не искаше да правим секс. А как да не правиш секс с жена, която харесваш и която е до тебе, а ти си влюбен в нея и до уши си хлътнал в това измамно същество.

- Да - обади се Архитекта - позната ситуация. Нещо като обилен обяд между мъж и жена, когато връзката помежду им се разхлабва.

Перо Каракочев не обърна внимание на забележката.

- Наблюдавах я сутрин, когато се разхождаше гола из стаята. Лекотата на формите й, плавните полюшвания на бедрата, които винаги в моменти на бурна страст са ме подлудявали бяха пред очите ми. Такива каквито винаги бях харесвал, винаги бях обичал. Всяка сутрин бяха пред погледа ми. И тя, представете си, ме приканваше да съм по-въздържан и умерен в желанията си. Как да се отнеса равнодушно към това, как да съм безизразен наблюдател на такава красота?

- Такъв отказ е много съмнителен - каза Управителя.

- С какъв мотив го правеше? - заинтересува се Бошнака.

- Какъв?! - намеси се пак Архитекта. - Какъвто може да е най-досадния в случая - че е неразположена, боли я главата, свива я язвата. С това се оправдават те, когато отказват секс - заяви той със самочувствието на познавач .

- Язвата в млади години не се проявява - обади се авторитетно Управителя. - Тя се намесва в причините за подобен отказ обикновено в по-късния съпружески живот.

- Друго изтъкваше тя - замислено каза Перо. - Друго - с тих до шепот глас промълви той. - С ласки и мили думи успя веднъж да изтръгне съгласието ми да не бързаме да имаме деца. Да сме си поживеели и походели, да сме си подредели живота. Да сме си обзаведели както трябва дома и като постигнем финансова стабилност, тогава и децата щели сами да дойдат.

- И ти наивникът повярва на такава „искреност”? - усъмни се Архитекта.

- Не, разбира се. Не повярвах. Смисълът на такива думи на беше само словесен.

- Няма да  е, то се знае - каза Управителя.

- Но още тогава застанах нащрек - продължи Каракочев, но личеше, че от това не му става по-леко. - Зададох сам на себе си куп въпроси, на които отговор не намерих. И сега не съм ги намерил. Убеден бях, че не е искрена, но какво точно цели не ми беше ясно.

- Сега поне ясно ли ти е? - попита Бошнака.

- Нали това ти казвам: ясно, но не съвсем. Някои неща, като че ли още ми се изплъзват. Убягват ми и ми са като в мъгла. Едно беше сигурно, че има друг, че кръшка и аз го видях с очите си.

Управителя се размърда на широкия си стол. В съзнанието му блесна като изтляваща съчка споменът на нещо отдавна минало и не забравено. Спомен, когато керкенезът в него е напирал за изява и до лудост се е мятал в птицеловната мрежа на собствените си чувства. Не е искал да си признае, че е увлечен там от синигерче, което после се е промушило през дупките и го е оставило да се чуди с него ли се е случило това или с някой друг.

- Ако млада жена обяви, че не иска да ражда, да знаеш че не е случайно. Отлага ли появата на деца, това е много опасна работа - каза той. - Знам го със сигурност и значи едното от две неща, -  че или не може да забременее и тя го знае, или изобщо няма намерение да живее с теб. Децата в този случай въобще не влизат в сметките й. Не иска обвързване в съпружеския живот за в бъдеще. Това целят те и го знам със сигурност. И в двата случая то си е чисто предателство. Такава никога няма да живее само с тебе и винаги ще ти слага рога - заключи нравоучително той. - Съждението ми е проверено в живота. Няма как да не излезе така, помни ми думата.

Астронома шумно отвори вратата и бавно пристъпи в салона. Той внимателно остави пълната с бутилки торба до масата и се отправи към ъгъла на камината, където винаги седеше.

- Парите стигнаха ли? - попита Управителя, защото беше негов ред да  черпи и той бе поръчал пивото.

- Стигнаха, но не разбрах защо ме накара да купя бира за всичките пари? - отвърна Астронома.

- Очаквах гост - каза Управителя и посочи новия. Той му каза името и добави: - Викай му Артилериста, няма да ти се обиди.

Всички отвориха по бутилка и бяха убедени, че с новата порция пиво тази вечер наистина ще изслушат Перовата Одисея. А и Перо Каракочев се канеше да им я раздипли надълго и нашироко и да не пести нищо от онова женско своенравие, което вгорчава дните на повечето мъже. Искаше докрай да раздипли и разстели всичко и не пропусне нито едно от всички ония унижения, които животът му бе предложил и волю или неволю го бе принудил да изтърпи.

По лицето на Каракочев бе избила пот. Управителя чак сега забеляза колко е напрегнат Перо. Той се канеше да се потопи в кървящите рани на горчивото си съпружеско минало и да се опита да обясни как се е освободил от лепкавата безизходица на великото тайнство наречено любов.

- Отидох при колежката й - продължи той. - Те уж бяха дружки и знаех, че понякога моята съпруга й доверява любовните си похождения. Всъщност се оказа, че са били повече съпернички, отколкото приятелки. За това последното само се досещах, но то много ми помогна. Влезе ми изцяло в работа.

- А, бе, жените са коварно нещо, няма какво да ми разправяш - обади се Астронома. - На собствен гръб съм го изпитал - и заразправя пак оная своя теория според, която звездите и космоса ни влияят по особен начин и разделят разумните представители на планетата на две половини - мъжка и тази на нежния пол и пак според тези много важни звезди, жените били по-податливата част от цялото човечество към всякакви изневери.

- Малко е да се нарече коварна - намръщи се Перо. - Мога да кажа, че всичко това е отвратително подло. Без никакво чувство на свян поисках от колежката й съдействие. Просто я помолих да ми сътрудничи, за да разоблича невярната си съпруга.

Каракочев отпи голяма глътка пиво

- И как мислите, че се отнесе тя към такава молба, как мислите че постъпи? - попита заинтересовано той.

- Отказала ти е - изстреля незабавния си отговор Бошнака.

Останалите оцениха изказването му за прибързано.

- Младо, та зелено - съкруши го Управителя.

Той поясни, че техният приятел Бошнака е още доста млад, годинките му още не са стигнали, за да е напълно наясно с оная постоянно меняща се субстанция наречена женска душа.

- Не! - триумфиращо обяви Каракочев. - Просто да не повярваш. Веднага прие. При това го направи с такава охота и се съгласи да ми предостави  всяка информация, до която има достъп.

Перо приведе глава и някак странно се замисли.

- А се оказа, че знае наистина много. Съпругата ми й доверявала, че си има любовник. Не го назовавала по име. Дори криела кой е. Но щедро поднасяла на колежката си любовните си преживявания. Приятно й било да ги споделя.

- Страшно нещо е жената ти казвам - обади се Управителя.

- Може би това последното бе възмутило колежката й и я подтикнало да ми споделя и сътрудничи. Никакъв свян или неудобство от съпружеската изневяра. Никакво угризение от оповестяването й. Нищо подобно. Словоизлияния и хвалби.

Каракочев се почеса по веждата и отново се замисли.

- Изглежда на другата й било приятно да слуша. С една дума съпреживявала изневярата, а и се е досещала, че не всичко е хвалби и любопитството й надделявало. Тук обаче ударила на камък. Съпругата ми не казвала нищо излишно. Всичко било обгърнато в тайнственост - ”тази събота прекарахме чудесно, бяхме на една вила и беше вълшебно. Следващият петък ще отидем на язовира”. Нито с кого е била и къде се намират вилата или язовира.

- Това са жените - каза авторитетно Архитекта. - Споделят похожденията си заради самото похождение и като го възкресят го изживеят още веднъж.

- Споделената изневяра е по сладка - допълни Астронома.

Той отново разви една своя теория, че редом с пъстротата и разнообразието на всички видове на планетата, съществува изконен дуализъм, програмирал развитието и съществуването им. Едните мъже, другите жени.  Животните пък се групирали на хищници и жертви.

- Небесните тела при цялото им разнообразие на багри, величина, плътност и нажеженост на обвивката - продължи той - се делят на джуджета и гиганти, на изгаснали и новообразувани… Ние дето сме венец на мирознанието, също сме достатъчно поляризирани, макар и не така видимо.

- Видимо е видимо - възрази с присъщата му простоватост Перо. - Иска ли да види човек нещо, вижда го.

Перо Каракочев беше от примитивните личности и не намираше за необходимо да го крие.

- На нас не ни трябва като вас астрономите да ползваме мощен телескоп, за да съзрем нещо. Има ли го усеща се веднага. За мен беше особено важно да го изясня. Готовността на колежката й да ми помогне ми дойде като “добре дошла”. Усетих я и по-късно като манна небесна. Така добре ми се отрази.

Той хвърли бегъл поглед към не запалената камина. Липсата на нейния пламък, тази вечер, като че ли го направи за миг тъжен.

- Виждате ли какво нещо са жените - избоботи отзад гласът на Артилериста. - Ще подхлъзнат всеки на динена кора, без значение колко са ги ценили и уважавали.

Каракочев не му отвърна и отново разтърка веждата си. Като че ли искаше по-добре да си спомни ония моменти, в които е вземал важни, и според неговите възгледи, точни решения.

- Прецених, - продължи той - че за да може съпругата ми да се разкрие и се отвори изцяло за повече съпружеските изневери трябва да се махна от къщи, да отида някъде далече. Да направя така, че тя да има свободата за всякакви изяви, да прави каквото си иска. Затова й казах, че ще се върна на работа в мините, в които съм бил и преди. По-големи заплати дават там и стажът е по-висока категория. Все аргументи, които и с топ не можеш да разбиеш.

“Ще си купим апартамент - обещах й - и ония така необходими неща за вкъщи, за които мечтаеш” и тя се съгласи.

- Ако те е обичала нямаше да се съгласи, нямаше с лека ръка да те пусне - каза Архитекта. - Или най-малкото щеше да поиска да дойде с тебе.

- В началото тя не можеше да дойде. Знаеш как става - няма уредена квартира, а и битовите условия, каквото и да си говорим, не са добри. Но тя и не си помисли за това.

Каракочев въздъхна дълбоко и посегна към бутилката с бира. Надигна я след като я преполови, чак тогава я остави.

- В мислите си беше далече от такива дреболии да иска да дойде с мен и споделя неудобства и несгоди - каза той.

- Да не е луда! - откликна Управителя. - Тя и лудостта има граници.

- Така е. Предоволна бе от представилата й се перспектива да е сама, волна ката птица и да прави, в отсъствието ми онова, на което иска да се насити. Наговорих й куп неща, че животът така го налага, така трябва, любовта се нуждае от жертви.

- Зависи за коя любов се е сещала в този момент, за твоята или за чуждата - каза Управителя.

- За неразрешената ще се сеща разбира се - каза уверено Астронома. - За незаконната. За коя друга? Развихрянето за нея е било по-важно и в твое отсъствие е съзирала пред себе си невероятно широки хоризонти до размерите най-малко на галактика - каза той. - Да откриеш една звезда е прекрасно, но още по-прекрасно е да видиш същата звезда, когато избухва и е обагрена цялата в пурпурни протуберанси.

- Това очаквах, на това се и надявах - подкрепи го Перо. - Да  избухне и се обагри с каквито си иска протуберанси. Отидох в мините, а умът ми изцяло остана вкъщи. Имах уговорка с колежката й, когато научи нещо за предстоящо ново похождение на моята благоверна веднага да ми извести. Бяхме уточнили и подробностите как да стане това. Настъпи ли моментът, в който трябва да се върна, да ми изпрати светкавична телеграма. Телеграфиската на Мината също беше предупредена за случая.

Каракочев млъкна. Нещо забълбука в иначе скритата му и потайна душа. Да не повярва човек колко чувства и мисли потиска.

- Купих си голям и мощен мотоциклет. Трябваше ми, за да не търся друг превоз. С него бързо да се спусна по преките пътеки от Балкана и стъпя на международната магистрала. А от там е лесно. Моторът вдигаше 180 км в час.

Всички отпиваха от бирата по малки равномерни глътки и слушаха. Всеки сам за себе си преценяваше, че никога, за нищо на света, не би отишъл да работи толкова далече в някакви ужасни рудници, само и само да улови в изневяра драгоценната си съпруга.

Каракочев ги усети. Разбра за какво мислят и каза:

- Отначало и аз се съмнявах дали си струва да правя подобна жертва, такава голяма промяна в живота си. Но после се убедих, че всичко си заслужава и това ме успокои. Държах мотора под балкона на общежитието - готов и зареден с гориво. Винаги бях готов да тръгна с него на път. На няколко пъти преминах предполагаемото трасе през пътеките. Спусках се по тях дори нощем. Не се знаеше по кое време ще ме свари сигналът. А той беше повече от банален. В спешна телеграма трябваше да пише: „Майка ти е болна”. Така щяха да имат и мотив да ме търсят при връчването. Телефонистката щеше да ме намери дори и да бях в забоя. Очаквах уговорения сигнал по всяко време на денонощието. Това най-сетне се случи. Беше през втория месец след идването ми.

Околните започнаха да изпитват все по нарастващо внимание и любопитство към това, което Каракочев им поднасяше под графата “обикновена изневяра”. Струваше им се, че става все по-интересно и разказвачът е прекалено подробен в описанието на пътя и всички възможни перипетии, през които Перо така или иначе е трябвало да мине, за да го скъси дълго чаканото за разкриване разстояние на изневярата на съпругата му.

- Планът ми проработи, според всичките ми предвиждания, с удивителна точност. Получих уговорения сигнал и веднага яхнах готовия за старт мотор - каза Перо. - Успях да се добера до родния си град за рекордно късо време и потърсих най-напред колежката й.

Тя ме посрещна зарадвано и припряно обясни, че прелюбодейците вече са във ведомствена вила на Минерални бани. Готов бях на часа да тръгна, но колежката и съпругът й, въпреки късния час, ми предложиха да ме закарат с тяхната “Жигули”. Една трогателна постъпка, която не мога да забравя. Бяха непреклонни в решимостта си в такъв момент да ми помогнат. Нарекох нейния съпруг колега въпреки, че той никога не е бил миньор, а аз никога не съм бил банков чиновник. Неговата съпричастност към съдбата ми ме разчувства и трогна, а по-късно и сближи.

Каракочев продължи:

- Очаквам да възразите, че такива отзивчиви хора днес няма, но не е така. Ето, че се намериха. Отиването до ведомствената почивна станция не беше никакъв проблем, още повече че моите неочаквани помощници бяха ходили много пъти там и познаваха пътя и обстановката наоколо. По мое настояване оставихме колата по-далече от станцията. Последните стотина метра извървяхме пеш. Вилата се оказа тъмна, изглеждаше безлюдна. Всички входове бяха заключени. Все едно, че вътре нямаше никой. Колежката й обаче беше категорична - вътре са. Бях готов да счупя някой прозорец на първия етаж и така да проникна в притихналата сграда, когато едно от черчеветата на тоалетните на първия етаж поддаде на натиска на опитващите ни, по всякакъв начин, да се доберат до вход ръце. Не добре притвореният прозорец, за наша радост се отвори и ние бързо проникнахме вътре. С колегата ми, по ирония на съдбата, тръгнахме безшумно по коридорите. Обикаляхме от врата на врата да чуем някакъв шум. Никъде нищо. Всички врати бяха заключени.

Седящите в креслата мъже не помръдваха дори с палец. Отдавна бяха забравили, че в дланите си стискат недопити бутилки с бира. Някои от тях бяха ококорили не само очи, но и зяпнали с уста. За такава развръзка те и друг път бяха слушали, но сега се впечатляваха от подробностите, които Перо не пестеше, а щедро и цветисто им поднасяше в насипен вид. Сякаш не ставаше дума за неговия собствен съпружески позор, а за гордостта на патриархалното му величие.

- Зад една от вратите на втория етаж - продължи Перо - като че ли щракна запалка. Под процепа отдолу се процеди бледа светлина. Някой палеше в тъмното цигара. Чух лек шум и зад отсрещната, близо до мен, врата. Дадох знак на ”колегата” си да атакуваме двете срещуположни врати. Всеки своята, но все пак заедно. Надявахме се в един миг да проникнем в две стаи и да изненадаме обитателите им. Засилихме се и всеки, със всички сили, блъсна с рамо своята атакувана врата.

Перо посегна пак към веждата си. Не го сърбеше. Направи го по навик. Тишината беше станала величествена.

Никой нямаше намерение да я наруши.

- Вече вътре в стаята посегнах към електрическия ключ и лампата светна. От леглото посред стаята стреснато се надигнаха мъж и жена. Цялото ми внимание беше в нея. Изпих лицето и с поглед. Не беше тя. Бързо загасих като измърморих: “Извинете!”

Перо преглътна като че ли му беше трудно да продължи, но той направи усилие и каза:

- Да знаете какво ми беше. От отчаяние и мъка, в този момент, бих убил и дявола ако го срещна. Да рискувам живота си по стръмните урви в Балкана, да пребродя с висока скорост толкова километри в нощта, да направя перфектна организация с хора и време и да не я намеря.

Перо настойчиво триеше веждата си.

- Обърнах се към колегата си с последната надежда, че успехът може би е при него. Той също беше светнал лампата, но не бързаше като мен да я гаси и да се извинява. С един скок се озовах там. Вътре, мъж на възраст се мъчеше да облече пижама и трескаво търсеше с крака чехлите си да ги обуе. До него, в седнала поза с цигара в ръка, с отворена от изненада уста, в поза на Даная от Рембранд седеше тя. Очите й, широко отворени, и нищо не разбиращи гледаха към нас. Или тези нейни очи вече всичко разбиращи и осъзнаващи всичко „мълчаха”.

- Страшно нещо е очите да мълчат - обади се Архитекта.

- А те мълчаха - каза Перо. - Резкият контраст зашемети  не само нея, зашемети и мен. Мъжът до нас така и не можа да си намери чехлите.

Каракочев спря да търка веждата си, но ръката му остана на същото място и всеки оставаше с впечатлението, че там нещо, от тези движения е вече насинено и го боли.

- Игнасио Лойола би изглеждал в този миг покрай мен като дребен еснаф.

Той направи кратка пауза, но никой не я наруши. Всички с нетърпение чакаха развръзката. Никой не посмя да подканя, подсеща или пришпорва разказвача. Търпеливо чакаха. Перо най-после спусна ръката си. На веждата й нямаше нищо..

- Отидох при нея и колкото се може по-тихо и казах: “Да си вървим.”

Тя все още не се помръдваше вторачена в пространството пред себе си. После се огледа като че ли търсеше нещо и пророни: ”Трябва да се облека.” Дрехите й бяха на стола до нея, но тя не се сещаше да погледне там, а кой знае защо ги търсеше в леглото. Хвърлих й ги в лицето с рязкото: ”Облечи се!” Мъжът с пижамата, все още без чехли, беше коленичил в краката ми и мърдаше с устни. Може би молеше нещо, не знам, не го чувах. Двойката от съседната стая полуоблечена се показа на вратата и само рекоха: ”Какво става?” и в следващия момент повече не ги нямаше. Изчезнаха като дим. Явно и при тях работата не е била много чиста, защото дума не обелиха, че съм им нарушил нощното спокойствие и разбил заключената им врата.

Каракочев се наведе и бавно се заоглежда. Имаше вид на оня човек, който си търси чехлите, а не може да ги намери.

- Жена ми - Перо за първи път я нарече тази вечер така - понечи да стане от леглото, но беше още чисто гола и като ме погледна виновно, ни в клин, ни в ръкав изтърси: „Излез да се облека!”

Каракочев преглътна. Личеше, че устата му е суха, но той отново направи същото дъвкателно движение.

- Не съм от грубите, - каза Перо - но в този момент съм изкрещял своето най-нелюбезно „моля”. Колегата ми после каза, че от този вик звъннали прозорците. Мъжът в пижамата продължаваше да хленчи в краката ми. На години беше колкото баща ми. Исках да го отблъсна и посягах към лицето му с калната си обувка, която оставяше мръсни отпечатъци по брадичката му.

- И до ден днешен ми е необяснимо - обади се Бошнака - и просто им се чудя защо млади жени си позволяват да ходят с възрастни мъже. Какво намират в тях?

- Обзалагам се, че е бил някой от началниците й - каза Архитекта.

- По-късно разбрах, че това е бил главният счетоводител на предприятието, където тя работи.

- Това обяснява всичко, - тържествуващо произнесе Архитекта - а тя е била счетоводителка при него.

- Точно - съгласи се Перо.

- В Проектантска организация нашият счетоводител беше същият - каза Архитекта. - До болка познат прийом. Те такива като него, нарочно назначаваха млади жени за подобни цели. Като свой харем си го имаха счетоводството. Положих много усилия в своето ведомство да променя нещо в тази насока, но не успях. Единственото, което постигнах, беше той да прехвърли младите, ставащи за подобно авантюри жени в съседното предприятие и от там, с помощта на колегата си, пак да си ги употребяваха по същия начин. Разменяха си ги по-безпроблемно от преди дори.

- А бе, социализмът предлагаше идеални условия за подобни неща - добави Управителя.

- Предлага, предлага, но нали все пак зависи от жената - избоботи силният глас на Артилериста. Неговото обаждане беше от особените и всички се обърнаха към него. - Такъв да го пипна, че да бъда с него любезен ли!? Да проявявам учтивост ли? Ще му размажа физиономията с един замах - каза той и раздвижи големите си юмруци. - И това ще му е, ще му стигне за цял живот.

- И няколко пъти да му я размажеш все тая - пак се обади Бошнака.

- Аз само оцапах с кал от Балкана брадичката на нейния любовник - каза Каракочев. - Може да е малко, но според мен стигаше. Качих невярната си съпруга в колата на колегата и тръгнахме обратно към града. По пътя никой нищо не продума. Двете жени бяха отзад. Едната унизена докрай, другата триумфираща над съперницата си. Не си проговориха и дори не се погледнаха.

Каракочев говореше вече тихо, спокойно като, че ли разказваше делнична история.

- Вкъщи я попитах вечеряла ли е. Отвърна ми, че е яла. Аз бях гладен. Опържих си яйца и изядох омлета без да усетя вкуса му. А е от любимите ми ястия. Умирам също и за яйца на очи. Тя така и не се научи да ги готви. После обърнати гръб с гръб прекарахме нощта на обикновеното персон и половина легло. Казвам прекарахме защото аз не заспах до заранта. Тя също не спа, но не си проговорихме нито дума и през цялото време мълча.

Каракочев вдигна глава. Погледът му вече се беше в голяма степен прояснил и той ведро обяви:

- Най-хубавият подарък за един мъж е да му се спести неприятната сцена на скъсването. Тя не отрони нито дума, въпреки че очаквах сърцераздирателни сцени, молби за прошка, горчиви укори и клетви за вярност. Нищо такова нямаше, което показа, че никога не ме е обичала. Били сме само близо един до друг, като две пошепващи си планети, на които предстоеше да се отдалечат, може би на толкова слънчеви години, че не само да не се чуват, но да не се виждат.

Перо направи пауза. Колкото да събере сили да довърши изповедта си.

- Доводите и обвиненията ми си останаха неизказани. Сутринта отидох до магазина, и както обикновено правех, купих прясно мляко. Сварих го и я поканих: „Стани да закусим.” Стана, но яде. Аз също не ядох. Поразтребих, както винаги в кухнята и казах: „Хайде!” Не споменах “приготви се” или “да вървим”. Нищо такова. Подканих я и това „хайде” бе достатъчно, за да тръгне. Знаеше къде отиваме. Не си правеше никакви илюзии или да храни излишни надежди.

Перо се сети, че и той има бира, надигна я и дълго пи.

- Не ползвах колата. Много време не бях я карал и не знаех колко бензин има, дали свещите й са наред и други такива работи, че може да ме остави насред път. Качих я на мотора - продължи той - и я отведох в съседния град откъдето е родом тя. Оставих я пред дома й, без да сляза и да влезна като друг път в дома й.

Перо отново надигна бутилката.

- До този момент бяхме живели като двама еквилибристи върху клатушкащо се въже. Вместо да падаме и отново да се качваме на него реших да срежа въжето. Подадох молба за развод и след осем месеца го получих. Бях свободен и волен като птица, не обвързан от оковите на брака - каза тържествуващо Перо и млъкна.

Другите също мълчаха.

- Основателно съм твърдял - обади се Астронома - че заслужава и винаги е прекрасно да видиш една звезда тогава, когато избухва и цялата е обагрена в пурпурни протуберанси.

- Все твоите протуберанси! - каза Бошнака.

- И вечните ти звезди - откликна Управителя.

- Тогава надвесен над телескопа - продължи Астронома - можеш да чуеш собствения си шепот, който иначе не чуваш. Но звездите винаги. Много силно шепнат понякога звездите - убедено каза той.

- Така е - съгласи се Управителя. - Звездите може и да чуеш, но по-хубаво е да не слушаш техния шепот.

- Унизително е - подкрепи го Бошнака. - Изпитвал съм го.

- Друго е да си волен като птица - добави той.- Най-хубавото е дори. Но да постигнеш своето, както нашият приятел е направил, макар и с толкова труд, си е и хубаво, и красиво. Дори прекрасно. Браво Перо!

Астронома добави:

- Когато звездите избухват, за наблюдаващия, си остават безмълвни. Все едно, че си шептят.

Зад всички Артилериста избоботи бавно:

- И вие сте ми едни шепнещи звезди.

---

ПРИКРИТАТА

втори разказ

Отдавна се беше се смрачило. Умореното и като че ли малко тъжно лице на Управителя на Вила „Смриките” тази вечер беше излъчваше досада. Някаква  неудовлетвореност го измъчваше и той отправи поглед към камината.

- Трябваше да я запаля - каза с чувство на вина той и взе в ръка шарафчето, с което друг път енергично разбутваше жарта.

Камините с много огън и топлина около тях понякога се оказваха ония предпочитани кътчета, пред които човек се отпуска за разговор и споделяне на много неща. Ония, които го вълнуват, и които при други обстоятелства едва ли би си позволил.

- Камините са вълшебни места - каза Управителя и погледна към Архитекта.

Силно бе впечатлен от това, което приятелят му предишната вечер бе споделил пред него за съпругата си. Тази неясна субстанция жена винаги разместваше понятията им за живота. Като всеки път това вещество оставаше мътно и неизяснено и какъвто и да е опит в това направление оставаше безполезен.

- Не я пали! - отвърна Архитекта. - И предната вчера не горя, но не почувствахме липсата на огън, когато имахме какво да си кажем.

Този малък отрязък интимен свят, който предишната вечер Архитекта откровено и искрено разстла пред Управителя сега го показа в друга светлина. Нежен, раним и много чувствителен. Архитекта рядко беше откровен и обикновено отбягваше да говори за себе си. Онази вечер го направи и за първи път си позволи да разкрие пред своя отдавнашен приятел таената с години страница от своя личен свят, която понякога ни е толкова съкровена и свидна, че остава, като затворена завинаги книга. Скрита за околните цял живот.

- Ако си решил сега да наваксаш топлината й - каза Архитекта и посочи камината - откажи се. Не си заслужава. Радиаторите на парното греят и топлината им засега ни стига.

Бе усетил оная неудовлетвореност, която правеше приятеля му тъжен и добави:

- Не си прави труда. Не отдавам такова голямо значение на домашния уют - сподели той виждането си по въпроса. - Добре си направил, че не си се сетил за нея тази вечер.

- Напротив. Сетих се, но си помислих, че щом сме само двамата можем да минем и без нейния огън и силния й пламък. Лекомислено се отказах от затрогващия й пукот на сухи дърва, а сега малко съжалявам. Оказа се оказа, че съм сбъркал.

- Нищо. Случва се. Не го изживявай, че не си бил точен в предположенията си.

Той махна с ръка.

- Топлина и уют! Чудо голямо! Не е кой знае каква загуба.

- Не - упорстваше приятелят му. - Трябваше да я запаля - повтори той. - Дали го искаме или не, уюта се намесва в нашия живот дори да не го искаме. Влияе ни много или малко като ония пурпурни протуберанси на изригващи звезди, които Астронома така често ни споменава -   заключи Управителя.

- Ако сега той тук беше - вметна неочаквано Архитекта - непременно щеше да подсили това твое твърдение с тази знаменита фраза за оная пурпурна звезда от втора величина, която избухва неочаквано и силно и винаги е обагрена в тези протуберанси, за които спомена.

Лицето на Управителя се оживи.

- И да добави още, как цялата сияе в изумрудено ярки цветове, които по един или друг начин ни влияе. Досущ като твоята топлина от радиаторите, само по някакъв техен си начин.

- Което е несъмнено.

- И щеше да е абсолютно прав.

- Несъкрушим в логиката си.

Управителя се замисли. След направената от приятеля му изповед нещо в него се пречупи. Нещо много тъжно се напласти в душата му тази вечер и остави сянка на неудовлетвореност върху иначе непроницаемото му и изваяно като от мрамор лице. Отрази се и върху поведението му.

- Тези неясни епизоди в пътуването на семейния ти кораб не се случват само при тебе - каза той. - Не си само ти, който по един или друг начин си ги усетил и си изпитал.

- Искаш да кажеш изпатил!

И двамата бяха все още под впечатление на разказаното предишната вечер и всеки по своему го премисляше.

- Трупал си тези неясноти върху себе си и волю-неволю си бил принуден да ги носиш дълго време върху плещите си. В крайна сметка много си преживял.

- Защо казваш, че са неясни? - възрази Управителя - Отначало бяха такива, но после се проясниха.

Управителя отвори нова бутилка коняк.

- Мина време и ето всичко си дойде на мястото. Застана както се казва след мигновена метатеза в една точка и погледнато…

- …философски.

- Да. От там започна всичко. Както и да разместваш звуковете в една дума  накрая всичко е пределно ясно. Като бял ден.

Наведената глава на Управителя се повдигна и той впери настойчив поглед в приятеля си.

- В живота на всеки от нас понякога има такъв момент.

- Така проумяваме за себе си разни неща. Иначе откъде бихме знаели толкова за другите.

- Да. Но огнените протуберанси на живота засегнаха и мен много отдавна - вглъбено каза Управителя.

По всичко личеше, че с тези думи тази вечер той започва своята история. Не по-малко интересна и вълнуваща от тази, която бе споделил Архитекта предишната вечер.

- Беше неизяснено и някак мъгливо - започна Управителя. - Но това беше само в началото.- Той направи пауза, за да събере мислите си и продължи: - След време в мен се проясни желанието да го споделя. Стана, когато чух тук, в този салон, в който сега сме само двамата. Тогава бяхме голяма компания, страшно ми се стори да споделя и нещо свое. Макар и вълнуващо.

- Сега вече може - окуражи го Архитекта.

- Тогава за мен стана ясно, че не остана нито една тайна за разгадаване около съпругата ми. Всичко ми бе поднесено като на длан.

Споменът му го връщаше много години назад.

- От това, което разказа тук един случаен човек всичко пред мен блесна, изясни ми се и ми бе много криво, че не съм се сетил да го видя и проумея по-рано.

Управителя отпи от коняка и се замисли.

- Ето, това се случва понякога - заключи той. - Движиш се известно време опипом, всичко ти е в полумрак и изведнъж светъл лъч. Случаят е вече достатъчно ярко осветен и всеки детайл от тъмната става ясен като бял ден.

- Иначе историята не би приключила - вметна Архитекта.

Приятелят му с усилие продължи:

- Оказва се, че постъпките на собствената ти съпруга, в която много време си се заблуждавал, вече са много ясни, мотивирани и съвсем логични. Изненадваш се, че онова, което те е мъчило и терзаело дълго вече го няма. Останало е някъде е в небитието и в него вече няма никаква загадка.

- Въпросът е другаде - каза Архитекта. - Той е в това колко време да го държим скрито и спотаено в себе си. Защото да го изнесем, ей така, на показ пред който и да е, също не бива.

- Не бива - съгласи се Управителя. - Ето аз вече второ десетилетие си мълча и тая в себе си тази скрита от другите потайност и все не намирам сили да я споделя с някого.

- Споделянето е като пиянството - отвърна уверено Архитекта. - Минеш през него и се прочистваш, олеква ти за много време. Трайно и сигурно. Каквото направих аз вчера пред теб. И не съжалявам. Точно за това не.

Лицето на Управителя се промени. Като че ли някак си се проясни. То доби увереност и той смело заяви:

- Не. Не, за да ми олекне. Не заради това ми се ще сега да го споделя с теб. Макар и да е важно. Съвсем не.

- В това е естеството на нещата.

- Ясно е, че не си и помислял такова нещо.

- Разковничето на проблема, който ще споделя е другаде. Той е най-вече в това да си дам отговор на въпроса правилно ли съм постъпил тогава или не.

- Разбрах те. Правиш го не за да се изповядаш като на приятел, а да разрешиш дълго мъчила те сложна дилема.

- Така е. Интересно ми е какво би направил друг на мое място. Това за мене също е важно. Дори е много по- съществено отколкото каквото и да е друго.

Той наля коняк в чашите.

- Никога не съм се съмнявал в почтеността на моята половинка -твърдо каза Управителя. - Ама никога!

- Глупаво. Дори наивно - отвърна Архитекта, който вече имаше своя горчив опит за такова поведение. - На жените въобще не трябва да се вярва, още по-малко да им се доверява човек.

- Две крайности с еднакъв знак.

- Не бих се съгласил.

- Но ще приемеш със същия знак друго - Управителя взе чашата от масата и я вдигна като за тост - много по-лесно се живее, когато вярваш в някого. - Той отпи и остави чашата на масата. - Още по-добре е този някой да се окаже най-близкия до теб.

- Илюзия по-дълбока и от Марианската падина - констатира Архитекта. - Грехопадението е характерно за повечето от нас, но жените са по-склонни към него. Задължително и без колебание трябва да се избавим от него. Подобен вид заблуда ни травмира по особен начин.

- Не съвсем.

- Категорично дори!

- Не е точно така.

- Така е и трябва да се отнасяме към него императивно.

- Когато вярваш на другия до тебе животът е по-красив, по-приятен. Дори денят да е облачен ти се струва слънчев. Не си ли съгласен?

- Донякъде.

- Тогава всичко ти е приятно и слънчево. И мислите, и работата, и животът не спират, а вървят леко и приятно. Всичко ти се удава - не се предаваше Управителя. - Тогава онова, за което Бог те е създал, щедро те е дарил се настила пред тебе с необикновена лекота.

- То е като да имаш хоби. Влюбваш се в него. Все едно, че е красива и интелигентна жена.

Архитекта отпи малка глътка коняк.

- Но само с това живее ли се?

- Бях влюбен в съпругата си - призна Управителя.

- Изглеждаше, че ще е вечно както е при Вселената, че няма да има край.

- Краят обикновено е точка, от която винаги започва някакво друго начало - подчерта уверено Архитекта.

- Тогава не мислех така. Не си представях това начало. Стигаше ми онова, което вече имах. Роди ни се дъщеря и единственото, което смело си пожелавах бе да си имаме и син.

Той отпи голяма глътка и някак тъжно каза:

- А жена ми беше против.

- Защо?

- Стигало ни едно дете. Да го отгледаме и възпитаме, да му дадем образование. Това бил смисълът на нашия живот, на нашето съществуване.

- И ти се съгласи?

- Не. От време на време повдигах този въпрос. Напомнях на съпругата си, че вече е време да направим промяна, да предприемем нещо. Но срещах все същия твърд отказ.

Той пак отпи от коняка.

- Когато дъщерята стана на шест години отново я подканих. Обърнах се към съпругата си и я подсетих, че между нея и сестра й има приблизително такава разлика в годините, която би се получила ако сега ни се роди дете. Внушавах й, че ако се задействаме без забавяне по проблема, децата ни може да се окажат със същата красива разлика в годините като тази, която тя има сега със сестра си.

- Прие ли този аргумент?

- Не. И много други, които не пропусках да изтъквам.

- Много е била праволинейна.

- По-скоро упорита.

- Да й се не начудиш. А изглежда мека, такава една - толерантна. Не успя да я склониш? Не получи съгласието й за друго дете?

- Не успях. Останахме си с едно!

- Нека напомним, че го има и в най-добрите английски семейства. Трябвало е да си по-настойчив.

- Бях. Какво повече от това!

- Не знам.

- Една нощ при любовна игра, в която бяхме в края на половия акт съпругата ми изведнъж извика, не по-скоро изкрещя: „Искам дете!”

- Можеш ли да си представиш какво значеха тези думи за мен. Как ги възприех? Това бе музика. Това бе Гершуин. Бе соната на Бах.  Водопад от музика.

- Силни чувства!

- Попитах я сигурна ли е, не греши ли? Каза, без да се замисли, че го иска.

„Сигурна, сигурна. Повече от сигурна. Давай в мен, не ме пази - настоя тя.”

Управителя остави чашата на масата. Погледна приятеля си и сякаш търсейки съчувствие попита:

- Можеш ли да си представиш какво изживяване беше? Нещо невероятно! Това бе лъч кристал.

- Силен момент.

- Върхът на амбицията ми. Смисълът на живота. Като вторачен в най-ярка звезда, заради пурпурните й протуберанси, цялата сияеща в изумрудено ярки цветове. Такива каквито би нарекъл Астронома. Такива каквито бих искал да видя в този момент. Такива протуберанси…

- Стига с тези протуберанси. Забрави ги.

- Като че ли за този миг бях живял. За тези протуберанси. Като че ли нямах нищо друго зад себе си до този момент. Не се поколебах повече нито миг. Осъществих искането й, което беше и мое. Бих го нарекъл дори и заветна мечта.

- Чак пък мечта!

- Да имам син си бе мечта и то каква! Бях радостен и доволен, че най-после се изпълни това, към което толкова дълго се стремях.

Той погледна чашката с коняк на масата. Тя беше пълна повече от половината. Сякаш подканяше да бъде взета и употребена. Докрай. Но той не я взе.

- Имаме близък приятел-гинеколог. Въпрос на време беше да констатираме бременността. Жена ми като че ли не изпитваше същото нетърпение. Все пак направихме прегледа. Беше бременна.

- Радостно събитие - отбеляза Архитекта.

- Какво ти не радостно. То беше еуфория до небето. Пурпурни протуберанси, каквито не можеш да си ги представиш.

Управителя посегна и не взе, а просто сграбчи чашата и отпи първата голяма глътка, после още и тя остана празна.

- След седмица съпругата ми обяви, че ще прави аборт.

- Как така аборт?!

- И аз това попитах. Удивих се, че никога не е говорила за това преди. Защо ще го прави?

- “Така!” - каза тя. “Не искам второ дете.”

- Ами нали каза, че самата го е искала?!

- “Искала, не искала, - каза тя - да не си ме слушал в такъв момент какво говоря и какво искам? Не ме предумвай и не ме изнервяй! Ще правя аборт. Знаеш, че наумя ли си нещо, с нищо не можеш ме разубеди.” Това бяха думите й.

- Невероятно! - възкликна Архитекта.

- Това е - отвърна Управителя. - Никакви увещания, никакви кандърми. Нищо не помогна. Направи аборта и се успокои.

- Как си го обясни всичко тава? - попита Архитекта.

- Никак. Беше ми неясно и тягостно до нямай къде. Казах й, че един ден, случи ли се нещо лошо с дъщеря ни и останем заради някакъв непредвидим катаклизъм без нея, ще я принудя да ражда, ако ще да е на петдесет години. След това млъкнах и никога повече не се върнах на този случай.

Управителя напълни нервно чашата си и рязко я надигна. Той буквално плисна съдържанието й в устата си.

С това движение чашата като че ли имаше намерение да унищожи бедният стакан. Той изведнъж остана без съдържание и от напитката в не остана нищо. Той сви устни, колкото да се съсредоточи за миг само пред олтара на собственото си унижение и продължи:

- Оттук нататък започнах да се замислям над някои неща. Станах много недоверчив, мнителен и прекадено предпазлив. Правех анализ на всичко, в което по един или друг начин изпитвах съмнение.

- Имал си право - подкрепи го Архитекта. - При такава жена всичко можеш да очакваш. И аз на твое място бих постъпил така, бих приемал критично всичко, в което се съмнявам. При предположение за неискреност без колебание бих разнищвал и най-дребните й постъпки. Бих бил не по-малко подозрителен и мнителен към всичко.

- Все по същото време жена ми отново прояви странно наглед желание. По време на полов акт молеше да й целувам гърдите.

- Нормално нещо при това занимание.

- Не е много нормално, когато моли да ги засмуквам до синьо. Така от двете им страни на от докоснатото место после се получаваше синьо петно, една неприятна за окото плюска. Настояваше за много такива синини по тях.

- Имаше забележителен бюст - не пропусна да отбележи Архитекта.

- Да. Впечатляваш.

- Надарена беше в това отношение.

- Желанието й беше необикновено и много странно. Никога непроявявано. Когато го получеше видимо му  се наслаждаваше.

- Нима!

- Още повече, че до този момент никога не го бе изявявала. Показваше ми при къпане синините си и те, като че ли й бяха гордостта. С това изразявала колко много ме обича.

Нещо пречеше на Управителя да се впусне с присъщата си откровеност в подробности и да влее повече убедителни доказателства в действието и той погледна камината.

- Все неща, в които вече силно се съмнявах.

Той пак отпи от чашата си.

- Синините бяха най-изразителни след няколко часа. Наблюдавах ги вече с подчертано любопитство, и колкото и да не исках ги анализирах. Интересувах се от тях по всяко време. Сутрин, уж случайно, надничах в пазвата Й. Разгръщах я С подчертан иНТЕРЕС - той затвори отегчено очи сякаш без желание да продължи: - До края на седмицата те избледняваха и се превръщаха в бледи жълти петна. После и те изчезваха, до оня момент, в който отново изявяваше желание да ги има, да ги получи.

- Деликатно наистина.

- Може да се каже, - продължи той - че това, което по-късно предприех като действие не ме осени изведнъж. - Той отпи от чашката си. - Мисълта да не се старая толкова при създаването на тези, глупави синини дойде бавно. Отвръщах се от тях постепенно. Не ги желаех още от самото начало, но по-късно просто ме отвратиха. С тях съпругата ми не ставаше по-привлекателна. Напротив. Когато избледняваха кожата й имаше вид на преболедувала. Имах усещането, че е чумава. Неприятно и грозно усещане. Онова, което изпитвах тогава беше противно и не пожелавам на никого да го изпита.

- Щом нещата не са такива, каквито ги искаме понякога се налага да ги приемем и каквито са.

- Усещането понякога е по-силно от нас - каза Управителя. - Така е.

- Съгласен съм, че е нещо, което в действителност не винаги е това, което желаеш и което е - отвърна Архитекта. - Разбирам как си се чувствал.

- Тези синини ме влудяваха. Малко е странно, но реших да не ги правя повече. Но така, че тя да не разбере.

- Как така?

- Можеше да се постигне и наистина се получаваше ако не се стараех много. Имитирах, че правя нещо. Засмуквах, но не достатъчно силно. Така местото оставаше уж обработено, усещането на другия беше същото, но при по-малко старание на устните не се получаваха ония отвращаващи ме синини.

- Не го знаех.

- Изпробвах го отначало на едното рамо, после и на другото. Последваха и на други места. Даже вече не бях и така усърден като в началото и очаквах синините да намалеят.

- Дипломатично и много предвидливо. Предполагам, че в крайна сметка си се отървал от тях.

- Каква бе изненадата ми, когато без видима причина те пак се появяваха и дори се увеличиха. Без моя намеса.

- Странно - съгласи се Архитекта.

- Някъде между избледняващите един ден открих и пресни, отпреди няколко часа. Видя ми се много съмнително, още повече, че през това време не бяхме имали никакъв интимен контакт и нямаше основателна причина за появяването им.

- Проявил си се като съдебен следовател.

- Не. Повече като съдебен лекар. Патоанатомите пасти да ядът. Знаех не по часове, а по минути изменението на цвета на всяко петънце от подобен род.

- Удивително! - не се стърпя Архитекта.

- Отвратително! Никак не ми бяха приятни тези занимания. Реших да проведа още по-коварен експеримент.

- Крайно време е било.

- Стараех се върху това, което тя искаше от мен само по дясната половина, а на лявата правех симулации, от които със сигурност знаех, че не би трябвало да се получат никакви синини. Каква бе изненадата ми, когато на следващата вечер и двете половини на разкошния й бюст блясваха с цялата си яркост познатите, но противни ми до нямай къде синини.

- Не е за вярване.

- И двете половини на бюста бяха еднакво насинени.

- Изумително!

- Следващият път сменях обработените половини. Резултатът беше същия. Друг път се съсредоточавах повече в долната част на бюста и така, много пъти.

Управителя направи кратка пауза. Не му бе приятно да говори за тези много интимни, и при този случай, неприятни неща. Само необходимостта да се аргументира и изведе докрай тезата си.

- Понякога отделях внимание само на местата около раменете. Разлика в синините, които бях обработвал и тези, до които само симулирах докосване, но в действителност такова нямаше по тях бяха чувствителни.

- Искаш да кажеш, че силно са се различавали.

- Разликата бе много голяма.

- Много внимание си отделял за тези простотии - каза замислено Архитекта. - Много време си губил за това.

- Не мижеше без това.

- Изглежда тази игра те е забавлявала по някакъв, бих казал, неопределен начин.

- Напротив много определен.

- Не си ли направи някакво заключение?

- От тези фриволни нейни желания дойдох до извода, че в оралните занимания участва и някой друг.

- Най-сетне - каза Архитекта. - Един светъл лъч в иначе невероятно мъгливата и тъмна история.

- Друго и не можеше и да бъде.

- Отдавна е трябвало да стигнеш до това прозрение.

- Изчаквах го, но не го назовавах, за да не сгреша. Не исках да отправям ненужни и несигурни обвинения без да имам твърди доказателства. Въпреки това една вечер допуснах първото си опущение.

- Нима си имал и други?

- Изтървах го без да искам.

Той отпи от чашата си.

- Разгърнах я и отново видях обилно насинения й бюст. Плюските от сини петна се разпростираха и по вътрешните страни на гърдите, нещо което със сигурност не бях правил. Посочих ги и наивно попитах: “От кого са?” Като че ли щях да получа някакъв отговор. Да чуя цялата истината. Ей, така на мига да ми я поднесат!

Архитекта вдигна глава и тропна с пръсти по масата.

- Това последното не е трябвало да го правиш.

- Знам, но последва бързият й категоричен отговор: “От тебе са.”

- Без аргументи и доказателства не е трябвало да се издаваш, че в нещо се съмняваш.

- Нали ти казах: изтръгна се от мен спонтанно. Просто не се усетих как глупаво го изръсих.

Той пак отпи малка глътка.

- Не я обвинявах в нищо. А не се съмнявах какво се е случило. Изразявах не съмнение, а удивление. При това напълно естествено.

- Прибързано, ненужно и в крайна степен наивно.

- Нейното “от тебе са” ме отрезви.

- Късно.

- Твърдението й, че онова, което виждам е едва ли не от мен ми се стори дори много наивно. Усетих се, че сбърках и веднага млъкнах и не казах нищо повече.

- Казал си достатъчно, за да разбере, че вече се досещаш как стоят нещата.

- Така е. Като лош филм. Беше, както споменах, опущение, което и до днес не мога да си простя. От тази вечер тя не поиска повече синини по бюста си.

Нещо пречеше на Управителя да продължи и да бъде така словоохотлив, както в началото.

- Желанието й за тази необяснима екстравагантност се стопи като снежна топка в ранна пролет и никога повече не се поднови.

Дървата в не запалената, тази вечер камина се отразяваше ясно върху изпъкналия екран на телевизора и Управителя се вгледа в тях и посегна пак към шарафчето. С него друг път той усърдно разбутваше жарта. Сега нямаше какво да прави с него и той го стисна в ръката си като меч. Сякаш се готвеше да се брани от някого. Погледът му се съсредоточи, изостри се и се отправи нанякъде там в пространството, където можеше да бъде само неговия враг. Стаен и коварен, както си го представяше, застинал в очакване. Оня неизвестен участник в оралните занимания при жена му, който безуспешно търсеше.

- Изпуснах оня момент на изненадата, на който разчитах. Не можах, както се готвех, да я уловя веднага в прелюбодеяние. Давах си сметка, че оттук нататък тя ще бъде много по-внимателна и предпазлива и вече няма дори да допусне да се усъмня в нещо такова.

Той продължаваше да държи шарафчето в ръката си. Стискаше го все така като меч, сякаш все още бе готов или да се защити или да нападне своя невидим опонент, оня прелюбодеец на жена му, противник, който по всякакъв начин е решен да се предпази от връхлитаща го беда.

Управителя бе убеден, че е трябвало да вземе мерки срещу неясната опасност и все така съсредоточен в себе си сподели:

- Огледах се около себе си. Зададох си елементарния в такива случаи въпрос, който можеше да си задам: „С кого може да си е позволи тя това? С кого може да осъществи своята извънбрачна връзка?”

- С всекиго - убедено каза Архитекта. - В това отношение светът е безкраен. Уверявам те.

- Не е съвсем така. Хората, които се намират в близкото обкръжение в такива моменти са малко. Дори силно са ограничени.

- Аз имах предвид само деянието, а не изпълнителите - неохотно каза Архитекта. - Във всички случай те не са така много - съгласи се той.

- Разбираемо е.

- И какво откри? До какъв извод стигна?

- Не е много, не стигнах далече. Просто случаят се натрапваше в очи. Трябвало е отдавна да го забележа, да го видя и осмисля. В крайна сметка да го проумея.

- Какво ти е пречело?

- Това, че не го допусках.

- Познато понятие. Дори много банално. Пострадалите в тази област после неизменно го признават. Като автомобилна катастрофа е - “Не разбрах как стана.” Това изтъкват после всички препатили водачи на превозни средства или измамени съпрузи.

- При моя случай не беше така. При мен не изникна изведнъж. Всичко е било пред очите ми. Ставало е ден след ден. Постоянно. Да, така е било. Правило се е прекалено често и дори прекалено открито. Затова е оставало незабелязано.

- Като градинар пред собствените си цветенца. Какво да ги гледаш? Растат си, променят се пред очите ти.

- Така е. Познато като неизменно доказан алгоритъм.

- Как да забележиш една маса или един стол в дома си?

- Така е. Всеки ден си с тях. станали са част теб.

- Общия ни бит са. Може да се каже: Наши са.

- Или ние сме техни. Как стигна до същността?

- Обърнах внимание на една личност, която бе придобила смисъла на маса или стол в семейството. Толкова близка бе.

- Що за личност?

- Приятел.

- Приятел ще е - каза с поза на познавач Архитекта. - От врагове ние по-можем да се опазим. По-можем да ги различим и открием.

- “Пази ни Боже от приятели, с врагове си и сами се оправяме…”

- Стара, много стара, потвърдена от живота мъдрост. Как го откри?

- Всички му викахме Музиканта, въпреки, че беше инженер и работеше като конструктор в предприятието, в което се трудеше и съпругата ми. Иначе свиреше на китара. С това бе занимателен, не с друго.

- А така-а-а! - възкликна Архитекта. - Класическа схема на изневяра. Близък на семейството. Нещо описано отдавна, сякаш от съвременен Го дьо Мопасан.

- Или от настоящ Оноре дьо Балзак и оная Ева Ханска, за която после се е оженил. Близки бяха и семействата ни.

- Позната схема, какво ще ми разправяш - каза Архитекта с увереността на човек изчел, от кора до кора и Балзак, и Мопасан.

- Ние ходехме у тях. Те идваха у нас. Не пропускахме празници да сме заедно.

- Сигурно и на курорт сте пребивавали все така екипно.

- Не. На курорт не ни се случи, там ходехме поотделно.

- Само това е липсвало и там да се задълбочите. Защото при други и това се е получавало.

- Не. Точно това при нас никога не се осъществи. Но за сметка на това друго, което от години е било пред очите ми определено е ставало.

- Прав ще се окажеш за онази твоя теория, която от години изповядаш, и която не пропусна и тази вечер вече да споменеш, че ако жената на някого, някъде прелюбодейства, то съпругът й последен го научава.

- Не. Потвърждава се само последната част от твърдението. Първата я била по-ясна и дори конкретна.

- Изневерявала е.

- В това се състои цялата конкретика. Фиксираната същност е не по-малко интересна и може да се каже в известна степен по-занимателна.

Управителя се замисли. Явно спомените му навяваха тъга. Личеше по изражението на лицето му. Изпитият алкохол все още не претъпяваше в него достатъчно силно чувствата и те в този момент го притискаха за крещяща откровеност. Надделяваха в него и определено му влияеха. Внушаваха му несигурност.

- Изглежда двамата прелюбодейци си бяха разменили вече тревожна за тях информация…

- Каква информация?

- Че са пред разкриване, защото Музиканта внезапно помоли да го отведа с колата си до уж негова любовница и да го оставя там за през нощта.

- Някакъв мотив!

- Ако бъдело с моята кола щяло да бъде по-безобидно и напълно безопасно.

- Разбира се, че ще е по-безопасно.

- Никога не ме беше молил и искал подобно нещо преди.

- Не те ли впечатли рутината, с която го иска?

- Не. Обясни, че ако неговата кола я нямало в близост до жилището на избраницата му това щяло да му е за алиби. Така оправда желанието си да не ползва собствения си автомобил.

- Комбинациите в тази насока понякога могат да се окажат безкрайни и при всички случаи много и достатъчно мотивирани - съгласи се Архитекта.

- Крайната цел е винаги една и съща - прелюбодеянието да остане скрито. Като алгоритъм е.

- Не съвсем.

- А какво друго е имало в случая?

- Целта е многопластова. Пропускаш, че имаш работа не с елементарни, а с много образовани и ерудирани хора. Личности с много умствен багаж.

- Опитни прелюбодейци искаш да кажеш.

- Все едно. Щом са се подали на животинските си чувства и страсти.

- Задоволяването на половия нагон е животинско наистина. В това няма никакво съмнение. Но любовта! Къде е тя?

- Любовта, приятелю, е друго нещо.

- Тя е висша форма на общуване характерна само за човека.

- Същото е. Системата от последователни действия решава крайната цел - изневярата. Затова го наричам алгоритъм.

- Не. С това е решавал много по-важна за него задача. Бих казал оформял е по някакъв начин проблема.

- Какво е лансирал с това?

- Да покаже пред мен, че ако се съмнявам, че той някъде прелюбодейства, то не е със съпругата ми, а има за това друг обект, има си къде по-примамливи цели. Намира си другаде да прави това, в което се съмняваме. Все едно ми казва: Там го правя, не с жена ти.”

- Умно.

- Би могло да се приеме.

- Доказва, че в никакъв случай не е при жена ми.

- Но ти не се хвана на тази стръв?

- Не разбира се. Но не може да им се отрече, че комбинацията е била хитро замислена. Нали?

- Безспорно. Примамката е дори впечатляваща.

- Прицелът е бил обаче по-далече - дали ще споделя за това пред съпругата си. Дали ще съм толкова наивен да го извърша. Ако го направех, значи все още й вярвам. Тогава тревогата при тях в този случай може би да се е оказала някак прибързана и дори фалшива и те могат да продължат заниманията си, да не прекъсват интимните си отношения.

Ръцете на Управителя пак посегнаха към чашата.

- Пак казвам: Умно! Хитро са го правели.

- Не им отричам находчивостта. Но не съобщях ли нищо за негово похождение на съпругата си, двама остават нащрек.

- Преминават на по-горна степен на предпазливост.

- Виждаш ли колко далеко са се целили? Хвърлиха ми въдица и се опитваха да ме направят бълък, след като веднъж бях вече станал, но за втори път, да имат да вземат. Нямаше да се оставя да съм глупавата муха на тяхната кука.

- И не би трябвало.

- Одисеята на прелюбодейците понякога е много по-дълга, отколкото човек може да си представи. Дори крайно досадна за разказване. Ако има възможност човек да проследи всичките перипетии на една такава авантюра някой би написал трилогия. Може и тя да не му стигне да обхване последвалите изненади.

- Би го заболяла главата.

- Би се отегчил дори.

- Толкова е всеобхватна темата.

- Непредвидима е.

- Главозамайваща е.

- Бокачио в случая би се оказал литературен лилипут. Мало и невзрачно лилипутче. Вселената може да се окаже малка за тяхната изобретателност.

- В нашия случай историята получи много по-скорошен и неочакван завършек.

- Всички прелюбодеяния имат такъв завършек. Всички са неочаквани и завършват внезапно.

- Не е точно така. Нещата се развиха с такова темпо и в такова направление, в което никои не можеше да предвиди и дори да си представи.

- По класическата схема все пак.

Управителя се замисли.

- Не. Стана другояче.

Вече не посягаше към чашката и човек би си помислил, е забравил за нея. Тя седеше празна на масата, и сега той не проявяваше особен интерес към нея. Като че ли нямаше никакво желание да я напълни.

- Музикантът имаше язва. Постъпи в болницата да я лекува и една нощ излизайки от стаята си пада в коридора. Остава там твърде дълго. Коридорите на болничните заведения нощем обикновено са пусти. Случило се е да няма кой да го вдигне.

- Трагично.

- Получил перфорация на язвата и последвал обилен вътрешен кръвоизлив. Откриват го след много време и веднага правят спешна операция. Лекарската интервенция била твърде закъсняла, но все пак го върнала към живот. Всичко е било въпрос на минути.

- Драматично наистина.

- Успяват, но откриват рак на стомаха в напреднал стадий. От това в крайна сметка се е скъсала изтънялата от външния край стомашна стена. Ракът се бил развил точно там и намесата на лекарите не променила кой знае какво.

- Бил е обречен.

- Такава е била преценката им. Констатирали перфорацията, изрязали каквото могат и я зашили. Всичко друго оставало както си е.

- Да. Разсейките в такъв случай имат лош ефект.

- От нищо не се влияят.

- Те ускорявали развитието на раковите клетки и последвалия го летален изход бил въпрос на време.

- Трогателни мигове от нашия живот, въпреки, че в случая се отнасят до съперник.

- Да.

- До прелюбодееца на собствената ми жена. - Управителя отпи от коняка. - После не се случи като че ли кой знае какво. Всичко се разви някак много бързо. Месеците като че ли нямаха вече никакво значение.

- Умря ли?

- На следващата година.

- Трагично.

- От това, че бе страшно отслабнал, бе станал кожа и кости, очния му нерв не можеше да затвори очите. Никой не се сети да постави на тях монети, както са правели в старите времена или най-малкото превръзка и те останаха отворени. Бяха сини на цвят и някак много грозно гледаха към небето, сякаш изпиваха всичката му синева.

- Жаден е бил за живот.

- Допускам. Всички тогава така казаха. Бе помолил домашните си да го опеят в черква и там, пред иконите, бе вперил синия си безжизнен поглед в зографисания таван. Сякаш молеше от тях прошка за греховете си.

- Грешен е бил то е ясно.

- След неговата смърт и аз получих белодробно заболяване и лекарите ме посъветваха да сменя местоживеенето си. Да отида някъде на по-чист въздух.

- Много полезен съвет.

- Това ме накара да оставя интересната си кариера на енергетик и да приема работата на управител на Вила „Смриките”.

- Добре си направил. Тук ти е хубаво.

- Въздухът е наистина много чист, а работата ми доставя удоволствие. Позволява ми да общувам с много хора.

- За един внезапно заболял като тебе човек това е идеалното място. Взел си най-доброто решение. Не съжалявай!

- Не. Тука наистина е хубаво. Интересно е. Традиция стана да се заседаваме в салона пред камината и понякога дори и телевизора, никак не ни пречи да развързваме езици за какви ли не истории.

- Най-доброто място за един писател, който иска да научи съкровени неща и опише много съдби.

- Жалко, че не притежавам такава дарба. Нямам подобна способност. Иначе наистина бих написал томове литература. Какви ли не хора раздиплят тук преживяното, с неподправена правдоподобност съкровените си, невероятни дори истории и съдби.

- Както ние тази вечер.

- Не, понякога е много по-вълнуващо и интересно.

Чашката стоеше на маста и Управителя все не посягаше към нея.

- Не слушам всякога с голямо внимание - продължи той. - За да го правя ми трябва стръв. Някакъв интерес, към който да се насоча. Тези, които слушам ако не приятели, да са ми поне познати.

- Да те влече с нещо. Така ли?

- В това отношение си имам утвърдени принципи.

- Няма никакво съмнение. Принципите са важно нещо. Така е при мен не ще и дума.

- Една вечер чух да говорят за някой умрял от рак.

- Нищо особено.

- Наистина!

- В наше време се случва доста често.

- На погребението му в черквата попът на няколко пъти споменал “да му прости Бог греховете”.

- Това ще каже на погребение отчето. Нормално е. Какво друго?

- Така е, но мъртвия бил с отворени, втренчени към иконите очи и това показвало, че е много грешен.

- Определен предразсъдъкът на хората. Нищо друго.

- Не е така. Не. Понякога той говори друго. Определено показва нещо.

- Като сугестивен сигнал.

- Той ни действа винаги, влияе ни дори подсъзнателно.

- Като огнените протуберанси на оная планета от втора величина, която нашия приятел Астронома е имал удоволствието да види и дълго да наблюдава.

- Когато разказвача спомена още, че очите на мъртвеца били сини се втрещих.

- Много съвпадения.

- Много.

- В сините очи има наистина нещо очарователно и непонятно като небето над главите ни. Никога не сме равнодушни към такова сравнение.

- От тоя момент нещо като магнит ме привлече към седящите около камината. Правех се на разсеян, но бях вече целият в слух. Не пропусках нито дума от хвърлилия се в обятията на невероятни откровения познавач на семейни изневери.

- Не го ли попита нещо.

- Не. Това направиха другите и се заинтересуваха от греха на покойника.

- Интересно какво е отговорил.

- Беше прям. Смяташе, че говори за непознат на всички човек и това му позволява да им разкаже една според него много пикантна история, която обърни внимание, беше убеден, че я знае само той и затова може да я раздипли по такъв интересен, дори интригуващ начин.

- Странно.

- Други преди него тази вечер се бяха опитали като него да го направят, но без успех.

- Ясно. Стремял се е да не остане по-назад.

- Бе мълчал през цялото време и сигурно никога не би си отворил устата да говори такива неща пред толкова непознати му хора, ако предишните случки не бяха погъделичкали егото му и го подтикнали с нещо към това.

- Сигурно е смятал да го таи още дълго в себе си.

- Щедро разпилените преди него около огъня истории са го докоснали с нещо.

- Не може да е другояче.

- Усетил е приликата с чутото и не е устоял.

- Явно. Навярно е било така. Обхванат от всеобщото настроение е искал и той да блесне с нещо.

Управителя отпи глътка от питието си.

- Убеден, че този, за когото разказва е за всички непознат се впусна в излишни бих казал ненужни подробности.

- Какво сподели?

- Бях пропуснал началото, но все пак засякох разказа достатъчно рано.

- Отделил си му искаш да кажеш подобаващо внимание.

- И не сбърках. Разказвачът поднасяше пред наивните си слушатели невероятната история на Музиканта.

- И той го ли го нарече така?

- Да. Имал любовница от същото предприятие. Често го молел да ги превози до тук или там, където им било необходимо. Затова знаел много подробности, бил бъкан с детайли и нюанси за това, което разказва.

- Интересно.

- Прелюбодейците били прекалено самоуверени. Никой не можел да ги заподозре, защото обърни внимание, правели го много непринудено, пред всички.

- Така е. Тези, които се занимават с това са неподражаеми. По един или друг начин оригиналничат. Смятат го за върха на остроумието.

- Служебните им отношения им позволявало повече волност и непринудена близост.

- Хитруванията обаче не се удават на всекиго. Понякога в изневярата се намесва рутината.

- Или късмета. Беше убеден, че на тях тези неща са им помагали. Всичко им се е удавало. Дори е ставало много лесно.

- При всички е различно.

- Правели го изключително сполучливо. Само да искат. А са го искали и то доста често. Разказа невероятни подробности. Беше историята на двамата - съпругата ми и Музиканта. Спомена и за синините по бюста на жена ми.

- Нима!

- ПО ЕДНО ВРЕМЕ МИ стана дори неудобно. Музиканта наистина СПОДЕЛЯЛ С НЕГО МНОГО неща.

- Не ми се вярва.

- Така твърдеше и имаше основание.

- Не всеки път е така.

- От това, което съобщаваше бе видно, че не лъже, че е така. Всичко при тях било от хубаво по хубаво.

- Смятал е, че това извънбрачно съжителство е можело да продължи дълго, дори вечно?

- Нима така е мислел?!

- Поне доста дълго?

- Ако не бях направил онова опущение да я попитам за синините по бюста, може би сега щях да съм по-категоричен. Дори уверен, че бих успял да ги разкрия и заловя навреме.

- Преди неговата язва?

- Могли са да я лекуват.

- Да лекуват!? Рак! Остави тази работа.

- Нещата след това се измениха бързо.

- Всичко е било програмирано от Всевишния. Трябвало е да свърши.

- Така е. Той отрежда много неща в живота ни.

- Разпорежда се дори с тях. С всичко в нас бих казал.

- Били са волни като птички и вече толкова непредпазливи, че тя дори забременяла от него.

- Сигурен ли си, че е било от него?

- Разказвача го потвърди.

- Недостойно,от където и да го погледнеш.

- Не е можела обаче да направи скрито аборт. Разказвачът знаеше и за това. Какво повече да се съмнявам?

- Наистина!

- Никакво колебание от кого е било детето! “В семейството на жената - сподели разказвача - имали близък гинеколог.”

- Какво би попречил?

- Ако се опитат да направят скрито аборт, да се освободят от нежеланото дете, както са и мислели в началото, съпругът би ги засякъл.

- Подобна изява, колкото и да е тайна, един ден няма как да не премине на етап коментиране. Така, непринудено в личен диалог, между мен и гинеколога. Всичко ще изплува.

- Закономерно е. Като умряла риба в река. Няма къде другаде да се дене, освен да изплува на повърхността. Аборта е бил неприемлив. Твърде компрометиращ.

- Имали категоричното намерение да го правят.

- Наистина ли?

- Не е можела да роди дете от любовника си. Това било невъзможно. Не етично и всичко там останало.

- Ситуацията е патова според известния израз на шахматистите.

- Музиканта предложил гениален ход.

- Какво ли е могъл да измисли?

- Подсказал й да накара съпруга си да не я пази по време на полов акт.

- Защо?

- Уж забременяването е станало от него.

- Чакай, да не искаш да кажеш, че тогава, когато е молела да забременее е била вече бременна.

- Това казвам.

- От Музиканта?

- От него. После е щяла да обяви отказа си от предстоящото дете, както и направи. Така задължителния в този случай аборт се узакони. Нямало вече опасност от оная уязвима страна на разкрития от познатия и близък на семейството гинеколог.

- Изумително! Разиграването на ходовете е на ниво гросмайстор.

- Гениално наистина. Ходът им е бил рядко сполучлив. Не можеш да им го отречеш.

- Направо царски гамбит.

- Успяха в този важен от семейна гледна точка момент да ме изиграят.

- Така е. Успели са.

- Животът го потвърди. Признавам го, защото се отнасяше до мен.

- Подло.

- Умно.

- Уж възпитани люде!

- Страстите не съобразяват с изискани обноски.

- Така е. Затова са разюздани и в крайна сметка неконтролируеми.

- Разказвачът несъмнено знаеше много. Потресе ме оня момент, в който изнесе на показ синините по бюста на жена ми, за който наивно мислех, че никой друг, освен любовникът й, не може да знае.

По нейно желание, в моменти на буйна страст ги искала от любовника си и той с готовност ги слагал по тези вторични полови белези на жената. С това, обърни внимание, удължавали сексуалното му удоволствие. Пък и своето.

- По искане на Музиканта?

- Не. На жена ми. Уверявала го, че съпругът й никога, ама никога няма да разбере. Никога не би се сетил от кого са.

- Далновидна е била.

- Можеш ли да си представиш правела ме е на кръгъл глупак като ме е уверявала, че са си от мен. Било е много прикрито като онова, направено в миг на страст между тях дете, която тя, за да не роди, абортира.

- Гадно за слушане наистина.

- Питаш ли ме как премълчах. Как в този момент устоях на изкушението да не се обадя, да не изригна като вулкан и с това да се разкрия.

- Наистина! Как?

- Успях някак си да замълча и да не извикам, че този глупак, за който разказва съм аз.

Управителя млъкна. Чувстваше се, че се задъхва от ярост и не може да продължи.

- Успели са да те заблудят - каза Архитекта. - Удало им се е.

- Да имат да вземат. Не само съм се досещал, но съм знаел как стоят нещата с тези синини. Дори за всичко друго вече съм се досещал.

Управителя пак млъкна. Наля си коняк и отпи само една глътка. Като комка пред причастие.

Нямаше и помен предишното му самочувствие, отсъстваше сякаш всяка желание да се прави на Мачо. Явно не е било по силите му да се справи с тази лепкава безизходица. Жена му бе успяла да му нанесе оня съкрушителен удар по мъжкото му самолюбие, от който той като че ли не можеше все още да се отърси.

- Това е моята история. Изненадан ли си?

Той посегна към чашката коняк и вече не я остави на масата докато дъното й не проблесна празно на светлината на електрическата крушка.

- Малко да се каже, че съм шокиран.

- Истината без маска е винаги такава - отвърна Управителя.

Помълча малко и попита:

- Защо се получи така?

- Прикрита е била. Може би за това.

- Не ми се ще да го повярвам, че се случи точно на мен.

Архитекта мълчеше. Управителя продължи:

- Но се случи.

- Ужасна история - каза Архитекта.

Нещо караше Управителя да мълчи.

- Наистина ужасна! - повтори Архитекта и погледна съчувствено към приятеля си.

По всичко изглеждаше, че кървящата рана не бе зараснала и сега.

- Това е - смотолеви най-сетне Управителя и окончателно млъкна.

- Какво е това?

- Унижението. - Помълча малко и добави: - Толкова години от тогава, а не мога да го забравя.

Архитекта свали очилата си и започна да ги бърше без да имаше нужда от това. Чудеше се какво да каже за успокоение на приятеля си.

- Иначе си знаех за изневярата. Досещах се за извънбрачната връзка на “благоверната” ми.

- Късно си се досетил.

- Въпрос на време беше да я докажа. Само заболяването на Музиканта и бързата му кончина осуетиха окончателното им разобличаване.

- Нима си имал желание за това?

- Имах. В един миг силно го исках.

- Не - каза Архитекта.

- Какво „не”? - попита Управителя.

- Нямаше да го направиш.

- Защо?

- Щеше да се подложиш на хорското осмиване?

- Щях. Ако пък се беше осмелила да роди онова заченато от Музиканта дете, тогава да видиш какво щях да направя?

Архитекта се замисли.

- Какво?

- Аз ли? - сепна се Управителя. Хвърли шарафчето в камината и решително стана. - Щях да вдигна такъв скандал, да направя един панаир, който дълго да помнят в нашия град.

- Не - за втори път каза Архитекта.

- Щях.

- А след панаира?

- Щях да му дам детето да си го гледа в собственото си семейство.

- Нали каза, че е имал три деца.

- Щеше да му е четвърто.

- Не! - каза убедено Архитекта.

Управителя не възрази.

- Със сигурност е нямало да постъпиш така - каза Архитекта.

Обърна се към камината, но камарата от не запалени дърва не излъчваха нито топлина, нито светлина, а пукотът от бързото им горене отсъстваше за цялата вечер, на него му се стори, че го чу.

- Няма какво да й връзваш кусур за аборта - каза най-сетне той. - Жена ти не е глупава. Направила е по-добре все пак тогава като не е родила това незнайно от кого дете.

- Знайно е, знайно!

- Спестила ти е много неприятности. И на тебе, и на себе си. Усложнения, както ние ги назоваваме обикновено в ежедневието си, а те щяха тогава да се наричат и другояче.

- Как?

- Опозоряване пред целия град.

Управителя мълчеше. Явно премисляше нещо.

- Не й се сърди. Наистина ти е спестила, икономисала много неща. Ненужни може би разправии и е спасила в крайна сметка съпружеския ви живот.

След кратко размишление Управителя тихо каза:

- Не знам. Не ми беше никак леко онази вечер тук, когато до камината научих онези подробности, които иначе никога нямаше да науча.

Архитекта предпочете да замълчи.

- Иначе знаех. Не много, но достатъчно. Толкова колкото ми трябваше. Затова като се озовах тук, на „Смриките” се почувствах като на спасителен остров. Не се върнах повече в града, където я оставих да си живее със спомените и преживяванията. Да натрупа и други, ако иска и може.

Той помълча малко.

- А тя може и сигурно иска. Все ми е едно.

- Ако все пак уважаваш моето мнение ще ти кажа: Забрави за всичко. Прикрита е била твоята жена това е сигурно. Забрави и толкоз.

И на двамата не им се говореше повече. Тази вечер бе тиха и спокойна. Може би такава трябваше и да си остане.

- Ако беше тук Астронома, непременно би споменал за оная прикрита звезда и огнените й протуберанси. За изумрудените й цветове, които и притулени пак прозират със сребърните си очертания, искрят и пак хвърлят своята светлина.

Очите на Управителя останаха тъжни. Той се изправи и с убит поглед докосна с поглед камината.

- Трябваше да я запаля - каза той.

Сянката на оная прикрита звезда с пурпурни протуберанси от далечния космос, премина през лицето му и то си остана мрачно като впечатлението от цялата трудно разказана история.

---

МАМЕЩАТА

трети разказ

Вечерта бавно се спусна и затисна със своята сумрачна пелена на нощта Вила „Смриките”. Камината, в големия салон, в която друг път палаво играеха огнени езици  и облизваха дебели дърва, сега не гореше. Беше понеделник и управителят реши в този ден да не я  пали. В просторното помещение и без това бе топло. Радиаторите пареха и излъчваха оная приятна топлина, която бе достатъчна за посрещането на вечерта от двамата приятели. Другата, с интимния си пукот и невъобразима романтика от разпалените в камината цепеници за тази вечер не бе предвидена и щеше да отсъства. Да гори в камината дърва, когато другите му приятели  нямаше да дойдат, управителят на станцията сметна за излишно. Тази вечер той посрещна единствения си гост - Архитекта и заедно се канеха да се отдадат на приятни спомени, на сладки приказки и така да прекарат вечерта.

На масата бяха само те двамата, а разговорът им, кой знае защо, все още не вървеше. Двамата приятели - Архитекта и Управителя дълго мълчаха и така и не можеха да намерят оная тема, която да ги привлече и завърти в бурен поток от интересни спомени за събития от изминалия им живот. Ако беше тук другият им приятел Астронома, той при всички случаи щеше им да напомни с колоритната си фраза, колко прекрасно е да откриеш звезда от втора величина и да я видиш как обагрена в пурпурни протуберанси избухва с неповторимо величие, свети и сияе  неотразимо и силно с изумрудени, ярки цветове. Непременно щеше да  спомене, че още по-прекрасно е да я проследиш до момента, в който тя чрез невероятни катаклизми се превръща в космическа Даяна и всеки щеше да разбере, несъмнено да се досети, че тук не става дума за звезда, а за жена и разговорът щеше да тръгне, да потече като неудържима река с пикантни подробности в космически мащаби. Нали всеки разбира от звезди, още повече от жени. Но тази вечер звездата от втора величина не изгря. Не избухна. Само сянката й легна върху камината и създаде онази невероятната илюзия за скупчените там още през  деня  дърва, че може всеки миг да пламнат. Но те си оставаха все така студени и не пламваха, както и разговорът им от тази вечер. Той си оставаше хладен и безчувствен. Емоциите, характерни за повечето им събирания до сега  не ги докосваха.

Дори темата за шепнещи звезди и асоцииращите ги жени, тази вечер не се очертаваше за възможна, така както това бе ставало при други случаи. Не си пробиваше път и не намираше място в иначе много пъргавите им и акробатично раздвижени за такива неща мозъци. Това така често случващо се явление между мъжката част на пребиваващи на почивната станция „Смриките” сега необяснимо защо, все още не свързваше в обща за разговор тема двамата отдавнашни приятели.

Архитекта извади от джоба си наченат блистер с капсулки и го разпечата. Те заотскачаха като  живи в ръката му и той си наля чаша вода, за да глътне тези, които бе отделил в ръката си.

- Антибиотик ли пиеш - попита Управителя като го видя  с лекарството  в ръка?

- Не - отвърна Архитекта. - Това е като витаминозно хапче, хранителна добавка с наименование “Гинко билоба”.

- За оросяване и подхранване на мозъка.

- Да.

- Имаш нужда от такава добавка?

- Вземам я отскоро.

- Помага ли?

- Оросява донякъде,  колко подхранва не се знае, но с тях се чувствам все пак е по-добре.

- Прилича на антибиотик. Помислих си да не си пипнал нещо непозволено. Някаква зараза при интимна връзка.

Архитекта се разшава.

- Не съм ползвал антибиотик от много време - призна той  и млъкна сякаш засегнат от нещо.

Не каза повече дума. Споменът като че ли го парна, докосна нещо много лично в него.

Разговорът все още не вървеше. Мълчанието, обхванало ги бавно, все още не ги напускаше и видимо ги потискаше. Друг път разпилените край огъня любовни истории уеднаквяваха мъжките възгледи  по основния предмет на разговор - жената. Тази тема сега убийствено отсъстваше, категорично липсваше между двамата приятели и въпреки неуместното и грубото споменаване, че антибиотик понякога се взема и заради отърваване от нещо непозволено интимно, пипнато някъде.

Нямаше го като че ли самото желание да си споделят интимни преживелици, за да сверят своя опит с чуждия, дори с цената на съчувственото мълчание на другия. Бяха само двамата и по всичко изглеждаше много трудно щяха да развържат език за това, кой как е попаднал в капана на собствената си доверчивост и наивност. Извлечените с горчивина поучителни за живота истини не се избистряха с лекотата, с която това ставаше тук в други такива вечери. Сега това не изкристализираше в обичайния си  вид  и до него двамата приятели на масата сигурно щяха да стигнат може би по-късно.

Мълчанието в този момент не им допадаше. И на двамата. Архитекта повъртя още малко в ръце използваното блистерче с капсулите и като го сложи с отривисто движение в джоба си се обърна рязко към своя приятел и заяви:

- Доколкото за интимната връзка, за която ми намекваш, може да се окажеш прав - каза Архитекта и Управителя скрито си помисли, че сега вече разговорът им ще тръгне.

- Ще ми се да ти разкажа  нещо, което до сега винаги съм скривал - продължи с не голяма охота Архитекта. - Премълчавал съм го от неудобство и все ми се е струвало, че никога няма да имам куража да го споделя - каза бързо той и погледна тревожно камината.

Там дървата като че ли всеки миг щяха да  припламнат.

- Какво е то? - полюбопитства Управителя и вече имаше усещането, огънят в камината вече е на път да тръгне.

Разговорът им също.

- Как за първи път, без да искам, изненадващо и внезапно се сдобих с венерическо заболяване.

Дървата в камината вече горяха.

- Ха така! - откликна Управителя. -  Такива заболявания, доколкото знам, винаги  възникват все така - внезапно,  изненадващо и без да ги искаш.

- Не си прав. Това, което ми се случи е много по-различно.

- Различно, различно и все стигаш да антибиотика. Щеш не щеш, посягаш към капсулките - и той кимна към блистера, който приятелят му с отривисто движение бе скрил в джоба си, и който несъмнено бе причинил спомена за отправилия им се в неочакваната посока разговор.

- Така е наистина, но страданията, а изживяванията тук са по-важни, а за тях аз деликатно съм мълчал, не съм ти споменавал нито дума за каквито и да е било от моите случайни теглила - каза замислено Архитекта и добави: Защото понякога е мъчително трудно те да се възкресят в съзнанието и опишат, а се оказват много важни.

- Трудно е - съгласи се Управителя и зае поза на слушател. Инстинктивно усети, че моментът за откровението между тях е настъпил. - Нали все някога ще кажеш нещо. Ще се довериш да споделиш.

- Така е, отдавна трябваше да го направя. Може би, за да сваля оная тежест, което ме притискаше от години.

„Деликатно започва - помисли си Управителя  и притихна. - интелектът си е интелект и в чувствата, и в преживяванията. При него най-вече.”

- Сподели! - подкани го Управителя и си представи как сега приятелят му равномерно и плавно ще разстели една своя лична драма, оная тежест притискала го от години. - Една разказана историята несъмнено ще помогне да намали своето негативно въздействие върху психиката ти. Онова, което така  силно те е тормозило неминуемо ще спадне.

- Най-вероятно - отвърна Архитекта и неухотно поде. - Жена ми отиде на курорт…

- Сама? - удиви се Управителя.

- Да.

- Банално, до втръсване ясно - отвърна с вид на познавач Управителя.

- Какво ти е ясно?

- Всичко е пределно просто. Щом си я пуснал сама, не може да има други последствия освен неприятни.

- Така ти се струва на пръв поглед.

Странно бе, че приятелят му тази вечер с лекота се отказа да споделя любовните си победи, онези, които пораждат и гордост и самоувереност в собствената ти правота. Тази история, която приятелят му се канеше да сподели беше с горчив при вкус и той никога не би се върнал да я възкресява, ако в нея нямаше макар и малка поука. Отдавнашното им приятелство предразполагаше към такъв извод. Този род откровения бяха характерни и за двамата.

- На всички  ни се е случвало - успокои го той.

- Мисля, че точно това, и в този си вид, на никого още не се е случвало.

Той отпи глътка коняк и се загледа в малката си чаша, като че ли в нея щеше да види и отново да преживее всичко онова, което някога така трудно бе преглътнал като обида и поражение, и за което така дълго бе мълчал.

- Пък и не бих желал на никого да се случи - сподели той. - Още повече да го преживее по начина, го който го преживях със собствената си жена.

- Прав си - кимна Управителят. - Голяма загадка е жената.

Той си спомни, че приятелят му бе предприел своя развод като отмъщение на погазената си чест и си помисли, че точно сега ще научи подробности за мотива докарали го до това съдбоносно решение за окончателна развръзка и раздяла с неговата благоверна. Архитекта го почувства и каза:

- Случи се много преди развода. Беше по времето, когато още безпрекословно й вярвах.

- На жена не бива да се вярва - каза много уверено и с известно назидание в гласа Управителя и бързо си наля още коняк. - Никога!- категоричен бе той и отпи голяма глътка.

Усетил аромата на любимата си напитка наклони глава и се приготви да слуша. Архитекта без колебание продължи:

- Жена ми замина на курорт в Павел баня.

Чувстваше се, че е решен да доведе докрай своята лична изповед.

- Ясно - пак, като на себе си, каза Управителя.

- Какво ти е ясно?

- Това, че в нейното отсъствие, ти си позволил нещо, което би направил всеки.

- Ако в едно семейство точно това е нормално едва ли ще си го позволя. Ти ме познаваш. Много ми е интересно как си го представяш?

- Нормално. Без радости сърцето не може. Кръшнал си и си пипнал нещо от ония неприятни неща, след които после прибягваме до антибиотика и безпогрешно определяме като грешка. Но тези грешки показват точно степента на виновност при  случило се.

Старият планински сокол - Управителя на хижа „Смриките”, се бе наслушал  до насита на такива истории, но щом приятелят му заговори сега се канеше отново да услади слуха си с далечното ехо от крясъците на млада сова или от писъците на нещастни синигерчета попаднали в ноктите й, и се настрои да слуша.

Синигерчето за беда тази вечер щеше да се окаже дългогодишният му приятел.

- Чудя ти се само как си се оставил да те въвлекат в това!

- Далече си от всичко, което си мислиш. Имах много проекти за довършване и те ангажираха цялото ми внимание. Не можех да си позволя да отсъствам от работа нито ден, нито миг - започна като оправдание Архитекта. - Много от нещата, които трябваше да чертая бяха пресрочени. Всички бързаха за проектите. Бързах и аз. За тях отговарях лично.

Той се замисли, може би, за да си спомни в подробности, кое как е било. Тихият му глас едва се чуваше в големия празен салон, в който той бе самотния разказвач.

- Нямах време дори да я изпратя и тя замина сама.

- Въпреки това аз на твое място бих намерил време за извънбрачна изневяра - каза ободрен от предложението си  Управителя и се втренчи в приятеля си.

- Не. Казах ти, притискаше ме времето и то не ми позволи да се отдам на такива простотии.

- Може би това нещо е трябвало да ти се случи, все пак.

Архитекта го изгледа с досада.

- С някоя колежка - допълни предположението си  Управителят. - Някоя от ония, които винаги са ти под ръка и са готови по всяко време да ти услужат и споделят усилния ти делник,  като направят „творческа” пауза  в  интелектуалното ти  развитие.

Архитекта вдигна глава и очите му станаха прекалено сериозни и строги.

- Интелектуалното ми развитие не се нуждаеше от такава пауза, а и споменах, че бях отдаден изцяло на работата си и никога не бих си позволил такова нещо. Поне по онова време, за което ти разказвам.

- Не съм разбрал - отвърна виновно Управителя. - Само предположих някакъв малък флирт, който би ти помогнал по-лесно да преглътнеш оня горчив хап, който и да си искал, и да не си искал, ти е бил уж невинно, а иначе нахално поднесен. Направо на тресен.

- Никаква колежка, никакъв флирт, а хапа го преглътнах по-късно. Пред себе си имах работа, само работа, професионални задължения и много труд. Усилено взиране в ония идеи, които ми предстоеше да реализирам в дълго мечтани проекти и нищо друго. Само те бяха в главата ми през цялото време на отсъствието й. Тя замина и аз останах сам със себе си и професионалните си ангажименти.

Управителя беше крайно озадачен от упоритата последователност, с която приятелят му отстоява отказа си от  едно най-обикновено любовно похождение, нежно мимолетно развлечение, от което в този безспорно труден момент от  живота си е имал нужда.

Сега  бе силно заинтригуван да си го обясни.   Всичко, от начало до край. Тази искреност беше далече от порицателните лъготения на общите им приятели, които за добро или за лошо тази вечер отсъстваха. Липсваха им Бошнака с разпасания си език и наивните откровения на Каракочев. Беше уверен, че вместо пикантни епизоди, сега ще чуе впечатляваща, но до втръсване банална история, богата на тънки преживявания поръсена с пипера на отсъстваща деликатност.

Архитекта помълча с наведен поглед, колкото да събере мислите си. Имаше вид на човек, които желае да разкрие дълго мъчила го тайна, да пренесе необходимата му жертва пред олтара на откровението и да се отърси от сковаващата го потиснатост на мълчанието.

- Неочакваността от това, което се случи  тогава порази по-късно и мен. Така или иначе съпругата ми замина и аз, както вече ти казах,  се отдадох на работата си. Освен всичко друго имах и задължението да поставя за годишнината от смъртта на баща ми паметник на гроба му и това допълнително задължение погълна и малкото свободно време, което иначе можех да имам. Изцеди и последните ми силици и желание за мимолетно похождение. Не можех да помисля за нищо друго, за никакви други преживявания. След седмица получих писмо от нея. Брачната ми половинка споделяше как се  е настанила и, че всички процедури й се отразявали добре. Парезата, която я мъчеше в последно време отстъпила пред усилията и грижите на персонала. Болките  в тазобедрената й става отшумели  и изразяваше надежда, че няма да се появят повече. Изчезнали  са като да ги е нямало.

Той отпи отново от коняка и замълча многозначително. Управителя доволен от предположението си също съсредоточи поглед върху чашата си.

- В писмата си тя споменаваше и за голямата си любов към мен и неизменните целувки в края.

Ето ги богатите на тънки преживявания подробности, онези поръсени с пипера на отсъстваща деликатност.

Архитекта пак отпи глътка коняк.

- От години изповядвам една теория, - каза уверено Управителя. - че ако жената на някого, някъде прелюбодейства, то съпругът й винаги последен научава за това - потвърди той.

- Това ли мислиш, че е превела в този момент моята благоверна, когато е говорила с неизменните си целувки за голямата любов.

Управителят деликатно замълча. Осени го мисъл, която му бе трудно да си я признае.

- Какво друго!? Голяма загадка е жената - повтори все така замислен той.

- Едва я дочаках да се върне - отвърна приятелят му. - Бях зажаднял за ласки и вечерта мина с много нежности и обещаните целувки, заедно с всичко останало.

- Това ми навява нещо библейско.

- За целувките ли говориш?

- Ами да. Нали и Юда с тях започва, както и онова останалото, което спомена.

- Ще се окажеш прав и за целувките, и най-вече за останалото. Те и едното, и другото бе така както е било при Юда.

- Няма как да не е - вмъкна своята категорична убеденост Управителя.

- След седмица…- продължи  Архитекта, но бе прекъснат от приятеля си.

- …те тези неща обикновено проличават след седмица.

- Не. Казах ти: не е това, което си мислиш.

- Естествено. Винаги ще твърдиш, че нещата са по-сложни, - вметна  Управителя - а те не са. Бих казал, че са прости дори прозрачни.

- Ще се убедиш, че не е това. - отвърна Архитекта.

- Добре, щом не са прозрачни нека са сложни. Призрачни!

- Само след седмица получих обрив по кожата на… - той замълча с явното нежелание да назове мъжкото си достойнство или да намери подходяща дума за него.

Управителя отпи поредната глътка коняк.

- Кажи го направо по половия си член.

Архитекта тихо потвърди.

- Казах ли ти, че нещата са призрачни.

- Помислих, че е от претъркване. Дори не го сметнах за проблем, още по-малко за заболяване, но то после се оказа точно такова. Положих много усилия да го лекувам.

- Щом си го лекувал значи е било заболяване.

- И се оказа упорито - продължи Архитекта. - Ту избиваше като пърхул върху вътрешната страна на кожата и ту избледняваше и се местеше от едно място на друго, ту силно се зачервяваше и ставаше все по-болезнено и болезнено. Като от изгорено.

- Поднесени под такъв ъгъл нещата изглеждат съмнително опростени - каза Управителя. - Не натрупвай смущаващи подробности.

- Кой ни е внушил оная сложност, която им преписваме? - попита Архитекта.

Той  помълча малко. Имаше вид на човек, пренесъл необходимата жертва пред олтара на  съсредоточаването и с предишното откровение  продължи:

- Предстоеше ни почивка на море и реших, че там в съприкосновение с морската вода въпросният кожен проблем ще изчезне. Не се получи. Обривът намаля, но не се изгуби.

- Споделих проблема със съпругата си по-скоро, за да получа съчувствие отколкото обяснение. Тя остана нехайно безразлична.

- Не усети ли да е била поне малко гузна?

- Не. Не се стремях към тези неща и в мислите си бях далече от това.

- Дано после си успял да си ги изясниш.

- След морето здравословният проблем не изчезна, остана и а аз се тънех в догадки.

- Много си изтърпял - каза съчувствено Управителя. - Трябвало е веднага да отидеш на лекар. Да не се бавиш с никакви гадания.

- И аз така мисля, но не го направих. Не можех да осъзная, а и не го приемах за сериозно заболяване.

- Сериозно си е и още как - с много разбиране каза Управителя.

- Ти си знаел за тези неща, така ли?

- Знаех. И за хламидите, и за херпеса. Все познати  неща.

- За мен бяха непознати и реших да се обърна за помощ към кожен лекар.

До този момент очите на Архитекта бяха спокойни и ясни и изведнъж  станаха гневни.

- Там изживях най-голямото си унижение.

- Да отидеш на лекар не би трябвало да е унижение.

- Лекарят се оказа жена.

- Все пак медик.

- Сестрата при нея бе много млада.

- Сега остава да кажеш, че е била и много красива.

- Не знам, не ми беше до тези неща. Умирах от срам, че пред тези две човешки същества от женски пол трябва да покажа мъжкото си достойнство.

- И все пак го направи, нали?

- Какво друго ми оставаше? Очаквах да го разгледат и от това премалявах от още по-голямо неудобство.

- Естествено - съгласи се Управителят. - Нали трябва да го пипнат, за да поставят диагноза.

- Нищо такова. Погледнаха, почти през рамо  и бързо констатираха.

- Веднага?

- Да. И  двете. И сестрата, и лекарката, жена на възраст, която с безразличие обяви: „генитален херпес”.

Архитекта замълча.

- Бях пребледнял и слисан, но все пак се осмелих да попитам:  Какво значи това?

„Полов херпес - каза лекарката. - Трябва - да си изясните причината, - отбеляза тя - източника на появяването му и да го отстраните, за да не се получи рецидив - добави тя.”

- Ясно - отвърна Управителя с вид на познавач.

- Какво  ти ясно?

- Ясно е откъде е дошло голямото ти унижение.

- О, то дойде минути по-късно. С цялата си наивност казах: У дома имаме котка. Може да е пренесено от домашните ни любимци. Бях чел, че хламидите, това е друго такова заболяване, може да се появи при обикновено общуване с кучета и котки.

- Знам  за хламидите - махна пак с ръка Управителя.

- Лекарката ме погледна съчувствено, дори помня, че ми се усмихна и каза с много укор в гласа: „Полов херпес, бе…”- нарече ме доста мило, от което ми стана още по-неудобно. „Каква котка, какви домашни любимци!”

Архитекта замълча.

- Ето го тук. Тук бе голямото унижение.

- Безспорен факт

- Потвърден от живота. Купих предписания антибиотик и започнах лечението, когато съвсем случайно се натъкнах на здравен вестник. В него описваха моето заболяване. Прочетох всичко за това, което имах по чувствителната кожа там долу и прогледнах за истината. Беше ясно и точно посочено като венерическо заболяване и обясняваха  на страниците на почти целия вестник как се получава. Бе така добре обрисувано, че на мене  веднага ми светна, какво е искала да ми каже докторката с нейния почти присмехулен укор: „Полов херпес, бе… Какви котки, какви домашни любимци!”

- Поднесени под такъв ъгъл нещата изглеждат съмнително опростени - каза Управителя.

- Кой ни натрапва оная сложност, която им преписваме? - попита пак с много досада и укор в гласа Архитекта.

- Ти ми го обрисуваш така, като ми възкресяваш девиза: защо да е просто, като може да е сложно.

- Всичко е далече от твоя девиз.

- С какво все пак те информира вестникът?

- Там всичко бе подробно описано - страшно болезнено заболяване,  което обърни внимание, не може да се получи  по друг начин освен по полов път.

- Като квитанция за преживелиците на жена ти от курорта - каза Управителят. - Винаги съм казвал, че този, който пуска някъде съпругата си сама на курорт, сам й  разрешава да прави там каквото си  иска. А тя знае какво иска и как да си го пожелае.

- Като изневерява ли?

- И го прави. Щом веднъж си го е наумила, нищо не може да я спре. Като свлачище е - каза с много разбиране Управителя - неудържимо и неподдаващо се на контрол.  Твоят случай е най-показателният.

- Изглежда възможностите на човека, в това направление, са безкрайни. Реших да й дам вестника и да се оставя на наслаждението, което ще изпитам при нейната реакция.

- Глупави и ненужни упражнения.

- Оказа се, че вестникът е изчезнал. Тя го беше прочела и предполагайки, че още не съм го видял го бе скрила, за да не го видя и запозная със съдържанието му.  Накрая призна, че го е намерила и чела, но сега не знае къде е. „Може би е забутан някъде - предположи тя”. Настоях да го намери, за да й подчертая онова изречение, в което изрично се споменава, че заболяването не може да се прихване по никакъв друг начин освен по полов.

Архитекта пак отпи. Изповедта му ставаше дълга и тягостна.

- Тя прави, струва, но вестникът така и не се намери повече.

Управителя без особено желание констатира:

- Голяма хитруша е била.

- Никога не предполагах една такава нейна реакция.

- Ти ми кажи: тя признали ли си все пак?

- Не съм гонил тази цел.

- А какво тогава?

- Нямах намерение да влизам в обяснителен режим, не тръгнах по пътя да усложнявам нещата.

- А е трябвало. Те и без това са били достатъчно ясни. Чудя ти се само, защо толкова сложно ми разказваш, нещо което е толкова просто.

- А чувствата, преживяванията!? Тях къде да оставя?

- Успя ли все пак да извлечеш някаква поука? Нещо, което да ти е от полза.

- Да. Когато след години се наложи да взема решението да се разведа ли или все още да търпя скритите й изпълнения, не се колебах.

- Много бавно и крайно трудно си стигнал до развръзката с твоята шепнеща звезда, както в този момент би казал Астронома.

- Важното е, че все пак стигнах - каза Архитекта сякаш бе готов пак, както в началото на вечерта да се затвори в себе си. - направих го по моя си начин, виждания и разбирания.

- Не ги възприемам - отвърна недоволен Управителя и допи чашата си.

Старият планински сокол - Управителя на Вила “Смриките” наистина се бе наслушал на такива истории. Когато приятелят му заговори очакваше действително да чуе нещо важно. Канеше се до слуха му все пак да стигне далечното ехо от крясъците на млада сова или от писъците на нещастни синигерчета попаднали в ноктите й.  Одисеята се оказа тъжна. Синигерчето тази вечер, за негово съжаление, се оказа дългогодишният му приятел, който сам бе попаднал в капана на собствената си доверчивост и наивност.

- Шепнещи звезди - повтори Управителя. - Не ги възприемам.

Той се извърна. Управителя бе много не удовлетворен от чутото.

- Защо? - засегна се Архитекта.

- Всичко се свежда до нещо много обикновено.

- Така ли го възприе?

- Да.

- И  затова ли не одобряваш това?

Не, Управителя го приемаше, но искаше да му напомни, че ако сега беше тук другият им приятел Астронома, той при всички случаи щеше да ги впечатли с колоритната си фраза, колко прекрасно е да откриеш звезда от втора величина, да я видиш как обагрена в пурпурни протуберанси да избухва с неповторимо величие, свети силно и сияе неотразимо с изумрудени, ярки цветове. В това имаше чар, романтика някаква. А тук, в тази изповед, какво? Баналност и скука без никакви цветове и нюанси.

- Много е по-сложно - каза Архитекта. - И в службата при нас е така - отвърна той. - И най-простите неща в архитектурата се постигат след сложни изчисления.

- Изчисления!? - повиши глас Управителя. - Какви изчисления нали за това има алгоритми!

- Най-големият алгоритъм е жената.

- Господи, какво ми натрапваш? И какво всъщност ми разказа - една обикновена, крайно банална при това, изневяра на съпругата си?

- Бившата - уточни Архитекта и добави - Много е сложно - повтори тъжно той, и за да не разочарова приятеля си, че му е било скучно повтори: - Много сложно!

- Сложно! Но при теб е все така: защо да е просто като може да е сложно - възкликна той и още веднъж съжали, че тази вечер тук не бе техният приятел Астронома, който разбираше повече от жени, отколкото от звезди и най-баналната история щеше да насити с пикантни подробности в космически мащаби.

Управителя погледна пак към скупчените още през деня дърва в камината. Извърна се и към радиаторите. Те пареха и излъчваха оная така приятна топлина, но дълбоко в себе си съжали, че не е запалил камината. От разпалените цепеници, с интимния си пукот щеше да се усети поне малко романтика като от други вечери, а сега тя през цялото време отсъстваше.

Изправи се и тръгна да запали дървата в камината.