НАШИЙНИКЪТ

Йордан Петров

Големият общински пазар в Димитровград надълго се е ширнал покрай железопътната линия под палещото юлско слънце. Съществуваше от много години и Новата Демокрация само помогна да се уголеми и разрасне многократно. Търговци и купувачи се срещаха тук от цялата страна. Продаваше се и се купуваше всичко.

Денят бе напреднал и повечето хора вече бяха напазарували. На затревената част в сектора за продажба на кучета имаше какви ли не породи. Към тях се приближи среден на ръст, млад, ваклоок циганин. Той водеше за повод невероятно красиво куче. Нашийникът му бе украсен богато и с изящна изработка. Дали циганинът бе купил кучето или щеше да го продава, още не бе ясно, но това, че животното не е негово или най-малкото, че не е свикнало с него явно си личеше. Кучето се дърпаше встрани, не вървеше спокойно и равномерно покрай стопанина си, а ту избързваше, ту изоставаше, и по всичко личеше, че не се чувства добре с мургавия си стопанин. Иначе по осанка и поведение бе ясно, че е социализирано домашно куче - кротко и добродушно.

Циганинът спря до затревената площ, мина от вътрешната страна на загражденията и по това се разбра, че той ще продава кучето с красивия нашийник.

Да се спреш да продаваш животно, когато времето за пазаруване изтича и търговци и продавачи след час ще се разотидат показваше, че човекът с кучето или много е закъснял, или идва от далече. Циганинът здраво стискаше късия повод с плетена ръкохватка и неспокойно се оглеждаше с големите си, кръгли, много подвижни очи на смуглото си лице. Кучето бе от породата “златисто коли” - добре поддържано, чисто, измито и сресано, а красивият нашийник му придаваше още по-величествен вид. Всичко по него бе изящно - и  широкият нашийник, и поводът с удебелената ръкохватка, и лъснатият дълъг косъм на животното явно биеха на очи до мърлявия му стопанин с мръсна и изпотена риза под мишците. Двамата бяха в пълен контраст и много скоро около тях се навъртяха любопитни. Наобиколиха ги и около тях се събра голяма тълпа.

Те оглеждаха красивото животно и задаваха куп въпроси.

- На колко години е кучето?

- На една - отвърна циганинът.

- Това куче не може да е на една година! - усъмни се един  познавач.

- На една година и три месеца точно! - бързо отвърна циганинът и упорито завъртя големите си очи с бяло по края. - Нали аз го гледам.

- Гледаш го, ама откога?

Някакъв шегаджия небрежно подхвърли:

- Да не е от вчера?

- Или от два-три часа…- обади се друг.

- А може и да няма час! - добави първият, като с това намекваше, че кучето може и да е крадено.

Наоколо се разкикотиха. Това подразни циганина и той отново повтори:

- Кучето е на една година и три месеца. Точно на толкова е!

- Как се казва?

- Роко.

Но при произнасяне на името кучето дори не помръдна и тълпата още повече се усъмни в произхода му:

- Че то не се обръща на това име?

- Обръща се! - каза циганинът: - Роко, хей, Роко!

Кучето се извърна, едва когато го дръпнаха за нашийника.

- Защо “Роко” - като е женско? - нарочно подхвърли някой.

- Не е женско. Мъжко е! - сърдеше се циганинът.

- Мъжко е, мъжко! - потвърдиха околните. - Той и да го е крал - пак ще знае, че е крал мъжко куче.

- С какво го храниш?

- Каквото ям аз - бе отговорът.

- А-у-у! - удивиха се. - Как да разбираме това ? Сигурно всеки ден ядеш мръвки? Или ще кажеш, че само от хляб и манджа е станал толкова голям гърбът на тоя пес?!

- Аз да не съм слаб? - попита циганинът и се изпъчи. - Вижте моя гръб.

Да, той наистина не бе слаб, не бе и дебел, но добре закръглен, защото по издутата му риза отпред личеше, че обичаше да си похапва. Но има ли циганин, който да не обича това?

Към насъбралата се група зяпачи се приближиха мъж и жена на около тридесет години. Мъжът с приближаването си впи очи в кучето. По всичко личеше, че е не само любител на киноложка красота, но и измъчен от нещо. Може би от неуспеха да намери това, които търси като купувач.

- На какво е обучено това куче? - попита нервно той.

- На всичко! - напери се циганинът. - Може да донесе, да занесе разни неща.

- Кои команди изпълнява?

- Това куче е страхотен пазач! - задърдори циганинът като с това се опитваше да избегне прекия отговор: “Легни”, „Стани”, „Ела тук!” - за него е нищо.

Мъжът видимо се оживи. Кучето все повече му харесваше.

- Колко искаш за него? - рязко и с готовност да плати каза той.

- Сто долара!

Жената до мъжа болезнено се сви.

- Много са! - отвърна тя. - Нека сега да не купуваме куче - умолително го погледна съпругата му. - Толкова проблеми имаме…

Циганинът се наежи, мигновено усети желанието на купувача и демонстративно заяви:

- Всеки има проблеми, ама такова куче не е за изпускане! - подвикна той. - Ако искайте вярвайте, ако не щете, но то спаси от удавяне детето на брат ми.

Тълпата се сгъсти около циганина и той заразправя:

- Племенникът ми отиде на реката да плува, взе да се дави и закрещя. А кучето -  бух във водата. Хлапето се хвана за козината му и тъй се спаси. Не ми се продава туй куче, ама няма как, имам много борчове!

Мъжът явно се впечатли от казаното и напористо се обърна към жена си:

- Дай парите!

Жената мълчаливо зарови в чантата и почти проплака:

- Моля те. Да не купуваме сега куче! Нека почакаме малко.

Мъжът въобще не я слушаше. Съкрушена, жената му даде парите и каза:

- Имахме куче, но го уби кола. Затова му е мъчно. - и тя посочи мъжа си. - Много му е мъчно, но къде ти сега да купуваме куче. Сто долара! Кажи-речи - три мои заплати.

Новата Демокрация отново бе свила работната заплата под жизнения минимум. Мъжът не сваляше очи от кучето. То наистина го впечатли и му харесваше все повече и повече. Стискаше  силно парите в шепата си и не можеше да отлепи поглед от красивото животно. В душата му бушуваше буря. Мъката по изгубеното му любимо куче може би щеше да вземе връх, но нещо го караше да не бърза. Все още не можеше да се разбере колебае ли се или вече е решил да купи кучето, когато до него някой неочаквано попита циганина:

- Тази каишка откъде я имаш? У нас такива нито се правят, нито се продават.

- За нашийника ли питаш? Аз го правих.

- Ти - да направиш такъв нашийник?! - усъмни се мъжът.

- Затова се иска талант и специален инструмент - каза някой.

- У мене “таланти” - колкото щеш! И инструмент - всякакъв! - напери се циганинът. - Баща ми цял живот в кожарска фабрика е работил.

- Така е! - потвърди някой. - Баща му цял живот разтоварваше камиони в кожарската фабрика и крадеше - да се напие.

- А, бе, ти него питай - дали въобще познава баща си!

Тълпата се разсмя, но от нея се обади един висок, широкоплещес мъж:

- Аз съм сарач! - каза той и се обърна към циганина: - Ако ми кажеш как се закрепва ей това украшение на нашийника - ще ти призная, че ти си го правил.

- С нитове се закрепва - отвърна онзи и тръсна глава.

- А от другия край как се подвиват, как се “перчемят”?

- С чукане.

Сарачът поклати отрицателно глава:

- При кожата не се употребяват нитове, а рапиди.

- Е, аз тъй им викам - оправда се циганинът, но млъкна, защото другият продължи:

- И въобще не се чука. От чукането кожата се наранява и поврежда. Рапидите се закопчват със специални клещи - стискаш и готово! Но ти няма откъде да знаеш  това.

- Нашийникът съм го правил аз с братчеда! - горещеше се циганинът. -  Той е майсторът, аз съм му калфа.

- Като си “калфа”- кажи ми: ей тези линии с какво ги направи?

- Направил съм ги, както съм ги направил! Махай се! Ти не разбираш от кучета - опита се да смени темата циганинът.

- От кучета - не разбирам, но от нашийници и от кожа - разбирам. - каза сарачът. - А ти си нямаш понятие и от двете!

- Има ли кучето документи? - намръщено попита мъжът с парите в ръка.

- Има! - отвърна циганинът.

- Дай да ги видя!

- Сега не ги нося. Като дойдеш другия път на пазара - ще ти ги дам!

- От Варна сме - каза мъжът. - Не знам кога пак ще дойдем.

- Ама от много далече сте! - затюхка се циганинът. - Но ако трябва - документите ще ви ги донеса и във Варна.

Мъжът се подвоуми. После рече:

- Накарай кучето да седне.

Циганинът се смути, поколеба се. Дръпна нашийника назад и сърдито каза: “Седни!”

Вече бе много горещо. Златистото коли стоеше с изплезен език и не помръдваше.

- Седни! - изръмжа циганинът. Но кучето пак не изпълни командата. Гледаше безучастно и като че ли нарочно показваше червения си език. От яд циганинът го удари по задницата и повтори:

- Седни! - кучето отново не реагира.

- Много е топло! - каза циганинът и взе да си вее с ръка. - Кучето е жадно и затова не иска да седне. Ако имам да му дам вода - веднага ще седне.

Мъжът от Варна се обърна към жена си, върна й парите и двамата мълчаливо си тръгнаха. Продавачът плю от яд на земята и се закани на кучето. Постепенно тълпата край тях намаля и съвсем се стопи. Като се видя сам, ваклоокият циганин дръпна  повода на широкия нашийник и се отправи  със златистото коли към другия край на зелената площ.

В този миг се появи запъхтян едър мъж с тромава походка.

- Къде се продават тук кучета? - запита той.

- Да купиш ли искаш?

- Не. Тази сутрин ми откраднаха кучето и ми казаха да го търся тука.

- Ами побързай! След малко пазарът ще свърши. Какво ти е кучето?

- Златисто коли. На три години.

- Със широк нашийник на врата?

- Откъде знаеш?

- Един циганин го продаваше. Каза, че нашийникът го е правил сам.

- Мръсник! Такъв нашийник не може да направи у нас, нито има откъде да се купи. Подарък е от Швейцария.

- Бързай! Може пък да го свариш.

Едрият мъж забърза към отдалечения край на затревените площи. Обиколи навсякъде - веднъж, втори, трети път. Но златистото коли го нямаше. След час - съвсем отчаян, той седна в колата си и тръгна да излиза от пазара. Както обикновено имаше задръстване и автомобилите едва пъплеха. На второто кръстовище имаше насъбрани много коли и колоната от леки коли спря. Изведнъж  в една раздрънкана тойота мъжът видя своето златисто коли. Циганинът не бе успял да го продаде. Кучето седеше на задната седалка - унило и тъжно. Прозорецът на тойотата бе отворен докрай. Като го видя, истинският му стопанин подсвирна силно. Кучето изправи глава, огледа се и докато циганинът се усети, скочи през отворения прозорец.

Мъжът излезе от своята кола и го прегърна. Циганинът слезе от тойотата и се развика:

- Дай си ми кучето! Върни ми кучето!

- Сигурно и нашийника искаш? - попита мъжът.

- Искам го?! - каза циганинът и тръгна към него.

- Не ти вярвам - рече мъжът. - Дори не те съветвам да го правиш, но щом настояваш … - и той се обърна и измъкна една щанга от колата си. Циганинът хукна. Едрият мъжага се наведе и тихо каза нещо на кучето. В миг добродушното коли се преобрази - очите му светнаха, извърна се, настръхна и скочи в посоката, която му сочеше стопанинът му.

Кучешкият му инстинкт му подсказваше да настигне бягащия. Чу се уплашен вик и циганинът се хвана за разкъсания панталон, но продължи своя бяг.

Ослепително силно върху врата на златистото коли блестеше красивият нашийник - подарък от Швейцария. С такива нашийници бяха единствено планинските кучета-спасители в швейцарските Алпи.