Банко П. Банков

Късното приятелство, парадоксалният подтик за близост с човек от друга социална среда, с различен житейски път, са риск и привилегия на зрялата възраст.

Владислав Гр., бивш асистент в Химикотехнологическия институт, препитаваше семейството си на щат в младежка писателска група към Профсъюзите. Кандидат-писателите се водеха млади до Христова възраст, че и отвъд. Същевременно закръгляше доходите си на половин референтска бройка към секция Драматургия на писателския съюз. Беше безпартиен кандидат за съюзен член, вреди се в писателската администрация, след като спечели награда в анонимен театрален конкурс. Окуражиха го насърчителни отзиви. което не му спести два провалени избора, надяваше се за поправка на трети.

Всеки понеделник следобед се явяваше пред съюзния секретар да поеме седмични задачи и демонстрираше мотивирано трудолюбие. Административният шеф беше церемонен, интелигентен мъж. Добре сложен, за разлика от повечето номенклатурни началства, предразположени към пълнеене, поради злоупотреби с чашката. Всеки ден сменяше маркова риза и вратовръзка, съчетани с тъмен костюм, неизменно - гладко избръснат, с влажно пригладена коса. Говореше учтиво, независимо дали нареждаше на  тромавия като шкаф бивш старшина от охраната, да проверява строго пропуските на  кандидат-членове и да отпъжда завсегдатаи, обсаждащи писателското кафене. Или изискваше срочно от референтите да подсигурят комфортно пребиваване на критик - изтъкнат законодател на соцреализма, при литературен десант в Родопите. Заиграването с военни и географски термини от тогавашното писателско ръководство; форуми, десанти и погранични републики на младостта, би се вписало в днешната припряна надпревара за иновации.

Пантелеев, така да наречем административния началник, си позволяваше да изслушва внимателно, но без следа от раболепие дори забележки на Председателя, заради организационни пропуски в поредна априлска дискусия или недогледана партийна директива.

Референтът Владислав Грозев уточняваше акуратно дати на пътувания и творчески срещи, състави на журита, докладваше предложения за награди и звания. Осъмваше за визи пред консулства, съпровождаше административния началник в командировки, резервираше хотелско настаняване. Случваше се да нощуват заедно, по социалистическо време споделянето на стая от командировани мъже не будеше намигвания. Официално не се коментираха интимните язви на презряващия капитализъм, но намеци за прегрешаващи сънародници се споделяха охотно.

Владислав копираше дискретно от шефа си куртоазни навици. При контакт, все едно - с продавачка или заместник-министър, да не пропусне любезното „добър ден”. Преди да изложи свой проблем, да се осведоми приветливо как е събеседникът му. Да не пъха портфейл и калъфка за очила във вътрешен джоб на сакото и връзка ключове - във външен, за да не набръчка реверите и изторби джобовете си. Запамети коя седалка в служебна кола се полага на старши колега или дама, кой на кого да бъде представен според старшинство и пол. Шефът Пантелеев си имаше и строго лични привички,  пушеше, по-скоро позираше, с лула от морска пяна. Пълнеше я със скъп тютюн „Davidoff” и лек аромат с черешова нотка подсказваше откъде е минал преди минути.

Владислав бе мяркал върху бюрото му англо-български речник и томче стихове от  индуска поетеса, Амрита Притам. Чуждестранни писатели бяха планово мотивирани (казано възпитано), да участват в априлските литературни срещи, осигуряваха им се тиражни български преводи на съчиненията. Хонорарите се изплащаха незабавно, неразпечатани пакети с преведени книги на гости се трупаха по пода в съюзната библиотека.

Покрай служебните грижи церемонният административен секретар четял поезия, виж ти. Колеги-референти на Владислав отбелязваха, шефът опитва да превежда мерена реч от хинди през подстрочници на английски. Добавяха многозначително, бил е легационен секретар в Делхи, преди това - на консулска служба в Кувейт и Зимбабве.

Владислав беше от нарочен по Девети състоятелен род със свищовски корени. С прадядо съдия и дядовци, единият  - окръжен управител, другият - бивш министър на търговията. Баща му лишиха от адвокатска правоспособност, чичо му бяха пратили на лагер в Ножарево, изселиха Владиславови от София и конфискуваха къщата им в  квартала срещу Докторския паметник.

Ученичеството на Владислав мина в свят с лице и опако, стана му същност да се приспособява. Демонстрираше причастност към комсомолски инициативи в свищовската гимназия, където записа осми клас след като ги въдвориха по местожителство. Свиреше втора цигулка в училищния оркестър, написа доклад, разобличаващ Титовия режим. Вечер баща му налучкваше заглушавани западни радиостанции, домашните коментираха ехидно поредните властови инициативи - за ломските ямки, стахановски почин, вицове за бай Добри Терпешев и Цола.

Денем огорченията на възрастните отстъпваха, в спомените му трайно течеше голямата река; майско къпане със съученици в  черешови води и скачане надолу с глава от ръждясал шлеп в лимана, газене до пояс през изплитнял ръкав до подал се пясъчен остров, пареща глътка алкохол и цигарена кашлица край пушлив огън. Грейнали в светлини пътнически кораби отнасяха неясна жажда срещу течението; водната глъб даваше предусещана посока за свобода. След време реката почна да дели място в ума му с морето.

Разрешиха на семейството да се върне в София, баща му водеше проточили се дела да си въстановят собственост, отиде си, недочакал реституция. Трудовият строй, с всичките си изсилки, щеше да векува, бе си създал социална основа. Натрапената обществена собственост откъсна болезнено селянина от земята. Преселен в бетонни панелки, земеделецът трудно възприемаше градски порядъчности, но му дойдоха  отръки градските удобства. Никога нямаше да се върне, та децата му да се наведат над мотика и сърп. Работническата по конституция власт всъщност се оказа погражданена селска и подмяната опровергаваше теоретичните представи за градежа й.

Бъдещият референт свикна да дели живота си между свой вътрешен свят, ироничен към партийни заклинания, натрапвани от радио и вестници; и да се вписва комформно като лоялен гражданин във външния свят, претендиращ едновременно да е диктатура и демокрация.

Владислав приемаше с привидна индеферентност намеците на колеги относно дипломатическото битие на административния им началник в емирствата около Залива. Властта перфидно санкционираше с консулски назначения отлъчени членове на ЦК и провинени партийни функционери. Така затваряше устата на заподозрени поборници от конкурентни партийни кланове. Децата на съгрешилите тактично биваха изпращани да учат за дипломати в Москва, да специализират изкуства и хуманитаристика в западни университети.

За потомък на „бивши”, като Владислав, възможност за дипломатическа кариера, политически науки, поприще в нормативната естетика, на теория съществуваха. Ограниченията не се огласяваха, обаче се спазваха твърдо.

Дали административният секретар изпълняваше специални задачи в експроприираната бяла сграда на писателския Съюз? Неофициалните „килъри” се знаеха, повечето се отбиваха всеки ден на питие в елегантния писателски клуб и слухтяха за идейни отстъпления и упадъчна естетика по жанрове. Случваше се самите те да намекват къде със заобикалки, къде - директно, за делегираните им правомощия. Шефът на шесто управление, борещо се с вражески идеологически влияния, даже беше награждаван прозаик, с вид на добронамерен, мустакат баща на семейство; вероятно и беше такъв. Можеше да се види често в задименото кафене, облицовано с кафява ламперия, осветено в кремово от дискретни стенни лампи. Цензори и доброволци, донасящи за вицове и изтървани недоволства, дебнеха да се вредят на масата му, кимаха в съгласие с мненията му по текущи и  подсказани утрешни новини.

Секретарят Пантелеев не се връзваше със стандартна представа за служител на службите. Внушаваше отмереност, усет за естетика и чистоплътност, уважение към възрастни колеги и осведоменост в литературното наследство.

Години след като на жаргон „избухна демокрацията”, Владислав не прояви желание  да проверява в архивите дали Пантелеев не е съобщавал нещо за него. Дори да бе, референтът би отнесъл донесеното от личната сметка на началника си - в онази на времето. Химикът кандидат-писател изживяваше стокхолмски синдром, заради вродената цивилизованост на административния секретар, заради изненадващото му интелектуално и впечатляващо физическо излъчване …

В служебна „Волга”, в купе на експресен влак или в летищни чакални, съвместното време изяждаше дистанцията между двамата. Разговорът им скачаше от ежедневни задачи - на литературни теми, относно писателски изяви, награди и скандали. Началникът коментираше новата скандинавска романистика - наскоро бяха публикувани „Тя танцува само едно лято” от Екстрьом и „Така блести морето” от Черстин Люнгман, познаваше ранния Валери Петров, беше чел  в оргинал „Bonjour Tristesse” от Саган и „Бодался теленок с дубом” от Солженицин. Споменаваните от него преводни книги бяха острови-убежища, където Владислав и събудени връстници загърбваха натрапваната в училище „Майка” от Горки, плакатния патос на Маяковски и остроумията на дядо ти Щукар.

Шефът бе споменал, че търси „Мостът над Дрина” от нобелиста Андрич, референтът му я зае, очаквайки с любопитство коментара му. Сърби, бошнаци и хървати бяха по на запад от България, географски и в мисъл. На необвързана Югославия приписваха на висок глас, а след това с едно на ум - идейно отстъпничество, съглашателство с враговете на социализма и всякакви други грехове. Което не бъркаше получилите шанс да пътуват през западната съседка, да носят на връщане пакети кафе, швейцарски шоколади, екземпляри от „Новата класа” на Джилас и щедро илюстрирани седмични бройки от порнографското списание „Чик”, пъхнати под носено бельо.

Навярно у администратора - бивш дипломат зрееше желание за писане, сепваше го гъдел, да общува в мерена реч с благодарни читатели. Облицованата в бял русенски камък реквизирана сграда изправяше подчинен  и началник на житейско кръстовище. Двамата боледуваха от сходни писателски амбиции, спотаени у единия, нетърпеливо преследвани от другия.

……………

В ленив юнски следобед Владислав съчиняваше приветствен адрес във второ лице множествено число до 90-годишна писателка, доживяваща кротки дни в старчески дом. Административният секретар почука, преди да влезе в чужди кабинет, та и на подчинен, спазваше неизменно добрия тон. Отнасяше се почтително и към най-възрастни, почти забравени писатели, чиито наивни съчинения караха кандидатите за утрешна слава да се усмихват, кога - снизходително, кога - язвително. Провери текста на референта, центриран около неизменната уводна щампа „…вие, която (който)…”. Адресът  припомняше на юбилярката банални факти от битието й, заглавия от отдавна  овехтялото й  творчество. Парафира  го за печат върху официална бланка, не бързаше да стане от дълбокото кресло, чиято удобна прегръдка предразполагаше към философстване.

Референтската стая гледаше към дълбок вътрешен двор, потопен в сянка между съпритежателски домове с олющени задни фасади и слепи калкани, тук-там избити с прозорчета. Сладнеше на идващо лято, двамата подхванаха недовършен разговор за скандинавските прозаици, за дискриминирания след войната Хамсун, позволиха си известно самоизтъкване с познаня за Лофотенските и Аланските острови. От северното море „нагазиха” в нашето; референтът бе работил по разпределение в бургаския нефтохимически комбинат, водеше бургазлийка. Административният му началник спомена, сякаш проверявайки как ще реагира:

- Аз съм роден в Кумлука.

Учтивостта изискваше Владислав да не покаже сянка на високомерие. Бургаският Кумлък е бедняшки квартал върху тясна пясъчна ивица, деляща блатото Вая от морето. Безредно струпани фабрики, схлупени складове и работилници, цигански коптори; такъв бе Кумлука в беглите му спомени. Каква ли бе цената - да прекрачиш от безпросветно кумлушко гето до дипломатически корпус и надзорен пост в писателската администрация? Референтът подхвана предпазливо темата за родния краен квартал на началника, придаде й познавателност.

- Бил съм с компания на тамошния плаж, на Гарда. Сигурно го знаете

Гарда беше летен ресторант с малолюден плаж върху пясъчната коса, преграждаща заблатеното езеро Вая от морето. Нагазиш в ленива вълна, плъзнеш се без пръски по нея, а ръждивите грамади на кораби, закотвени на бургаския рейд, надвисват сякаш над главата ти.

Така, между деловите разговори по писателски задачи, морето се превърна в постоянна тема за двамата. От дума на дума се разбираше, че Пантелеев е ял рибарски залък, китосвал бе с катранени ръце разсъхнат маун, люшкала го бе шлюпка със задавен мотор. С усмивка обясняваше на референта разликата между вятъра сереко и следобедния сологан, кога на чепаре се окача морски червей за стръв и кога - скарида, как се начукват чирози.

За Владислав, сухоземеца, морето не навяваше мисъл за труд, а за безхаберие. За физиологично, чувствено отдаване на лятна стихия, по пусти плажове - Алепу, Аркутино. Бе го теглило към дълбока вода, плуваше навътре гол, докато брегът  се превърне в черта, над която се мержелее странджански връх. Усещаше се свободен от ежедневна конформност, субект от зеленикава глъб и необятна синкава вис. Докато го сепнеше хлъзгава сянка на делфин и усетеше, че измамно течение го отвлича навътре.  Поемаше напрегнат назад, с оловно натежали ръце и крака се измъкнеше на четири върху подкопан  пясъчен бряг.

Покрай морето бе откривал автохтонна България. Подивели свине се суркаха с грухтене от гъсти дъбови гори върху паянтов пристан в устието на Ропотамо, тъмна вълна бе го люшкала на корабче-черупка  край Биволите,  озъбили се при входа на Бургаския залив…

Претендираше да е вещ географ, разчиташе безотказно карти и глобуси, но с лека завист трябваше да се смири, Пантелеев бе прелитал над  меридиани и паралели от половината земно кълбо. Гладът за свят, заситен реално от единия и въобразяван между книжни корици от другия, беше като нишка, която ден след ден ги придърпваше един към друг. Мъжко предразположение, отвъд кариера, чашка и жени.

Изглежда респектиращият дипломат бе спотаявал под марков костюм потребност начетен слушател да съпремисли криволици по пътя му. Дали всичките? Обръщаше се към референта, но сякаш търсеше обяснения и оправдания в себе си:

- Знаеш ли какво е да хвърлиш седмична рибарска печалба на едно пиене в пристанищна кръчма?

-  Не и няма да ми отива. Няма да ми се услади.

- Да стискаш по десет часа електрожен на корабен стапел, гърбом на декемврийски вятър?

- Но докато си студувал на стапела, си гледал по-нагоре. Нали?

- И с какво се плаща да гледаш по-нагоре? Как се следва право с квота на рабфаковец, сред големеещи се деца на столични юристи?

- Пито-платено, щом ти се отворила по-горна врата.

Спонтанно споделеното всеки път свършваше до тук. По-нататък референтът догаждаше - пътят на интелигента-началник завиваше към анонимни управления и служби, за тях редовият гражданин имаше приблизителна представа. Не беше в характера на Владислав да любопитства. Ако у събеседник зрее нужда да сподели изживяване, трябва да изчакаш точният момент да го стори. Ако дочакаш.

Владислав се колебаеше, възможно ли бе административното заточение на церемонния мъж да е партийна санкция? Или съзнателно бе загърбил консулска резиденция край южен залив, защото душата му гладуваше да гради собствен свят от думи? Едно беше видно, бившият дипломат си плащаше почтено раздвоението, угаждаше на писателски суети и претенции срещу средностатистическа заплата. Топлите морета крият опасни вируси, ваксина срещу глад за писане няма.

Изкушението на Пантелеев съжителстваше с впечатляващ житейски реализъм. Водеше съпруга - високо платен лъчетерапевт в международна асоциация, тя летеше да инспектира ядрени централи, приветстваше конгрес на ренгентолози във Ванкувър и на астрофизици в Сингапур. Владислав бе я виждал бегло, представителна жена, семейните валутни възможности се подсказваха при внимателно вглеждане в привидно ежедневното й облекло. Синът им бе се ориентирал към бащиното дипломатическо поприще,  работеше като търговски сътрудник в емирствата; дъщерята водела мастит правник.

Преуспялото семейство Пантелееви обитаваше просторен апартамент в резидентен софийски квартал, синът-дипломат притежавал отделно жилище, отсядал там, когато се връщал в отпуск. Дъщерята отдавала гарсониерата си под наем, живеела в драгалевската резиденция на съпруга си - правник.

Отделно Пантелеев споменаваше за вила в Искърското дефиле, там ходели рядко. В утихнал следобеден час, след приключване на  ежедневните задачи, бе споделил с Владислав.

- Продават се евтино парцели над плажа Иракли.

- Къде беше това?

- Девствен плаж на север от Емона. Защо не се заинтересуваш? Аз дадох капаро за осемстотин квадрата в предстояща регулация. Купих и готови елементи за сглобяема вила от нашенец, дървосекач в Коми. Трябва само да се отлее бетонна основа; може да сме съседи.

Владислав даде вид, че преценява възможността. С отнети навремето, препродадени и занемарени някогашни имоти, беше сведен до редови софиянец. Изплащаше дългосрочен банков заем за жилище на седми етаж в блок-мравуняк. В двустаен апартамент със съпругата отглеждаха деца, подслоняваха за нощувка роднини от провинцията и обикаляха покрайнини да търсят евтин имот за тъст и тъща, поблазнени на старини да стават софиянци.

Пантелеев и той бяха съграждани от разместени социални слоеве, от различни класи, според класическата терминология, макар обществото да бе  регламентирано като безкласово. Възможно ли беше административният секретар да не долавя разликата? Удобно му беше да живее с представа за справедливо обществено устройство и равни възможности.

За години съвместна работа нито веднъж не се случи Владислав да прекрачи прага на дома му. Референтът му беше необходим като отзивчив събеседник в ъгъл от ежедневието. В семейния си и официален приятелски кръг нямаше нужда от него.

Социалните привилегии на секретаря не му спестяваха обаче амбициите на подчинения му референт. И двамата рискуваха посоката, като моряци, мамени от гласове на сирени. Владислав се стремеше към литературните скали уверен, че му се полага да ги изкатери. Пантелеев също го влечеше натам. Но дали си даваше сметка колко кораби са се разбили в подножието им?

……………….

Всяка есен през зрялото тоталитарно време ЦК на Комсомола организираше семинари със студенти-литератори, утрешни ваятели на човешко съзнание, в евтини черноморски летовища, Черноморец и Равда. Редактори в издателства и референти в писателския съюз консултираха начинаещи словотворци. Четяха ръкописите им, поощряваха наивни представи за мерена реч и фабула, препоръчваха поправки. Вечер дебютанти декламираха патетично или мънкаха свои опуси пред връстници, насядали около димлив огън. Оценките се люшкаха от приятелско възхваляване до немилостиви подигравки. Преподаватели и студенти от московския литературен институт гостуваха на семинарите, консултанти и млади пишещи връщаха визитите.

Владислав делеше подслон с Пантелеев - кога в сглобяема барака или в паянтово бунгало. Случваше се да квартируват в хамбареста стая - ветрилник, с пет-шест кревата. Адмиистративният секретар сгъваше пижама с марково крокодилче върху възглавницата си, подреждаше акуратно флакон с пяна за бръснене и одеколон Хуго Бос, комплект пили и ножички върху нощното си шкафче. В другия ъгъл на стаята Владислав вадеше от сака си розова сапунерка, самобръсначка с подменящо се ножче и туба с паста „Поморин”. Пантелеев не даваше вид дали споделянето на примитивни удобства със съобитател е под стандарта му. Съумяваше да пригажда средата към себе, без да се принизява, вдъхваше различност, подсказваше на другите да я съблюдават. Никога не се случи двамата да се преобличат едновременно, Пантелеев не оставяше възможност мъж да го свари по долни дрехи, камо ли - без.

Случваше се Владислав да се огледа критично пред подкожушено огледало в олющено боядисан санитарен възел; глава врастнала почти без врат в раменете, гърдест като физически работник, широк в кръста. И усещаше ревнив недоимък заради елегантната стойка, заради долавяната под дрехите съразмерна физика на началника - кандидат-писател.

Пантелеев умееше възпитано, но категорично да пази собственото си пространство, формално зачиташе съобитателя, но дискретно го държеше на разстояние. В моменти, предполагащи задушевност, се долавяше, че контролира импулси, дозира спонтанност.

…………………….

В слънчев октомврийски следобед двамата бяха слезли до буна-пристан в Черноморец. Лениво есенно море подплисваше, надигаше се и снишаваше между склещени тетраподи, лъхаше на съхнещи водорасли, люспена гнилоч разтваряща ноздрите. Рибари, които се връщаха от далян, продаваха на сметка есенна скумрия, случваше се и паламуд. Пъргави млади мъже се суетяха върху дека на бяла яхта, повдигнаха мачта, изпъваха въжета. Пантелеев ги заговори, домували в Атия, в правителствен хангар отвъд залива Вромос.

- Момчета, бихте ли ни качили до там? - предложи непринудено бившият дипломат.

На Владислав подобна мисъл не би минала през главата, тонът му на редови служител би подсказал да му откажат. Спътникът му с тъмни очила, вензел върху джоба на лятно сако и в бял панталон, подсказваше различност. На примитивен пристан, близан от шушнещо море, Пантелеев внушаваше тяжестност, изискваше отношение. Младежите не се колебаха много, представителният мъж в бяло не ще да е случаен.

И така двамата с Владислав стъпиха върху палубата под разгънати бели ветрила. Едва доловим бриз плъзгаше яхтата по шушнеща вода, усещането беше, че плава във въздуха, преодоляла тежест. Референтът любопитстваше да поема кормилото, то си беше потискан дефицит на самочувствие, да се доказва с можене. Владислав се взираше в потрепващата стрелка на компаса, курсът беше като за начинаещ, право на запад. Слънцето слизаше бавно, превръщаше в контурна сянка скалистия остров Света Анастасия.

Пантелеев не смяташе за нужно да се прави на юнга, смучеше аристократично лулата си, облегнат на перилото. Като заможен монегаски данъкоплатец, поданик на князете Грималди. Което не му попречи на връщане от Атия, застанал на банкета, настойчиво да вдига ръка за автостоп. Така двамата се претърколиха в каросерията на пикап, превозващ тресящи се тарги бира за кръчмата „Крондос” в Черноморец. Такъв беше дипломатът от резервния контингент, умееше да изисква авантажи в живота, да го ползва възпитано и да се приспособява практично към всяка ситуация.

……………

Последният литературен семинар със студенти по време на гръмогласни митинги, банкови фалити и предизвикателно лежане по паважи, се проведе в идилично-есенната Равда.

Литературните съветници бяха четирима. Нели Кинчева, красавица-редакторка от ведомствено издателство, тя консултираше прозаиците. Беше на възраст, която ще сбъркаш. Фиксираната й с лак коса рамкираше като каска много бяло лице, зелени очи под тънки вежди гледат изпитателно, поддържаше фигура на гимназистка, въпреки че бе родила двама сина. Беше печелила международни награди за белетристика, дала път на надеждни млади автори, негласно й се полагаше всичкото мъжко внимание на контактуващи с нея. И понеже й се полагаше, не пропускаше да го изисква, заради удоволствието да го консумира или - по-често, да го пренебрегне.

Абсолвент от московския институт оценяваше стиховете. Той беше изявен млад поет, с румено лице, меки вежди и кестенява брада на възрожденец; студентките-поетеси въздишаха тайно и явно подире му. Снажен, но каба-мъж, такива като него на възраст неумолимо пълнеят, поради непомерни заседявки на чаша с колеги, ухажвани от музите.

Секретарят Пантелеев консултираше преводачите, Владислав разпределиха да чете пиеси и сценарии. Кандидат-драматурзите бяха двама, претенцията да създаваш свят за сцена иска къртовска работа, докато конструираш живот върху петдесет страници. Това не са ти двайсетина минути флирт с Ерато, да ти пришепне три-четири стиха, с които да обереш ръкопляскания на слушателки. За да не скучае, Владислав преглеждаше ръкописи на прозаици, чакащи преценка от Нели Кинчева. С нея бяха почти връстници, официално - добри познати, по същество - конкуренти. От години се препъваха и изправяха по засичащи се литературни пътища; честитяха си възпитано успехи, разменяха си неофициални писателски услуги.

Повечето студенти, участващи в семинара, бяха опитвали вече да стъпят на литературната черга. Познаваха се от шумни словоборства в централния студентски дом, някои имаха първи публикации; накуцващ след паралич абсолвент-журналист бе автор на дебютна книга. Сред питомци на Софийския университет търсеха признание абсолвенти на провинциални университети, на Московския литературен институт.

Две докторантки в Московския литинститут „Горки”, бяха познати на Пантелеев и Владислав от предхождащо лятно гостуване там. Начетени момичета-поетеси, пишеха дисертации; едрата шегаджийка Лазарина анализираше стиховете на лицеистите Кюхелбекер и Делвиг. Сдържаната, слаба като фиданка Миряна, проучваше футуризма, прокламиран от Северянин и въздигнат до верую от Маяковски.

Миряна беше родопчанка от закътано вдън планината Карлъшко село. Русолява, в думите и в мълчането й прозираше полуусмивка, сякаш пазеше от други нещо нейно си. В топлите вечери приятели я увещаваха и тя пееше родопски песни край припукващия лагерен огън. Имаше ненатрапчив глас, но песента й сепваше с необработена коренност, с полузабравени звучни думи.

Подсказваше да е практикуваща християнка в агностично време. Бе оставила тетрадка със стихове за консултна преценка на Владислав. В класически четиристиши прозираше Отеца-баща като интимен наставник, почти като възлюбен. Лирическата героиня се виждаше негово обично дете, чуваше гласа Му да шепне лично на нея.

Владислав зачиташе вярата като духовен избор, упование на набожния човек пред смущаващия необхват на мирозданието. Но беше расъл в атеистично семейство, в детството бяха го разминали с ритуали и догматика, в зрели години търсеше научна обосновка на богословски послания. И оставаше скептичен към православната доктрина за устройството на света тук и после; верската митология му наивееше, често пъти - до абсурд.

……………

Пантелеев и Владислав познаваха бегло двете докторантки от юнското си гостуване в златокуполната метрополия. Родопчанката Миряна им бе зачислена за разводач по исторически московски усадби и манастири; там не попадаха групово пътуващи туристи. Поетесата-родопчанка бе тщателно попила академични представи за руска цивилизация и духовност, демонстрираше просветен мистицизъм, като манастирска послушница, като болярка от западащ род. Владислав възприемаше резервирано показната й убеденост, че светът в електронния век е Божие творение. Отвориш ли душа пред Него, той ще ти прости и най-тежък осъзнат грях, твърдеше Миряна.

Но не евтинееха ли в такъв случай прегрешенията?

Пантелеев редуваше изслушването на артефакти, съобщавани от ентусиазираната екскурзоводка, със стереотипни галантности. На чашка кафе в бар-кондитерска, на сладоледена гофрета кавалерски поемаше сметката. Бе доловил как тя спира поглед върху инкрустирана шнола в сувенирен  павилион, побърза да й я поднесе. Пошегува се, че така издължава разводаческа такса. Владислав не се задълбочи особено, куртоазност ли демонстрираше спътникът му, или опитваше почва за попътен флирт.

Дълго съзрявалият и ограничаван глад за свят ангажираше вниманието му, галантните прояви на спътника му се струваха банално мъжко вписване в очаквано поведение.

Шатровидната църква в Коломенское изникна пред очите им върху затревен хълм, под нея бавно потрепваше многоводната Москва-река. Храмът напомняше илюстрация на историческа приказка, древният строител вдъхновено бе вградил вяра в камък. Шлемовидният купол сякаш материализираше сляпа отдаденост, мистично упование.

От белокаменно старовремие Миряна бе ги превела с крайградски автобус през три века - в дворянското имение Кусково. Огледално езеро отразяваше преобърната фасада на бароков дворец. Оранжерия проблясваше зад цветен партер, любовен павилион се криеше в декоративна горичка. Докторантката се увлече отново, споделяше истории и притчи с учебни подробности.

Владислав от време на време задаваше въпроси, старанието на домакинстващата заслужаваше поощрение. Като повечето българи в социалистическите години, усещаше към руснаците предразположеност и стаено снизхождение. Заради комуналките, в които се тесняха, заради дефицитите на водка, трикотаж и маратонки. И казарменото единомислие, натрапвано за народовластие.

Признаваше обаче, руските мащаби, дъхът на история впечатляваха. Изправяш се пред църкви с камбанарии-луковици и княжески дворци, разминали си с революционен погром и усещаш магнетична традиция; дълбинност на кръстна вяра, до аскетизъм и себеизтезаване. Безропотно търпян разгул и изблици на плашещ, стихиен гняв.

Българите се големееха с маратонки „Ромика” и достъпен алкохол, но докато Владиславовият прадядо бе сричал над рабош, болярски щерки тук, кърмени от няни, бяха проговаряли на френски. Бяха им се кланяли мужици, предани до гроб, но звереещи на пияна глава.

Пантелеев бе посещавал неведнъж служебно социалистическата столица, разглеждал бе Третяковската галерия и Пушкинския музей. Остави Владислав да доопознава града самостоятелно. Референтът бегло дочу да договаря по телефона среща със свои бивши партньори от дипломатическо време, губеше се по някакви свои ангажименти.

Владислав обикаляше зали с копия от елински фризове и скулптури в  Пушкинския музей, усети коленете си тръпни, приседна на скамейка. Погледа му спря атлетично изваяние от черен мрамор на античен владетел, взря се в табелката, Антиох, родоначалник на Селевкидите. Мисълта му отскочи от впечатляващата фигура, излъчваща сила и хармония, какви срещи уговаряше полугласно Пантелеев? Дали за да се братува на чашка със стари познати или за да поеме специфични ангажименти?

На следващ ден, сякаш усетил догадкитке на референта, секретарят оживено предложи на Владислав да поканят докторантките, ангажирани с развеждането им на тънко рязана луканка и глътка коняк от пътническите им запаси. Поканата можеше да се тълкува като жест към недохранени студентки с оскъдни стипендии и не изключваше инцидентен мъжки интерес.

Квартируваха в хотела към новото българско посолство, в обширен номер със спалня и вестибюл. Пантелеев подразбиращо бе подредил вещите си в спалнята, референтът се задоволи с канапе във вестибюла.

Докторантките закъсняха, оправдаха се по ученически, общежитието им е на противоположен край на Москва. След импровизираната почерпка и закачки на посоки с гостенките, баналните предположения на Владислав относно намеренията на Пантелеев увиснаха. Оказа се, че двете носят сакове с употребено бельо, помолили били Пантелеев да използват поканата му за да се изперат и изкъпят. В страна, взривила водородна бомба и изпратила първа човек в космоса, топлата вода в студентското общежитие със седмици била дефицитна.

Беше ли все пак прехвръкнала искра между Пантелеев и поетесата-родопчанка още тогава? Церемонният администратор беше обран в проявите си, а референтът, политехник по образование, възприемаше поведението на заобикалящите по видимости. И да е имало подсказка за контакт, бе траяла шепа дни от лятна командировка.

От летище Шереметиево командированите отлетяха за Мурманск, да подпишат договор с местна писателска организация. В хладенеещо задполярно лято черните Хибински планини бяха затрупани с двуметрова снежна шапка. Грейне бледно слънце, след минута небето сивее, ръсят се ситни снежинки. Дългият ден разместваше представите за време, улиците - светли, но жив човек не се мярка, залезът току-що се стопил в сумрак и румена драска върху небето предвещава изгрев.

Разсеяха ги нови познанства, за североморци българите бяха гости почти от Запада. Домакините ги разведоха из апатитни рудници-кратери, спуснаха ги в дълбока шахта под черната планина, вагонетно влакче ги люшкаше в непрогледен мрак, като през сепващи владения на джуджета-рудокопи. Гидове-манекенки ги развеждаха край корабни стапели и потракващи конвейри в рибен комбинат, засипваха ги със заустени производствени подробности.

Опитаха борш в каюткомпания на ледоразбивач, ракетен крайцер надвеси брониран нос над главите им. Под стволовете на оръдията му литературните претенции изглеждаха превземки. Докато червеникаво слънце мъждеше зад мрежестата тента на хотелската стая и се стараеше да заспи, Владислав безволно осъзнаваше. Писателството носи битийни екстри, възможно, ще носи и на него. Но не спестяваше колебанията, вътрешна потребност ли е или суета,  имаше ли „после?”… И ако няма, за какво е всичко…

…………………………

След юнския мъглив Мурманск, прострян с километри край сивеещ фиорд, есенната Равда, където се провеждаше студентският литературен семинар, изглеждаше по селски провинциална. Денем консултантите доизкусуряваха писания на дебютанти, вечер импровизирана дискотека отлагаше умуванията около изящната словесност за следващ ден. Нали същностна цел на словото е да гради контакти, да приучва индивида на диалог с инакомислещи, че и със себе си. Обучаващите се в диалози  надвикваха с труд гръмливата усилвателна уредба. Утрешни литературни капацитети вадеха прикътани бутилки концентрат от сакове с ръкописи, влачеха тарги бира от пивница на плажа.

Куратор на семинара, (глождеща чуждица, но кой да предполага колко още са се задали!), беше нисък брадат мъж по къси гащета, с умно чело, велеречив за трима. Недоволстваше за лице, но се изхитряваше да осчетоводи касовите бележки за таргите бира между разходните фактури за семинара.

Хардрок се вихреше на циментовата площадка пред столовата, празни бутилки препълваха полиетиленови чували  под стълбището. След полунощ не биеше на очи кой не си е улучил бараката, в чие легло поетеса и белетрист довършват литературно общуване. На сутринта гуреливи лагерници оспорваха вялите призиви за мярка на консултантите; ама къде живеят наставниците, утре ядрена гъба може да обезмисли поетики, нравственост и въобще съществуване. За какъв дявол тогава да съблюдваш дактил и амфибрахий, какво, че не си улучил леглото си?

С годините доста участници в есенните семинари се препънаха в прага на литературата, останаха си с по две-три любителски стихотворения. Но на октомврийския бряг си налучкаха другар за в живота. И то не е малко.

Един-двама от младите литературни надежди със самочувствие на мачовци опитаха късмета си пред докторантките; пълната Лазарина ги кодошеше, иронията й беше защитна реакция срещу притеснения от телосложението й. Родопчанката Миряна се държеше търпеливо с ухажорите  - и толкова; следването в Литературния институт навярно предпоставяше в представите й партньор с магистърска степен или докторат.

В жегавите следобеди кандидати за литературно усъвършенстване се появяваха рядко, лепкавият задух парализираше творческите щения. Комендантът бе примъкнал два плажни шезлонга от ведомствен склад, разпънал ги бе пред консултантската барака. Владислав и прозаичката Нели Кинчева бяха се настанили на сянка върху тях, като римляни в триклиниум. Металната рамка на платнения шезлонг глождеше неудобно, но бризът полъхваше приятно. Нели смукна дълбоко дим от тънка  папироса с филтър, зелените й очи под почернени вежди се вторачиха във Владислав уж с въпрос, а то - с лека ирония.

- Защо според теб Миряна гледа отвисоко на връстниците си, вживяващи се на мачовци?

Владислав претегляше лениво възможността да слезе за следобеден плаж до заливчето под лагера.

- Заради самочувствието й на докторантка, смята, че ги превъзхожда… Младите жени се впечатляват от зрели мъже, бъркат представата си за бъдещ партньор с търсене на покровителство, на осигуреност. В главата й терминът „мъж” навеяно буди асоциация с  леко оплешивяващ доцент…

- Умна глава - Нели се усмихна, дали покровителствано, дали - иронично. - Дефинираш причината на теория, а аз ще те наведа на конкретния отговор. Състудентката й Лазарина сподели, че нашата мизантропка е имала преживяване с колегата-критик, който си отишъл без време миналата година. Затова демонстрира, че хлапащините на връстници са под изискванията й за близост.

- Човек може да я уважава за това.

- Въпросът е докъде стигат претенциите й.

- Е, аз като семеен не съм в опасност. Тя е хубаво момиче, но семинарът свършва след десетина дни и всеки поема по пътя си. Пътищата на нас, консултантите, отдавна са като вкопани коловози в  спечена земя.

- Повечето мъже сте мили  наивници - Нели смукна от накъсялата си цигара, поколеба се къде да я загаси. - Ако никой от вас не кривне от коловоза си, с какво ще ни занимава художествената литература?

За кого се безпокоеше Нели, за Пантелеев, за Владислав или за художествената проза? Вечерните дискотеки отегчаваха консултантите. Акустичният трясък, дрезгавите провиквания подлудяваха студентски глави и крака; мамеха, че си нов и не ти пука за забрани. Но двамата мъже и Кинчева бяха изживели поколенческото си нетърпение по-отдавна. Тяхното бунтарско време, погледнато от шумните вечери тук, беше пренебрежимо минало.

Владислав въодушевено помнеше тембристите, знакови гласове на Рики Мартин и Роко Граната. Затова Айрън Мейдън и Ролинг Стоун, които хипнотизираха съвременни поколения, му се  струваха просто пресипнали викачи.

Вечер тримата консултанти убиваха време в евтина лятна бирария в покрайнините на Несебър, отскачаха и до претенциозен кафе-бар в гражданеещата Равда. Случваше се да канят докторантките, по-често - Миряна. Край пулсиращ водоскок, украсен с мидени черупки, обсъждаха Евтушенко и Татяна Толстая, Виктор Пасков и Труман Капоти. Страничен слушател на споровете би се учудил, дали пък книгите, литературните страсти не са важни за света колкото хляба, даже повече? Подскачащата водна струя се оцветяваше ту в синьо, ту в червено, гръдно виолончело отмерваше ритъм на блус от репродуктор, скрит зад решетка под прорасъл бръшлян.

Владислав долавяше напрежение между жените в компанията, някои знаци за близост между Пантелеев и Миряна; секретарят дискретно поемаше дела на докторантката от общите сметки. Пресметнат жест и какво толкова, при неговите възможности. Нели Кинчева намекваше, че жестът крие далечни последици. Жените са по-чувствителни за спотаено отношение, по-прозорливо тълкуват изтървана или премълчана дума. Авторитетната редакторка и дистанцираната докторантка почваха да подсказват разминавки, да затрудняват съчашниците с несъгласия; полуизречени от Миряна, категорични от страна на утвърдената прозаичка.

В топла нощ четиримата се прибираха от Равда боси по плажа. Невидима вода преливаше и шуртеше в скелета на затъналия в пясъка, ръждив корпус на траулера „Аурелия”. Владислав и Нели бяха избързали напред, гласовете на Пантелеев и Миряна глъхнеха в мрака. Кинчева се озърна, сподели тихо и раздразнено.

-  Миряна ми остави за редакция цикъл разкази.

- Е?

- В един е заимствала мой сюжет, варира го според възможностите си, но героят е същият. А разработката - банална.

- Не си ли внушаваш? Дори да е така, би трябвало даже да си поласкана. Превръщаш се във вдъхновителка на литературни подражатели, на следовници.

- Става дума, че тя присвоява сюжет, базиран на мое лично преживяване. Заемката е очевадна.

Кое предизвикваше Кинчева, посегателство върху преживяването й или фактът на литературно заимстване? Творческа взискателност или ревниво придиряне? Жена със самочувствие няма да остави мъж да се разсейва между нея и конкурентка. Или в нейната орбита, или в кръга на другата. И ако е там, от къде на къде?

Идеше ред пушката върху стената от Чехова пиеса да гръмне. След две-три вечери четиримата отново тръгнаха по неравна пътека през изяловени лозя, този път към покрайнините на Несебър. Дали не им сладнеше да се вживяват на герои от сезонен роман, блазнеше ли ги възможна развръзка? Седнаха край талашитена барака; върху ламаринен тезгях лютеше димлива скара, съскаше еспресо-автомат. Светлина от гола крушка капеше през листак на стара смокиня по напукан дансинг, успокоено море дишаше в тъмното.

Захванаха се пак с литературни моди и ценности, на бутилка вино и пържени, мазни картофи. Преценяваха конкурсни награди и конюнктурно изтъкване на колеги със скрита нотка на завист, глумяха се с писателски преживелици. На два-три пъти зейваше многозначително мълчание, Владислав услужливо налучкваше тема за да продължи разговорът. Но усещаше, остри думи бодат езика на Кинчева, колко дълго ще имитират колегиалност? Допиха бутилката накиселяващ димят, лъхна хладен  вятър. Пантелеев  поръча по чаша малък коняк, да се сгреят. Редакторката-прозаичка беше в дневна рокля без ръкави, потръпна, скръсти ръце на гърди.

- Мисля да се прибирам - предупреди тя, гледайки Миряна.

Единственото число беше недвусмислена покана-предупреждение към мъжете. Мигар ще оставят колежка да крачи сама по нощни пътеки? Миряна чертаеше с пръст въображаем вензел по олятата с вино маса. Вдигна предупредително глава към Пантелеев, той отклони възпитано предложението на редакторката.

- Двамата с Миряна ще останем десетина минути, да си допием коняка.

- Ние тръгваме - настоя Кинчева, този път и от името на Владислав, в тона й звънна метална жичка.

Бившият дипломат разклати чашата си, вдигна я срещу светлината, конячено пламъче светна и угасна в нея, но замълча.

Владислав се почувства задължен да стане, нямаше избор, играта на колегиалност създава неудобства. С Нели Кинчева го числят към общо творческо поколение; спираща погледи амбициозна жена, в пъстра лятна рокля, с неотстъпчив характер. От години двамата негласно се надмогват, случва се надмогването към обща цел временно да обединява.

Тя го хвана демонстративно под ръка, закрачиха, отначало несигурно по пътеката към лагера. Очите им постепенно свикнаха с тъмнината, но неравностите караха редакторката да се отпуска на рамото му. Подкрепяше я мълчаливо, Кинчева  не се сдържа:

- Казах ти, че мъжете сте късогледи, Миряна си играе играта, а Пантелеев е хлътнал като наивен гимназист.

И така да е, защо се ядосва? Владислав предположи:

- Сигурно ли е кой е хлътналият?

В тъмното Нели се усмихна, навярно злъчно.

- Моите уважения към теб като приятел и пишещ колега, но в любовния шахмат трябва да гледаш два хода напред. Ти си вторачен наивно в първия ход, въобразяваш си, че след летен флирт кандидат-писателка ще остави солиден мъж да си тръгне ей така. Пантелеев може би си представя играта такава. Но миловидната докторантка, чиито коняци и сладолед плаща през вечер, гледа отвъд лятото. Точно изиграната й дистанцираност го вторачва в нея.

А защо Кинчева се безпокои за Пантелеев, какво не й достига? Тя има добро семейство и грижлив съпруг-технократ, децата си е ориентирала в културната сфера. Вярно, чувало се е за нейни слабости по писателската пътека, но откога има претенции и към Пантелеев?

Женски максимализъм, това е. В тъмното Владислав се усмихна мълком, нужна е мярка във всяка претенция. Мъжката податливост и забежки, защо не - наивности, опредметяват женската любовна лирика, феминистките все пак трябва да са благодарни.

Цяла нощ спа дълбоко и не усети кога Пантелеев се е прибрал, дали въобще беше нощувал в бунгалото? На сутринта тоалетните му прибори върху поличката в банята изглеждаха непипнати.

Свари го изтегнат на провиснал шезлонг пред входа. Прозирна мъгла мътеше хоризонта, надигаше се червенеещо слънце, морето лежеше  млечносиньо, без нито една вълна. Ошмулени овошки отронваха зажълтели листа, тънко течение ги подхващаше, подлитваха в сухата трева. Предчувствие за хлад караше да ловиш укротения топлик, да го попиваш с всяка фибра.

Владислав свали фланелка, изпъна се на съседен шезлонг, сладка отпуснатост го парализираше, шезлонгът изскимтя под тежестта му, дали не се закъса платнището? Пантелеев лежеше неподвижно, с набола брада, с разхлабена вратовръзка, в марково яке носено от вечерта. Слънчева пътека се разля върху млечното море, секретарят каза, без да се извръща към Владислав:

- Управителят се кани да зазимява лагера, щял да почне от нашето бунгало. Затова следобед ще пренеса сака си в друго. Договорих се, ще остана за няколко дни след края на семинара.

- Ще останеш или ще останете?

Течението насмете сухи листа по пътеката, те прошумяха, спотаиха се.

- Ще останем двамата с Миряна.

- Сигурен ли си какво следва от това?

- Разни възможности.

- Премисли ли ги всичките?

- Всичките - не, занимава ме една, най-близката.

Докъде бе я премислил? Пантелеев живее в свят с повече възможности от Владиславовите, не е редно да любопитства. Бивш дипломат от кариерата може да си позволи забежка на прага на ранна есен; джобът му разрешава, ако е въпрос. Ще си подари кратко изживяване и ще го приключи, без да нарани партньор, достатъчно е възпитан.

Дискретна близост край лениво море между зрял мъж и вторачена в аурата му млада жена, почти момиче. Като страници от роман на Моъм или на Вики Баум, транспонирани напред през половин век, прецени мълчаливо Владислав. Съблазънта да изживееш броени дни върху такива страници сигурно се услажда. Какво толкова, Пантелеев ще ги затвори овреме, за да си спести усложнения със съпруга-технократ, пораснали деца и, не дай Боже, дележ на  недвижими имущества.

Нели Кинчева бе предусетила по женски, бе възнегодувала срещу чувствения протуберанс, сепнал любопитното сърце на Пантелеев. Но бе ли разгадала какво криеше дистанцираното мълчание на Миряна?

……………………….

Месец след като курсисти и консултанти се прибраха от Равда, студени дъждове заотмиваха спомените за припукващ лагерен огън и мидени черупки боцкащи ходила по нощни плажове, за побратимяване на чашка в несебърски кръчми и претенции за възкачване на Парнас.

Пазарен преход набързо ликвидира обслужващата културна администрация на късния социализъм. Казионният писателски съюз остана без финансиране, счетоводители и секретарки, референти и персонал от клубния ресторант се оказаха на улицата, объркани служители се лутаха да се спасяват по единично. Облажаваното писателско поприще, инфектирано със зависимости и конюнктурни съмислия, престана да храни.

Дойде време Владислав, избран вече за легитимен съюзен член, да оцени някои плюсове от техническото си образование. Използва предишни познанства и успя да се уреди отново като сътрудник в лаборатория на Химическия институт, на сигурна, макар и оскъдна заплата. Слово-творчеството поевтиня отчайващо, но пък отпадналата цензура и достъпната печатна техника задръстиха сергиите на улични книготърговци с творения на пренебрегвани  автори и графомани. Самозвани литературни обединения, частни радиостанции - еднодневки и дилетантски издателства рекламираха посредствени опуси за шедьоври.

Разпускането на Комсомола предреши края на есенните творчески  семинари. Владислав срещаше вчерашни литературни надежди по редакции на малотиражки, най-повратливите се вредиха в чуждестранни фондации, един-двама се обаждаха като задгранични кореспонденти. Животът повлече други на сергии, зад тезгяхи, във фурни, че и в месарници.

Почти година след това неочаквано се чу, Пантелеев се е развел и заживял с Миряна. Дипломатът бе прекрачил от очертания си житейски път в стръмната, тясна пътека на докторантката. Във време, когато писателският друм-поприще бе излязъл от обгрижвана градина и завил през неорани стърнища.

Вината за развод при натрапчива възрастова разлика се вменява неизменно на младата жена, промъкнала се през открехната семейна врата. Защо е била открехната вратата е въпрос, пораждащ противоречиви обяснения, според близостни обвързаности на деятели и потърпевши. Владислав трябваше да признае с откровена, но овладяна завист, церемонният дипломат бе съчетавал под блейзер и вратовръзка спонтанност на поет и жизненост на мачо. Въздържаната докторантка, преценяваща живота с литературна мярка, бе ги провидяла, бе  се доверила на спътника му-началник, към който Владислав бе усещал нехайно възрастово превъзходство.

Документното приключване на бракоразводната процедура бе се проточило, но след време Владислав разбра, че съпрузите Пантелееви запазили прилични взаимоотношения. Общественият статус, макар - разклатен, задължава. Имотните взимания се уредили разумно, със сведущата настоятелност на зетя-правник.  Пантелеев отстъпил просторното семейно жилище, вила и парцели на съпругата и децата си. На негово име бил прехвърлен панелният апартамент, ползван през летни отпуски от сина дипломат, там се настанили с Миряна.

Така Владислав се оказа съкварталец в панелен комплекс с началника си от вчерашна привилегирована прослойка, надъхана с убедено неверие към промените. Срещаше Пантелеев или Миряна делнично, да гонят препитание в хаплива сутрин или в дъжделива привечер; прибираха се с мрежа покупки или с папка ръкописи в казармен блок с осем входа.

Чаталяща се пътека пресичаше буренясала поляна към гола трамвайна спирка. Върху недостроено панелно хале червенееше озадачаващ  надпис със спрей  „Франко е грозен”, съкварталец бе заклеймил интелектуално носестия диктатор. Секретар и референт, този път с уеднаквен статус на потърпевши граждани в преходно време, спираха да разменят две-три думи. Владислав по навик поддържаше разговора предпазливо, с едно на ум. Не желаеше да натяква, да приписва на Пнтелеев вини от миналото, не беше сигурен за мястото си в промененото му битие. Когато мъж сключва втори брак, новата съпруга инстинктивно го отдалечава от предишни познанства, огражда го със свои близки, с нови приятели.

Двамата с Пантелеев коментираха на крак оскъдици, разменяха си практични новини за появили се тук и там липсващи стоки. Понякога сядаха на бира в квартална гостилница, обзаведена като битова изба в пристройка гласена за ОФ клуб. Шарено тъкани покривки, пирографирана дървения и глинена посуда внушаваха представа за родолюбие. Разговаряха с предишната уважителност помежду си, но ежедневието се втъкаваше в литературните теми, референтът подкрепяше мотивирано демократическата доктрина, извиняваше неудобствата й.

- Плащаме цена, загдето с пресметнато послушание търпяхме еднопартиен диктат - той формулираше обвинение без конкретен адрес. - Пазарната конкуренция, личната инициатива ще преодолеят дефектите.

- На теория е така, но колко време ще чакаме докато интересът на индивида проработи и в полза на обществото? - Пантелеев по-скоро питаше себе си, натъпкваше тютюн в лулата си. - Толкова колеги, служили добросъвестно, посветили живот на култура и слово, се оказаха на улицата.

- Само че други, от най-правоверните, се вредиха да служат на нови благодетели. И захапаха филии с шницел отгоре.

- Разделно време, всеки трябва да си направи избора - Пантелеев не декларираше изрично своя. Той, който житейски бе сроден с несполучени  представи за колективно съдружие, за съчовеченост.

Редуваха се да плащат скромната сметка, Владислав вече си позволяваше на тръгване да тегли черта под разговора.

- Чудя се как толкова години не е забелязана грешката на Маркс. Настоявал е, че индивидът трябва да работи за обществото, а то да отделя за него. Не е дооценил  биологичното ни его, поощри човека да работи за себе си, а от припечеленото да отделя за обществото.

Пантелеев възразяваше, събеседникът му конюнктурно противопоставя биологията на съзнанието. Биологията е неизменна, но съзнанието ще се развива.

Владислав го виждаше да се отдалечава по пътеката, добре  възпитан бивш управленец, закъснял да усети, да реализира поета в себе си. Крачи изправено в тъмно пардесю към осмия вход на панелен блок с двустайни апартаменти.

Поредна сянка на мнителност спохождаше Владислав, Пантелеев не отвори никога дума да се отбият в новото му живелище. Мълчаливо ограждаше вчерашна част от света си. Дали пък предствата за Владислав като за референт, явявал се чинно на инструктаж, не му беше нужна, за да поддържа уважително самочувствието си? Тази мисъл смекчаваше мнителността на Владислав, докосваше го снизхождение към церемонния мъж в демодирана дреха. Плаща данък за панелен апартамент и, вече пенсионер, замръква с амбицията да издаде първа поетична книга.

…………………

Бившият административен секретар живя години като кандидат-член на обеднелия, някога въжделен писателски съюз. Изкачваше тъмни стълби на редакции, сбутани по тавани, да предлага свои преводи, ръкописите му чакаха несигурно спонсориране. Но това беше реализацията, към който бе се стремил с душа и тяло, под дипломатическа яка, стегната с вратовръзка. Навярно най-спонтанните години в живота му.

Дочака появата на томче свои преводи от хинду. Публикува със собствени средства авторски стихове, просветлени от съжитие с обична млада спътница. Години след Владислав, приеха и него за член на набъбналия, но обеднял писателски съюз. Остана си носталгичен към неслучената идеологическа представа за справедливо общество, сдържано огорчен от пазара, обявен за универсална алтернатива пазар.

В оскъдицата, в лутането на прехода, деликатната му спътница Миряна амбицирано преследваше почти илюзорна задача; да живее от и за словото, да се препитава чрез послания към жадни за дума души. Замръкваше над зле платени преводи и текстообработки, организираше читалищни празници, представяше чужди  книги; кога на половин щат или на оскъден граждански договор. С Пантелеев споделяха скромно битие, без да се жалят, то е съдба на дамгосаните за поезия. Всеки спестен лев тя делеше за нова рожба-книга. И печелеше предана аудитория, да й завидиш.

Докато познати зашепнаха състрадателно, Пантелеев не е добре. Не е преценил трезво  тегобата - на зрели години да водиш млада съпруга, развил е специфично заболяване. Налага се операция, а я отлага, заради сантиментални представи за съпружески задължения.

До последна среща с Владислав бившият дипломат не си позволи да съжали с дума или въздишка за крачката, която направи върху отдавнашен есенен бряг. Не допусна сянка да легне  върху акварелния образ на спътница, която бе си присвоил от бъдеще време.

………………………

Владислав не можа да почете погребението му, братовчеди го викнаха по банален повод в провинцията. Издирили родови имоти, буренясващи от години по урви. Водели се безстопанствени след ликвидация на ТКЗС-тата и  промени в закона за земепритежание. Да се разберат кой за какво ще претендира и да изповядат делба. Безнадеждна история, надявай се градски внуци да нарамят мотики, да пъхтят по баири и стопанисват подивели бахчи, садени от прадядовци. Но ако се излъже бизнесмен да ги изкупи, ще делят сумата според идеални дялове.

Смъртта на Пантелеев отне на Владислав дял от собственото му житейско време, остави му дефицит за взаимност, към каквато подсъзнателно бе се стремил.

Миряна му се обади за четирийсетините. Бледа, тънка, цялата в черно, като скръбна мадона в картина от класически художник. Млада жена, почти дете, сполетяна от грижи като за белокоса съпруга, отпратила без време партньор в брачен запряг. Спазваше с благоговейна отдаденост ритуалите, които жалейката стоварва върху раменете на преживелия. Помагаше й привилегията да вярва убедено в Оня, с когото Владислав бяха го разминали по пионерско време. Химикът-писател проглеждаше със закъснение, ритуалът  е формалност, но и перило, към което да посегнеш по люшкащ се мост, който води към неизбежното в живота на всекиго.

В Миряниния вдовишки живот наследствените проблеми бяха спестени. Дипломатът от контингента Пантелеев, събуденият юноша от отдавнашния, бедняшкия Кумлук, бе се  разпоредил предвидливо относно имоти и влогове приживе. Макар отсъстващ, впечатляващият мъж налагаше възпитано държане на наследниците, събрани да изповядват  делба.

На коняк и чаша кола в кварталната кръчма Миряна в жалейно черно бе споделила с Владислав. На обеда-помен след погребенето зетят-правник дискретно настанил двете съпруги на покойника една до друга. За да се избегнат намеци за вини и претенции; така диалогът им се ограничил на високи теми. За преходността на живота, за суети и заблуди, които могат да подведат човека при най-добри намерения. Първата съпруга, със следи от изживяно време по лицето, но със съхранена фигура, придала конкретност на общите разсъждения. Отбелязала, че заблудите най-често подвеждат мъже в зряла възраст.

На ставане от трапезата Миряна пък възпитано се осведомила дали събеседницата й би желала да получи вещ от бившия си съпруг за спомен. Ренгентоложката се усмихнала скръбно, не се нуждаела от материалности, съществени били хубавите моменти от младостта й, изживени с Пантелеев. Но нека Миряна й върне подвързания том на „Кама Сутра”, който той отнесъл от домашната  библиотека, свивайки ново семейно гнездо.

………………….

Четирийсетините за Пантелеев се отслужиха в краен парцел на централни гробища. Пролетно небе бистро синееше, подпряно от мъхава  планина, топлоцентрала дишаше с бял дъх отвъд телената ограда. Бъзови храсти и глог запречваха пътеки между разкривени бордюри и тревясали гробове. Врабци цвърчаха в клоните на джанка-дивачка, прорасла между талпите на олющена скамейка, литнаха шумно, посипаха се цветолистчета.

Скоро разсадени лалета, розови с бяла жилка и морави, пъстрееха върху могилката прясна пръст; Миряна отбираше от цветя. Немирно пламъче трепкаше в прозорчето на червена пирамидка. Свещенникът, изнасящ заупокойната, беше млад мъж с бяло лице, ниско подстригана брада и топъл глас. Молитвеното пеене в устата му звучеше като старословна поезия. Владислав смътно долавяше посланието, втъкано в словеса, навързани  падежно, без предлози. Тук-там влизаш в мисъл, но дълбокият глас стигаше, за да отвориш душа за почтителност, да се примириш с неизбежното.

Присъстващите споделяха полугласно някоя и друга уважителна дума за покойника, слънчевият ден лъхаше свежо на листа, цвъркаше с птичи гласове. Около неулегналата могилка бяха се изправили писатели-връстници на Пантелеев от военновременно детство. Белокоси, поприведени, сковани в кръст и в мисъл. И четири-пет  шкафести мъже  с едро изсечени лица и замръзнала мимика, кой в  яке - шир потреба, друг - в  сивкав шлифер.

Миряна бе платила за пълна молитва „об усопших”. Под  монотонния речитатив на младия свещеник присъстващите разсеяно чакаха края, отплесваха се неволно в своя ден, мислеха си за свои грижи.

Изредиха се за подавка, отливаха за упокой вино и коняк от пластмасови чашки, угасяваха парлива глътка с хапка жито. На раздяла повтаряха утешителни думи на Миряна. Пантелеев се е отървал от мъки, тя как-как ще си налучка живота. Обещаваха да се виждат, ще й помагат, щом се наложи. Владислав закрачи към трамвайното ухо, настигна един от шкафестите мълчаливци, не ще да е от писателите.

- Свестен мъж беше - въздъхна непознатият, докато си проправяха път през бъз и шипки.

- Не сме си казали крива дума - съгласи се Владислав. - Човечен, разбираше се и с чистачка, и с началник.

- Колко време работихте заедно?

- Седем години.

- От Индия ли се знаете?

- Не, от писателския съюз.

Грубоватият спътник сякаш недоуми, но продължи:

- Лоша болест го взе. Като се поболя, предупреждавахме го, по-кротко, на години си, той - не.

- Много обичаше Миряна, не всекиму се случва да го опари такава сладост.

- Да, ама природата не я разрешава за дълго на наша възраст.

- Любовта му върна младостта, нищо, че беше за кратко, като на Фауст.

- Като на кой?

Владислав махна с ръка, все едно.

Излязоха на трамвайното колело. Бегло срещнатият чакаше да се качи  на тройка, химикът-писател - на осемнайсетица; тройката беше изтеглена на резервен коловоз. Непознатият допушваше цигара, угарката накъся, огънчето аха да парне ожълтените му пръсти. За какво още да приказват, добрите думи за покойника са казани, я се видят повече,  я - не. Ватман с кафеена чашка в ръка се качи в мотрисната кабина на тройката, прекара я на коловоза пред чакащите. Мъжът в униформен шлифер стъпи последен на стъпалото, крепеше се на дръжката, поколеба се отново, взрян във Владислав.

- Вие от кое управление бяхте?

Редно беше да му отвърне „От никое”.

България беше разделена от корен, не за години - за поколения. Навярно в мисълта на непознатия с шлифера всеки почел четерийсетини на колега-покойник, ще да е от едната половина на България. Владислав се поколеба, защо да го сепвам, че съм от другата? И от коя половина беше Пантелеев? Не беше ли надкрачил половините, всички трябва да ги надкрачат..

Затова отвърна:

- От девето.

Имаше ли такова? И да е имало, било е някога. Звънна камбанка, ватманът завъртя ръчката, автоматичната врата въздъхна и трамваят отнесе мъжа с набръчкано от подозрение чело. До седмица-две Владислав и той ще се забравят. Идеше Великден, време за прошки.

………………

Миряна заживя за поезията и тя я вдигна високо. Позна тялом и други мъже, но съкровено в себе си остана пленица на респектиращия, настойчив бивш дипломат. Той бе я обсебил от поколението й в края на едно циганско лято.

С годините в стиховете й, в паметта й образът му се наслагваше върху божията аура, лиричната героиня се вживяваше като дете-невеста на двамата.