Банко П. Банков

В разпъваното от слухове и смътни очаквания навечерие на ноемврийските промени, Драго и аз бяхме референти в Писателския съюз и обслужвахме на най-ниско равнище ревнивото държавно администриране на литературния процес.

Драго бе случил да го приемат в Съюза с първата му белетристична книга, при конюнктурна кампания за набиране на млади дарования. Бе живял в Западна Германия и говореше перфектно немски, шофираше спортна “Ланча”, брат му от години работеше за чуждестранни компании в Африка, от днешно гледище всичко това ще да е значело още нещо. Драго бе по-отдавна в съюзната администрация и познаваше житие-битието на колегите в интригуващи детайли, но на вид нямаше нищо общо с прогресирал в осведомителни служби погражданен селянин. Беше източен като кастилски идалго, с презрителен профил, очила със златна рамка върху тесен нос и волева брадичка. Демонстрираше енциклопедични познания по съвременна, мозаечно разхвърлена проза, каквато пишеше, разбираше в тънкости от съвременна политика, философия и мотори с вътрешно горене. Мисълта му беше остра, бърза и безпощадна, с една дума или жест можеше да покаже на когото и да било дали го приема за личност или за нищо. Софиянец до мозъка на костите, хладно ироничен, дори при контакти с високо началство.

Любил се беше с балерини, чиито крака в ниска поддръжка непременно трябвало да докосват пода. (За неизкушени в балетното изкуство ще поясня, че при ниска поддръжка партньорът е метнал Одета, Сванилда или каквато се полага по либрето на рамото си, а дългите й крака висят към земята.) Последната му любов беше стройна, експанзивна пианистка, тя записваше с дългосрочен договор интеграл от клавирните творби на Скрябин в Лондон, а Драго и майка му се грижеха за едно умно засмяно бебе.

За безпартиен кандидат-член на Съюза като мен, референтското чиракуване означаваше работлива любезност, отзивчиви съпричастия и съгласия, дано си отворя пролука през ситото на тайните избори в Управителния съвет. Натискането за членство в Съюза беше много ожесточено, в годините на творчески компромиси то бе носило контрактации, включване в издателски планове, пътувания в чужбина, жилища, звания. Представата за Съюза като ясла битуваше сред пишещото братство дори в последните години преди рухването на статуквото. Партийно протежираните кандидат-членове минаваха обаче през къде-къде по-едро сито.

Съюзното ръководство обитаваше удобно обзаведена елегантна сграда, облицована с бял русенски камък, в идеалния център на града; закритият за навлеци стол-ресторант беше в сутерена, от стръмната стълба салонът се откриваше осветен меко с кремови плафониери, наляво от цветните светлини на барплота върху стенно пано се подписваха гостуващи прогресивни чуждестранни литературни знаменитости; маса с белоснежна покривка и букет свежи рози в кристална ваза се пазеше за Председателя, розите се сменяха ежедневно; дискретни сервитьори сновяха почтително, те се отнасяха с разбиране към всякакви писателски прищевки и алкохолни издънки; на партера имаше киносалон, където се прожектираха забранени за публична прожекция нашумели филми и кафене-клуб; в клуба се влизаше с пропуски, раздавани пестеливо по усмотрение и проверявани от непреклонен, плещест портиер с едро издялано лице и тъмносиня фуражка със сърмена околожка. Одименото кафене беше уютно облицовано с дъбова ламперия, около ниски масички, отрупани с чаши, които сервитьорките не сварваха да раздигнат, се сместваха ентусиазирани дебютанти, раболепни кандидат-членове и изкушени играчи в литературната суета; едните и другите със скрито шарещи погледи - кой от началниците и конкурентите къде е седнал, пред кого е спрял и кого многозначително е подминал. Точно заради тези неспокойни погледи и до днес не обичам да сядам в бохемски заведения на творчески гилдии, събеседникът уж ти говори, а погледът му минава през теб като през стъкло, търси нещо и някого.

На мецанина имаше богато библиотечно хранилище с книги от български автори и периодика (истински ми е жал за попилените книги, останалото е сантимент по изтекло, при това - в погрешна посока време). До синия салон, украсен  с портрет на Ботев и посредствени натюрморти в землист колорит, платени по контрактации на писателски съпруги-художнички, квартируваха заместник-председателите. Те бяха най-често “бивши силни” в държавната администрация и Съюза, държани в удобна зависимост от ефимерни привилегии и илюзия, че все още артикулират управленски решения. Спазваха ежедневен ритуал - да обсъждат дълбокомислено последни политически и културни слухове на чаша голяма водка, че и на две; по етажите нагоре се разполагаха луксозен апартамент за Председателя с офис, приемен салон и личен санитарен възел, кабинети за секретарите по жанрове и партийния секретар, редакции на съюзни издания, обсаждани от блазирани или пренебрегвани автори и графомани,  чак до домакинството на тавана. Цялото това кипящо от страсти и суети ведомствено княжество се оказа, че се е ширило в сградата без нотариално оформени документи за собственост и след като България отново я захванаха да строи капитализъм, инвентарът и книжният фонд бе разпилян, завлечен и загубен. Наследниците на предишния собственик, някогашен притежател на птицекланница и износител на месо за Райха (както се дочу, съден за спекула още по царско време), се настаниха на бел етажа, а останалите площи дадоха под наем на офшорни компании и банка.

Референтските ни задачи в последните години преди промените бяха заредени с нерви, опасения и винаги свръхсрочни, дето е думата от днес за вчера. Светкавично се искаше лека кола за превъзнасян номенклатурен критик-конформист, да бъде отведен до писателски дом в Ситняково или Хисаря, където ще пише удобен откъм правилната позиция и съсипващ към други аспекти и личности доклад за априлска литературна дискусия.

Търсеше се насред лято кожух за гостуваща по Сивовска тематика, взискваща дебела писателница от Старый Оскол. Която настояваше да й се удължи срока за престой и съответно - командировъчните.

Съчинявахме според случая похвални юбилейни адреси във второ лице множествено число или некролози за деветдесет и кусур годишни основатели на Писателския съюз, дебютирали в словесността с пътеписи за излет до Погановския манастир, Лакатник, или с наръчник по конска сбруя за кавалеристи-школници. Някои с толкова и останали.

Сформирахме журита за селски и национални конкурси за поезия, за пиеси и киносценарии. Трескаво съставяхме под диктовка инфарктни списъци с протежирани или многократно отритвани кандидат-съюзни членове, като дискретно внимавах да не пропуснат и мен. Имаше една вечна кандидат-писателка, възрастна актриса, написала някога си пиеса, която на тайните избори в Управителния съвет не получи нито един глас, дори от лицемерните си поръчители. След всеки избор началниците, диктували списъците, ни оставяха да се оправяме с папки, набъбващи от жалби и заплашителни доноси.

Последната идея на ръководството беше да организира литературни “десанти”, изтъкнати писатели да се срещат с провинциалната творческа интелигенция, за да я идентифицират като обект, както е модно да се казва днес, на държавната и партийна културна политика. Що завист събуждаха критериите кой колко е изтъкнат, а към културните екипи редовно се прилепваха десантчици от администрацията с косвено отношение към рими и фабули и пряко - към гощавките, издънващи бюджетите на местните културни администрации.

Но, както бе казал покойният вече Голям печенег (така титулуваха изтъкнат белетрист и драматург от Северозапада, на когото властта даваше и разрешаваше много, почти всичко - за да представя пред света културните й претенции), най-важно за една литературна тъкачница е да се чува тракане. Той икономисваше разяснението - строго контролирано тракане, тъй като тъкачницата беше на щедра бюджетна субсидия.

Кампанийните инициативи, лансирани от Председателя и отчитани като успешна тухла в културния градеж, приключваха с протоколен обяд или вечеря в стол-ресторанта. Благоволението да те поканят на трапезата, беше подсказка за възможно административно, а от там - и творческо възземане. Върху снежнобялата покривка на запазената маса мъглееха леденостудени чаши с перлена гроздова, бакърено тъмнееха бутилки уиски, салати и ордьоври цъфтяха като екзотични корали. Всичко се поднасяше шик, чак до специалитета-десерт, кръстен на името на Председателя, състоеше се от палачинка, крем карамел и сладолед. Десертът конкурираше мелбата, наречена на знаменитата някога оперна звезда Нели Мелба.

За цялото това потребителско удобство, за ресторанта, партерния кафене-клуб, за аперитивите, разнасяни на табличка по етажите и свалянето по стълбите на прехвърлили мярката кандидати за литературно безсмъртие, се грижеше чичо, нека го наречем, Герасим. Възнисък, коремест мъж на години, белокос, червендалест, лицето му издаваше достойна готовност да получи спешно нареждане и хитра убеденост, че и най-причудливото хрумване ще бъде изпълнено в точ. Привидно тромав, пък пъргав, облечен официално в студ и пек в черен костюм с жилетка, поизторбен на коленете, но винаги закопчан на горното копче, в бяла риза с яка, впита във врата, и вързана на плосък възел вратовръзка.

Малката му стаичка с прозорче към шахта-отдушник бе долепена до стълбищната площадка между партерното кафене и Синия салон. Оттук чичо Герасим следеше изкъсо всички доставки и командваше авторитетно персонала си, така че покривките под неначенатите ордьоври винаги да са снежнобели, касите с питиета да подсигурят и най-масовия запой, продуктите да са първа прясност и обслужването - почтително.

……………

Драго бе споменавал, че чичо Герасим е кадър с минало, работил с години по заведения на Златни пясъци и в казиното на Слънчев бряг, където шлифовал тънкости по обслужване на силните на деня и чужденци с дълбоки джобове. Имал да замита петна в биографията си, членувал бил в Националния легион, лежал бил на два пъти по лагери заради непремерени думи по адрес на правешката династия и му били национализирани четири магазина на улица “Жданов”, апартамент на булевард “Георги Димитров” и вила в Чамкория. В казиното на Слънчев бряг впечатлил с маниер един от бившите Председатели, той му ходатайствал да се прибере в София, назначил го за салонен управител към стол-ресторанта и помогнал да му върнат слугинска стая и кухненски бокс в национализирания му петстаен апартамент.

По повод майския празник на просветата и културата, писателското братство традиционно бе удостоявано със звания, ордени и медали, според таланта и други неофициални показатели. Големите награди се връчваха държавно, средните - от Председателя и заместниците му, в Синия салон, а медалите трета степен и почетните значки ги оставиха в кашончета при нас, референтите, да ги раздадем по секции - на редови белетристи, драматурзи и така нататък.

Драго и аз звъняхме по телефони, връчвахме на отличените каквото им се полагаше с импровизирано приветствие. Кой дошъл да го декорираме, кой - не. Имаше възрастни творци, обидени от третата степен и бронза, претендираха за повече. Оставаха ни по пет-шест парчета от всеки орден и знак, да се чудиш в кое чекмедже да ги потулиш, за да не те погне началството.

Седяхме с Драго в малък кабинет, гледащ към задни дворове, окумени над купчини медали, звезди и червени орденски книжки. Зад открехнатия прозорец сивееха олющени калкани на овехтели жилищни сгради, раиран чаршаф се издуваше бавно, като корабно платно, опъваше въже, окачено на макари над дълбок сенчест двор. Тогава влезе чичо Герасим, да търси някого или нещо си.

Будните му присвити очи под прошарени вежди претеглиха бързешком купчинките лъскав метал пред нас, като да бяхме крупиета пред игрална маса.

- Как живеете, другари референти? - осведоми се той.

- Раздаваме ордени, но няма кандидати - отвърна Драго.

Чичо Герасим помълча, съобразявайки нещо, после предложи:

- Защо не дадете един и на мен?

- А орденската книжка на чие име? На буля ми Стефка?! - предупреди Драго.

- Вие не берете грижа за книжката. Аз, като си забода едно такова медалче на ревера, ще ми свърши работа преди някой да отвори уста за буля ви.

- Избирай! - предложи щедро Драго. Умееше да действа със замах при внезапности, шапка му свалях за това.

И чичо Герасим си избра един хубав орден трета степен с копринена орденска лентичка в бяло, зелено и червено. Пусна го внимателно в горния джоб на черния си костюм, изторбен на коленете и се оттегли по етажите, да компенсира с отличието петна от непредпазливи думи и национализирани недвижимости по “Жданов” и “Георги Димитров”. Съществуването между документите, извън тях, беше му станало начин на живот.

Сега двете улици отново са “Пиротска” и “Княгиня Мария Луиза”, магазините по тях са реституирани и носят доходи на собствениците си, но собствениците най-вероятно са други. Човек е сиамски близнак с времето си, харесвате се или не, трябва някак си да се погодите един с друг.