Георги Михалков

Исках да се омъжа и да имам дете, но бях стеснителна, нямах приятел. Наближавах двадесет и пет години. Приятелките ми и съученичките ми от гимназията отдавна бяха омъжени и имаха едно или две деца, а аз бях сама.

Мама и татко се притесняваха за мен. Искаха да видят внуци. Усещах как мама въздиша и ме гледа загрижено.

Нищо не ми казваше, но мълчанието повече боли от обидна или груба дума. Казвах си, който търси, намира, трябваше да намеря мъжа, за когото да се омъжа. Градчето, в което живеех беше малко.

Почти всички се познавахме. Познавах някои младежи на моята възраст, които още не бяха женени, но те не ме привличаха. Прекарваха свободното си време в кръчмите, а това не ми харесваше. Реших да напусна родния си град.

Една ранна сутрин заминах за столицата. Тръгнах с усещането, че там ще намеря щастието си. Ще се омъжа, ще имам семейство, дете и животът ми ще бъде като на всички жени на моята възраст.

В столицата се оказах съвсем сама, но твърдо решена да изпълня плана си. Известно време живях у дома на една братовчедка на майка ми. Бързо си намерих работа. Бях все още млада и не беше трудно да започна работа. Станах продавачка в магазин за мъжка мода: костюми, ризи, панталони…

Магазинът се намираше на една от централните улици и често се посещаваше от младежи. Аз и моята колежка Нина внимателно ги оглеждахме и преценявахме кой от тях е подходящ за съпруг. За Нина това беше забавна игра, но аз си мислех, че някой от тези младежи може наистина да ми стане съпруг.

Един слънчев следобед, в средата на месец септември, стоях до витрината и гледах хората, които минават покрай магазина. Мислих си, работният ден за тях свърши, прибират се у дома, където ги чакат мъжете или жените им.

Жените пътьом пазаруват от близките хранителни магазини, а мъжете бързат да вземат децата от детските домове или училищата. Бях се унесла и замечтала, че някога и аз като тях ще бързам да се прибера у дома при мъжа ми и децата ми.

И точно в този момент един младеж, който беше влязъл в магазина, се приближи към мен и ме попита:

- Извинете, тази риза ще ми отива ли?

Държеше светлосиня риза с два джоба отпред.

Погледнах го.

- Да - отговорих. - Ще ви отива. Ризата е синя, а вие имате сини очи.

- Благодаря ви - каза - ще я купя.

Купи ризата и си тръгна. Запомних блясъка в сините му очи.

На другия ден, съвсем неочаквано, той пак дойде в магазина. Познах го по лазурните му очи. Помислих, че иска да върне ризата, която вчера купи, но той избра друга риза и пак ме попита дали ще му отива. Новата риза беше светложълта и му казах, че ще му отива.

Той започна често да идва в магазина. Разглеждаше костюмите, панталоните, ризите.

Беше ми приятно, че го виждам и понякога се вглеждах в сините му като езера очи. Бяха дълбоки искрени.

Един ден той се престраши и ме заговори:

- Благодарение на вас имам две хубави ризи. Бих искал да ви поканя да вечеряме заедно.

- Каните ме на среща ли? - смутих се аз.

- Да. И така може да се каже.

Бях готова да му откажа, да измисля някакъв претекст, но се съгласих и казах „благодаря”.

На другия ден ме чакаше пред магазина. В този миг бях щастлива. Предчувствах, че съм намерила приятел, мъж, който ми харесва и с когото бих могла да живея.

Няма да забравя меката септемврийска привечер. Повяваше прохладен вятър.

Дърветата по тротоара леко накланяха красивите си широкополи шапки, обагрени в жълти, медночервени, кафяви цветове. Небето над нас, дълбоко и прозрачно, синееше като очите на младежа, до когото вървях. Искаше ми се да вървим така, един до друг, без да спираме.

Помня, че ресторантът беше красив. Забравила съм вече как се казваше и къде точно се намираше, но когато влязохме, първото нещо, което видях, беше фонтан със студена кристална вода.

Вечеряхме, пихме шампанско, разговаряхме, но за какво точно - не помня. Бях притеснена, скована и не знам какво съм казала. Може би откъде съм, от кога живея в столицата и откога работя в магазина. Той ми каза името си - Владимир. Работил в строителството и следвал архитектура.

С Владимир започнахме често да се виждаме. Идваше да ме взема след работа от магазина. Живееше в блок, в един от големите квартали на столицата. След месец решихме да се оженим.

Бях радостна, а майка ми и баща ми - щастливи. Най-после ме видяха омъжена и вече се готвеха да очакват първото си внуче.

Радостта ми беше още по-голяма, когато усетих, че съм бременна. Нима има по-голямо щастие за една майка в мига, в който усети рожбата в себе си. В първите дни на бременността сякаш имах крила.

Не вървях, а летях. Струваше ми се, че и Владимир е щастлив, но бременността ми се оказа тежка. Трябваше да постъпя в болница и да остана там цял месец до раждането на детето.

Слава Богу всичко мина добре. Детето се роди, момченце, със същите светлосини сияйни очи като на Владимир. Прибрахме се у дома. Вкъщи всичко беше чисто, подредено в очакване на новия член на семейството. Учудих се, че Владимир така добре се е постарал.

Беше май, хубаво, топло време. Извеждах сина си на разходка. Един ден съседката ме спря.

- Здравей. Честито. Какво хубаво, чаровно момченце. Да ти е живо и здраво.

- Здравейте, госпожо Петрова, благодаря ви.

- Разбрах, че доста време си била в болницата, но важното е, че всичко е минало благополучно и момченцето се е родило живо и здраво.

- Да. Всичко мина благополучно - отговорих.

- Имаш хубава снаха, сестрата на мъжа ти. Докато те нямаше често идваше у вас. Помагаше му, пазаруваше, шеташе…

Погледнах я втренчено, почти изумена. Владимир нямаше нито сестра, нито брат.

- Сестра му ли? - попитах.

- Да, сестра му. Той ми каза, че е сестра му, запозна ме с нея.

Нищо повече не я попитах. Прибрах се и зачаках Владимир да се върне от работа.

Когато влезе, още щом пристъпи в стаята и се приближи към мен да ме целуне, го попитах:

- Какво прави сестра ти?

Той се вкамени, погледна ме. В този миг сините му сияйни очи бяха като две ледени топчета.

София, 19.08.2021 г.