интервю на Сребрина Йорданова

Той е висок, леко поприведен галантен, благ и много добър човек. Напомня Дон Кихот… с цигара. Трябваше да го изиграе. Сигурна съм, че това би било едно от добрите световни попадения. Тя е миньонче - дребна, рижа и пълна с енергия. Винаги за някъде бърза. Винаги нещо прави. Иван и Цветана Гайдарджиеви. Изключителни артисти. Неговите образи на Ахмед Кадъкчали - кафеджията от филма “Капитан Петко Войвода”, на Хаджи Ахил от “Чичовци”, на Комуниста от “Иван Кондарев” са уникални… Иван Гайдарджиев  се е снимал в 52 филми. А колко роли в театъра!…

Врачанската публика още помни Баба Гицка от “Големанов”, пресъздадена от трийсетина годишната тогава Цветана Гайдарджиева, баба Яга от “Двата клена”, Жоржета в “Училище за жени” от Молиер, Глория Шипченска от “Любов” и Щефи от “Щастие” на Орлин Василев. Едно от най-симпатичните и колоритни актьорски семейства. Винаги заедно. А като заговореха един за друг - то беше урок за любов. С любов се отнасяха към приятелите си и към всички хора. Добри, усмихнати и всеотдайни, те бяха чести и много обичани гости в нашия дом.

Артистичното семейство Гайдарджиеви

Иван Гайдарджиев е роден на 16 март 1920 година в Шумен. Работил е на сцените на театрите в Шумен, Разград, където е директор и режисьор, Кюстендил, Пазарджик, Силистра, Толбухин. От 1967  до 1979 година е артист във Врачанския театър. Любимите му роли, по негово признание, са Езоп от едноименната пиеса на Фигерейдо, Юрталана от „Снаха” на Караславов, Масларски от „Милионерът” на Йовков, Квасников от „Службогонци” на Вазов, Прохор от „Васа Железнова” на Горки, Македонски от „Хъшове” на Вазов. Няма да се забравят пресъздадените от него над петдесет образи в българското кино, сред които Старият Будинов от „Пътят към София”, Панакуди в „Ламята”, Кафеджията в „Капитан Петко войвода”, Хаджи Ахил в „Чичовци”, Дядката от „Нечиста сила”… Той не само беше висок талант, той беше мек и добър характер и умееше да прави и хората около себе си  по-добри, по-дълбоки и прозорливи.

Цветана Гайдарджиева е родена на 6 април 1929 г. в гара Самуил, община Разград. Завършила е Американския девически колеж в Ловеч  през 1948 г. Двадесетгодишна става  стажант-актриса в Разградския театър. По-късно играе в трупите на Кюстендилския, Силистренския и Толбухинския /сега Добрички/ театри. От 1968 г. е във Врачанския драматичен театър. Съпруга на артиста Иван Гайдарджиев.

Пресъздала е над 100 женски роли на сцената. Незабравими  ще останат създадените от нея образи на баба Гицка в „Големанов”, Жоржет в „Училище за жени” от Молиер, Глория Шипченска от „Любов” и „Щефи” от Щастие” на Орлин Василев.

Носител е на орден „Кирил и Методий” - I степен. За приноса й в областта на културата е удостоена с Наградата на Враца през 1998 г.

- Опитайте се да ни върнете към  детството си.

Ив. Г.: - Към детството си…Ох, какво да се опитвам, аз почти всеки ден… не минава ден и час да не се връщам към детството. То живее в мене: със случките, с историите, с плача, с молбите, с какво ли не. Те стоят в мен. Все едно, че сега пред вас стои Иван Гайдарджиев на 6-7 годинки, плакал, когато не му купуват сладолед. И съм викал на майка си “Миличка мамичко… що не си се омъжила за сладоледаджия, миличка, че сладолед да кусам.” Сладоледът беше нещо много специално: от Великден на Великден. В голям празник - по една малка фунийка. И днес дечицата ги срещам по улицата: “Яж, мама, моля ти се, хапни си сладолед.” Те го вземат, вкусят, па го захвърлят… Тъй че спомените са край мен и аз съм в тях.

- Къде е роден Иван Гайдарджиев?

Ив. Г.: - В гр. Шумен. В една махла - „Кълека”. Махла турска. Някога е била център на Шумен. С турска джамия, с еврейски дом, с арменци… „Кълека” беше една интернационална махала. И циганите, разбира се - при нас. Ние, децата,  играехме заедно. И наште, българчетата, са сукали и от арменки, и от туркини, и от циганки. Щото тя кърми едното детенце, своето, другото около нея играе. Няма значение какво е - българче, турче, циганче - гладно. И тя го сложи, туркинята, пък туркините като че ли имаха доста много мляко, пищни туркини бяха. Сложи го на гърдата - суче, суче, суче.

- Колко души бяхте в семейството?

Ив. Г.: - Аз имам брат, сестра, майка и баща - пет човека бяхме. Баща ми е обущарин. Майстор обущарин, който си обичаше занаята. Но занаятите трудно вървяха. Майка ми - домакиня. Така… много така… скромно и трудно преживявахме. Но… баща ми казваше: „Като има днеска ядене, добър е Господ. За утре не мислиш. Има днеска храна”. И наистина, гладни не сме оставали.

- Вие кое дете по ред сте?

Ив. Г.: - Аз съм батето - най-големия. След мен е братчето ми. Сестричката. Така. И тримата сме родени на три различни места в България. Аз в Шумен, брат ми - в Русе, сестра ми - в едно малко делиорманско селце.

- Как се казват родителите Ви, брат Ви, сестра Ви?

Ив. Г.: - А-а-а, Йордан е баща ми, майка ми - Елена, брат ми - Жеко, сестра - Андриана.

- Гайдарджиеви.

Ив. Г.: - Гайдарджиеви, да. И останах само аз. Няма ги ни баща, ни майка, ни брат, ни сестричка. Остана ми Цветана - съпругата, сина ми, внука, снахата и т.н.

- Разкажете за всичко п ъ р в о във Вашия живот: първи спомен, първа лъжа, първа целувка, първа любов…

Ив. Г.: - Е-е-е, първа лъжа… трудно ще си я спомня. Но сигурно е имало. Лъжа. Целувка, да. Може би като бях ученик в гимназията. Бях… много смотан любовник. Една моя съученичка - влюбена в мене. Приятели ни заведоха в лозята. Оставиха ни сами. Тя ме гледа нежно. Е, как? Не посмях. Не посмях да я целуна. Тя ме погали малко. Целунах й ръката и това беше първата целувка. Донка се казваше. Помня я, да.

- А първата роля?

Ив. Г.: - А-а-а първата роля. Първата роля, още  като малък, в едно село на Делиормана. Имаше такава социална пиеса „Калната топка” на Иван Балканов и там ме взеха като ученик в прогимназията, някаква малка роличка да изпълня. Но вече така, като ученик в прогимназията, играх в  детска пиеска дявол. Тарторът на дяволите играех в тази детска пиеса. Костюми нямаме. И майка ми взема трико - гащи, фланелка. Боядиса ги черни. Облече ни ги, за главата всичко направено - рогца и маши. На мене - маши. Уши ме и вече надвечер, стъмваше се - трябваше да отида в читалището. А не е близо. И вече тъмно. Тръгнах аз да вървя покрай плетищата, по уличките: баби, народ - крещят, викат: „Дявола! Дявола дошъл!” Няма да забравя. Да. И така, на бегом, отидох в читалището. И така играх..

- На колко години беше дявола Иван Гайдарджиев?

Ив. Г.: - Дявола? Де да знам. Дяволите нямат възраст. Те са млади и стари. Ма аз играх тартора на дяволите.

- Вие колко годишен бяхте?

Ив. Г.: - В прогимназията - 13-14 годишен.

- Върнете ни, г-жо Гайдарджиева, Вие във Вашето детство. Тогава Цветана не се е казвала Гайдарджиева.

Цв. Г.: - Не. Тогава бях Новакова. Детството ми беше много хубаво. И ако с нещо ме спечели Иван, то е, че като ми разказваше за детството си, аз плачех. И туй ме накара да се влюбя в него. Той така хубаво разказваше. И все подчертаваше аз колко хубаво съм живяла, а на него колко му е било трудно. Това нещо ме караше още повече да го обичам, да ми е скъп, да ми е мил. И досега спекулира… И досега спекулира с тези неща. Аз много боледувах. И  като ме видят, питат - това голямата ли беше. Защото ние сме само две деца. Сестра ми и аз. Тя почина вече. Аз боледувах от бронхит, обаче в много тежка форма. Не можех да дишам нощем, имах чувството, че нещо ме гази. И със файтон, защото татко се занимаваше с търговия на жита, дърва и такива работи в гара Самуил, където се изнасяше житото на Делиормана, със файтон отиваме до Разград да ме види лекар. Казаха, че трябва да ходя на пързалка, като позакрепна. Лятно време - колкото се може повече да ме грее слънцето. Спомням си, била съм сигурно в трети прогимназиален клас, сегашния седми клас - със червени шорти, с червена блузка и съм на гара Самуил. Къде отиваме - на гарата. Лятно време. Ваканция. Няма къде другаде - където влакът минава. И татко на гарата. А ние цяла компания деца, дечурлига. И един  търговец от Русе рекъл на татко: „Новаков, кое е туй чекне?” Татко рекъл: „Дъщеря ми.” И вика: „Да смъкнеш тия червени шорти. Да ми викат „кое е туй чекне…”

Ив. Г.: - Ти май продължаваш да си чекне още…

-  А къде е родена Цветанка?

Цв. Г.: - Там, където са складовете на татко. Иначе съм русенка по род, но съм родена в гара Самуил. И по едно съвпадение и Тошко родих там (синът Теодор Гайдарджиев - също актьор). Защото Ваньо получи спукване на язва. Бяхме в Пазарджик и след като му направиха пълна резепция на язвата, трябваше да отидем, а аз съм бременна, и отиваме в Самуил. Преглеждат ме лекарите и казват - трябва да раждате в Русе. Защото бях с много високо кръвно, с албумин. Тук, казват,  не можем да  помогнем. Обаче стана така,  те през деня ми казаха, вечерта… Тошко ритна с крак и тръгна да идва на този свят. Обратно - не с главата, а с краката… Всичко мина благополучно. И Ваньо пристигна в Самуил. Беше в Шумен - той не вярвал, че има язва, мислел, че е рак. И отишъл да се провери без мен, като знае, че има до раждането още десет, петнайсет дни. Като се връща от Шумен  му казват, че  съм родила. И той попитал: „Какво?” „Момче.” „Момче? Ма аз исках момиче.” Ха-ха-ха. Единственият баща, може би, който е искал момиче. Но пък сега…. добре, че е момче. Той ни е всичко.

-  Разкажете за всичко първо във Вашия живот.

Цв. Г.: - Всичко първо? Първо всичко… като какво първо ? Като спомен? Ах. Най-така, най-ярък спомен ми е: В Русе сме. На татко брат му беше в Америка - този, който почина. Взе и  сестра си, но тя се върна в България. Стоя една година в Америка и се върна в България. Това е било трийсет и осма, девета година. Значи аз съм била 9- годишна. Тя трябва да се връща обратно за Америка. Пият кафе и тя казва: „Кой ще ми гледа на кафе?” И те - никой от там, майкини, бабини, никой не гледа на кафе. Казала съм, на 9 години: „Аз ще ти гледам на кафе.” Гледала съм чашата и съм казала: “О-о-о, ти имаш билет, обаче няма да заминеш.” И всички започват да се смеят: „Голямата гледачка”. И действително, леля ми отива в консулството, заверява документи, но започва войната 1939 г. … и спират да се пътува. И като се разнесе, че съм гледачка - седнат ли в компания майките: „Гледай ни на кафе!” Тогава дали съм нещо познала или не - не знам. Но в Толбухин имам такъв случай. В театъра сме и се обаждат актьори, една група която пътува часпром, халтура правят през лятото: „Елате да се видим в „Златна Добруджа”, в заведението.” Отиваме там. Компания. Насядали актьори. Повечето не ги познавах кои са. Раданов беше, други не помня. И единият от актьорите става да се обажда по телефона, разтревожен нещо. Те му викат „Чакай бе, още е рано. Обади се по-късно”. Аз казах - това вече го помня, защото бях актриса на възраст - : „Вие имате тревога. Дайте си чашата да Ви гледам.”  Гледам и му казвам: „О-о-о, Вашата дъщеря е оперирана, обаче всичко е благополучно. Ако отивате заради нея ще Ви кажа, че няма нищо страшно. Но на другото Ви момиченце  му предстои нещо като операция.” И той скочи, човека. Излезе. Връща се и вика: „Дъщеря ми е с благополучна операция от сливици. Втората ми дъщеря и тя е получила нещо. И на нея операция й правят.”

- Вие виждахте ли нещо в чашата?

Цв. Г.: - А бе, не виждах. Аз не гледах чашата. Вземах чашата,  гледам очите. Вятър, фигури. Някакво чувство. Сега никога не гледам, защото  си внуших, че не ми върви като гледам. Слушай за Жоржета Чакърова… Тя го помни още този случай. В Толбухин сме и Жоржета вика: „Абе, чух, че много хубаво си гледала на кафе. Гледай ми.” А играем в Каварна. И аз -  „Сядай да ти гледам.” Вземам чашата и й викам „Абе, Жужо, ти си имала някаква връзка с турчин.” Къде ми дойде на ум?

Ив. Г.: - Ха!

Цв.  Г.: - И тя ми вика така на устата ( запушва с ръка устата ми): „Мариана ли ти каза?” Мариана Аламанчева.  Викам: „Никой не ми е казал.” „Откъде знаеш? Къде го видя тоя турчин?” „Абе, не знам.” И стана така. Тя : „Е, какво ще кажеш?” Викам: „Ти ме прекъсна…”  Като ми каза -  разбрах, че има нещо и не мога да си измислям. Фантазията ми блокира… И след това си казах - няма да гледам и никой не може да ме накара да гледам. Не си спомням по какъв повод и заради кого наруших възбраната си, гледах, а като се върнах вкъщи нещо ми се случи лошо. И си казах: „Сигурно щото лъжа хората”. Аз самата не вярвам на мен като ми гледат. Не вярвам. Може би бих вярвала на Ванга, на някой така… изключителен. Но тъй, от път на път някой да вземе чаша да казва… Макар, че само хубави неща обикновено казвах… Но не вярвам и не гледам на кафе.

- Кога се запознахте?

Цв. Г.: - Точно като завърших колежа се запознахме.

Ив. Г.: - Аз да го кажа. Четиридесет и осма година съм директор…

Цв. Г.: - Четиридесет и девета.

Ив. Г.: - И осма година съм директор…Все ме коригира…(с добра усмивка). Цял живот не ми дава думата… Пак, Цветанке… Поне пред микрофона бъди малко по-скромна.

Цв. Г.: - Да. Четиридесет и осма беше. Четиридесет и девета се оженихме.

Ив. Г.: - Да. Нашият театър, пътуваше…

Цв. Г.: - Разградския… (бърза) Кажи кой е…

Ив. Г.: - Разградския, да. Ако билетите в Разград са сто лева, на нейната гара билетите, първите места, са петстотин лева. Защото там са стотина семейства - милионери, богаташи,… хайлайф. На таз гара й викаха Кючук Париж (Малкия Париж). И отиваме там да правим първия спектакъл. Като тръгваме на турне, трябва да направим каса. И всеки половин-един час аз съм на касата да видя как върви продажбата. След обяд, към пет-шест часа, пак съм на касата… И гледам отдолу пристига една  компания около двайсет човека - елегантни момичета, кавалери като суинги. А на тях им викахме тогава „зози”: златни обеци, брошки… докарани. Пристига компанията и кавалерите действително се насочват към най-скъпите билети от петстотин лева - 20 билета. И едно момиченце, елегантно, с едно златно паяче, казва: „Не, не, не, не. Кой знае какъв глупав спектакъл е. Купете последните два реда, да можем да се наприказваме.” Викам: „Другарко, извинявайте, в състава има много талантливи български актьори. Тук е Емил Пенчев, Карпов, Слабаков, Кондов. Спектакълът е чудесен.” „Не, не, не. Те - казва, - ако са добри актьори няма да дойдат в тоя делиормански театър. Ще идат в София, Варна, Пловдив.” И действително вземаха от тези билети, и аз викам: „Ах, зоза-а-а. Ах, няма ли кой да ти бутне в ръката някоя мотичка, някоя лопатка. Там ти е мястото.” Много бях обиден и наскърбен… Спектакълът свърши. С нас водим оркестъра, който прави веселата част, да има повече публика. И идва един от компанията и казва „Гайда, една от нашите приятелки иска да се запознае с тебе.” Отивам - Гочето беше моят приятел от компанията - Тя-я-я. „Моля - казва - да ме извините. Бях много нетактична. Беше много невъзпитано от моя страна. Спектакълът ви е чудесен.” Ма тя плакала. Тука се разтекли сълзи, размазан грим. Викам й : „Моля, не се тревожете.” Поканвам я на едно танго. Танцуваме. Свършва танца. Свършва забавата. Всички се прибираме. И аз питам: „Кое беше това момиче, с което танцувах?” Те ми казват „Как кое, бе? Това е на бай Тодор, на председателя на читалището. Прекрасен човек. Той наеми не взема. Той ни разквартирува по два-три дена на най-хубави места - ядене, пиене, живеем. Мой приятел е - близък.” „И-и-и, викам, такъв благороден баща, такава невъзпитана дъщеря да има. Туй възможно ли е?” Обаче, хрумна ми идея. Викам  нашия китарист Ангел, Бог да го прости, „Ангеле, вземай китарата.” „Къде?” „Тръгвай с мен.” Питам аз къде живеят. Отивам у тях.

Цв. Г.: - Дай аз да разказвам.

Ив. Г.: - Прескачаме стобора…

Цв. Г.: - Аз, аз, аз…

Ив. Г.: - Ха-ха…

Цв. Г.: - И започват да свирят под прозорците на майка и татко. Те не знаят къде спя. Майка идва при мен и вика тихо: „Показвай се на прозореца. Казваш „Благодаря” и да си отиват.” Викам - „Добре”. И казвам „Много ви благодаря”. Ваньо като чува - туп, туп, туп. Пред прозореца - тераса. Ваньо на терасата: „Госпожице… не, другарко, събудете Вашите, искам да се оженя за Вас.” Аз започнах да се смея. Викам, тоя за каква ме смята? Ще са жени за мен. И той се приближава към прозореца и аз разбирам, че иска да ме хване. А не вижда, че има мрежа. Защото луната грее, прозореца, както е отворен, не се вижда, че има мрежа. И прави така да ме хване. Аз  се смея. И той ми определи среща на другия ден да са видим.

Ив. Г.: - Да.

Цв. Г.: - Аз приех. На другия ден, като отивам пред сладкарницата, където продаваха билети, се спънах и паднах. От притеснение. Отидохме в парка да се разходим. Има една алея,… с дървета. Ваньо вика: „Да минем тук, по тая алея.” А преди това ме пита „Има ли змии?”  Разбрах, че го е страх от змии.

Ив. Г.: - Умирам от…

Цв. Г.: - И викам: „Тука в парка по тия алеи няма. Обаче в тая алея, казват, че има змии. И той вика - „Добре. Тогава да се разходим по друга алея.” И не отидохме по нея алея. И така…

Ив. Г.: - Искам аз да продължа пък… Сега да отнема от тебе думата… В Разград  есента почваме нова пиеса - „Повест за една жена” - съветска, много хубава. Обаче централната героиня, жената, има малко момиченце. Тя е депутат във Върховния съвет на Съветския съюз и има 14 -годишно момиченце. Мойте актриси бяха жени така, представителни, с доста големи бюстове, за да бъде по-представителна жената и да се харесва на публиката. И нямаме такава фигурка. Няма кой да играе. И Иван Кондов ми казва: „Абе, твоята Цветанка, бе. Иди я покани.” „Тя няма да дойде”. „Дай да опитаме.” Качваме се. Отиваме на гара Самуил - първо при баща й. „Разбира се, казва, аз съм стар самодеец - актьор. Веднага. Питайте.” Тя - готова. Веднага, стяга куфара, и идва да играе… Аз й подписах първата заповед: „Назначавам Цветана Тодорова Новакова за стажант-актриса в Разградския драматичен театър със 7 200 лв. месечна заплата.”

Цв. Г.: - И… заплата не получавах. Те ми я получавали заплатата.

Ив. Г.: - Ха-ха-ха.

Цв. Г.: - Защото, нали, колегите пристигат вечер в къщи, в квартирата ми, да се хранят, пък…

Ив. Г.: - Искаме да й дадем пари, пък тя казва: „Аз си имам пари.” „Кат имаш пари - дръж си ги, харчи си ги.”

Цв. Г.: - И… пристигат в къщи, пък аз доволна - като ме изпратят мога да погледна под леглото да видя дали няма някой. На първия етаж съм. Топло. Септември месец. Топло, ама съм страхлива. За първи път съм сама. В пансиона сме много момичета. Спим заедно. А тук съвсем сама. Отворям гардероба, уж нещо да взема, поглеждам - няма никой. Спокойна съм. Те са над мене. „Лека нощ.” „Лека нощ”. Ваньо понякога остава при мен. Туй между нас казано. Най-многото, което беше - да се целунем. В това време то беше най-многото, което се правеше. И… срам го беше да излезе през вратата. Пък аз не виждах нищо срамно. Нищо лошо не правехме. Обаче Ваньо - през прозореца скача.

Ив. Г.: - Ха-ха-ха…

Цв. Г.: - Като скача веднъж през прозореца, го видял човек от оркестъра, и на другия ден му рекъл: „Здрасти, комшо.” Ха-ха-ха-ха-а-а. Ваньо ми каза. Викам: „Ти ме излагаш, бе, човек. Хората ще мислят - кой знае какво правим. Защо не излизаш през вратата?”  „Ми - вика - ми, защото така.” Викнаха го в Партията и му казаха: „Туй любовен театър ли е или е театър?”

Ив. Г.: - Да.

Цв. Г.: - Или ще се жените - на времето беше така - или закриваме театъра. Ха-ха-ха.  Ваньо ни събра и каза: „Съгласни ли сте - всички имаме любов: Кондов с Милка, Слабака със…

Цв. Г.: - Стефка… Сашо с Лиляна (дето бяха тука), Карпов с Петрана и тъй нататък. И Ваньо вика: „Женим ли се?” „Да”. „Ти на мен кръстник. Аз на теб кръстник…” И първо предрекоха, че ние ще се разведем. Защото аз съм била буржоазно момиче. Разглезена. А ние сме единствените фактически, които си останахме заедно.

Ив. Г.: - Да.

Цв. Г.: - Семейство… Не, че в развода има нещо лошо, защото понякога и в най-доброто семейство може да има… Тъй или иначе ние се съхранихме като семейство.

- В кои театри сте играли?

Ив. Г.: - Не сме били в много театри.

Цв. Г.: - В Пазарджик.

Ив. Г.: - В Разград. Когато ме уволниха - 1949-та година, решихме да избягаме далеко от Разград. Да заличим американския колеж на Цветана. Да заличим някои други неща, за които не ни се приказва… Отидохме в Кюстендил. От там - бяхме само една година - и ни поканиха в Пазарджик. Все пак по-така…

Цв. Г.: - Седем години. Между другото, предложиха ни в София, как му беше името на този,… във Военния театър. Тогава той беше театър за селото. И ни предложиха да бъдем в Софийски театър.

Ив. Г.: - Гергинов.

Цв. Г.: - Александър Гергинов. Ние запитахме могат ли да ни дадат квартира. Те казаха - най-много една стая. А пък таман татко купил спалня, купил ни мебели… И аз казвам: „Дума да не става. Да няма аз къде да си подредя нещата.”

Ив. Г.: - Еснаф.

Цв. Г.: - И имахме предложение за Пазарджик. Ето пак… Било е съдба. Драснато. Той пък що ме слуша, като е и по-голям и по-опитен. Отидохме. Седем години бяхме там. Там забременях. Много хубави години. Много. Въобще навсякъде имаме хубави спомени. Млади години…

- Кой беше директор на театъра?

Цв. Г.: - Ох…

Ив. Г.: - Георги Стаматов. Не бяха театрали.

Цв. Г.: - Не големия Георги Стаматов.

Ив. Г.: - Не театрала. Местен човек… Дълги години работехме при Георги Стаматов.

Цв. Г.: - И там… Сестра ми, като се ожени, би телеграма, че е родила. На шестнайсети сестра ми роди. На шестнайсети има рожден ден той (Иван). На шеснайсти аз разбрах, че съм бременна. Господи… и ми казаха, че трябва да лежа. А имам вечерта представление. И играх…

Ив. Г.:  - Лудетина. (пауза) Лудетина бе.

Цв. Г.: - Не… „В банята”… Мими. Как се казваше, голямата? Златина викнах, Методиева, след туй на гастрол. И аз се връщам вкъщи, но едва вървя. Казаха, че трябва да лежа. Викам: „Ваньо-о-о, бременна съм.” И Ваньо вика „Лягай!” И хуква, а директорът му казал: „Всичко е продадено, трябва да играе.” И Ваньо почва да върти…

Ив. Г.: - Да. Да…

Цв. Г. : - А играят представлението само в София - „Трудов фронт”.

Ив. Г.: - Пиесата „Приятел в нужда се познава”. И в Стара Загора се играе.

Цв. Г.: - Аз играя централната роля.

Ив. Г.: - И… звъня по телефоните.

Цв. Г.: - И Златина Тодева,… а-а-а, тогава се водеше Колева. И Златина казва, че ще дойде. Ваньо праща Тодев, Бог да го прости, да я посрещне. Тодев я посреща и я харесва. И тя го харесва.

Ив. Г.: - И вместо да я заведе в хотела, я води в квартирата си.

Цв. Г.: - Да. И оттогава станаха семейство. И смятат, че Тошко е виновникът.

Ив. Г.: - Още в утробата на майка си ги е оженил.

Цв. Г.: - Златина беше по-миналата година тук и вика: „Искам да видя Тошко.” И тя разказва този случай. „Защото - вика - той е виновникът да се оженим ние с Кольо, да станем семейство.”

- Познавате много творци. С кои от тях срещите ще останат  незабравими?

Цв. Г.: - Един от най-хубавите спомени ми е с режисьора Аврам Георгиев. В Толбухин, „Криворазбраната цивилизация” идва да прави. И идва, по покана, да я прави за… актриса от Толбухин, забравих й името…

Ив. Г.: - Не е важно.

Цв. Г.: - Както и да е. Много добра актриса. Но като гледа спектаклите, Аврам Георгиев харесва мен за ролята на Злата. Тогава играха Жоржета Чакърова, Климент Денчев, Славчо Пеев. Славчо игра Маргаридий, Климент Денчев игра, Марийка игра Жоржета Чакърова и аз - Злата. Като видях, че съм сложена да играя  ролята, толкова ми беше приятно, а едновременно Галя, Галя се казваше… Галина Ненова…

Ив. Г. - Да..

Цв. Г.: - И толкова ми беше неудобно от колежката, че на нея не й дават. Хем ми е приятно, хем ми е притеснено. И много интересен репетиционен период… Веско Зехира беше тогава. Правеше номера на Аврам Георгиев. Побъркваше го. Той правеше малко по-изчанчено, но приятно за зрителите.

Ив. Г.: - По- съвременен. Модерен.

Цв. Г.: По-съвременен, модерен театър правеше. И Веско караше - да речем когато звъни звънеца, хлопатара на вратата на Злата - ние излизайки учехме буквите и вместо да викаме Бо, викаме „Бе-е-е”, като овце. И Весо викаше: „Ама като мъжки или като…” Въобще дразнеше непрекъснато. И направи така, че човекът се махна. Отзоваха го. Защото пък той бил нещо в затвора… Теодоси Петров изкара постановката. И това е един от хубавите ми спомени за режисьор. После с Луканов много хубаво съм работила.

Ив. Г.: - Васил Луканов. Васко.

Цв. Г.: - Васил Луканов.

Ив. Г.: - Беше директор в Бургас.

Цв. Г.: - Той беше директор, но в Силистра играх с него в „Мълвата”. Имам много хубави спомени. Дружба и досега си ни остана и с Иван Кондов. Така, като най-близки, да.

- С кои Ваши колеги най-много сте се разбирали?

Цв. Г.: - Почти с всички. Аз не съм конфликтен човек и имам едно лошо качество - даже някой да ме обиди, вместо да чакам да ме заговори, все поглеждам към него, все търся някакъв повод. Все аз съм първата. И Ваньо ми казва, че нямам достойнство, защото двамата като имаме някакъв конфликт, даже той да е виновен, аз съм първата която прави първата крачка. И си спомням тези двамата… те живееха до нас и починаха много бързо един след другиго… Тасеви. Тя ми викаше: „Аз не мога да разбера защо искаш с всеки да си добре?” Викам: „Защото искам заран като изляза - да ми е приятно да срещам хората.” Много хора не са разбрали това и са смятали, че го правя от някаква…

Ив. Г.: - Лицемерие.

Цв. Г.: - Е така, да имам някаква полза. Не. Наистина го правя, защото… такъв ми е характерът. Много се разбирам с младите. Много. И ми е приятно. Като бяхме в Толбухин - ние бяхме двамата - аз съм на 35 години, нали, възрастна, Ваньо - на 44, най-добрите ни приятели бяха Жужа, Климент, Славчо Пеев, Кольо Петков. Те ни приемаха в тяхната група все едно сме на тяхната възраст. Даже нощем - 2 часа, гладни - ще звъннат в къщи: „Има ли нещо за ядене?” И аз - моментално. Каквото има. И те знаят, че нещо сладко ще има. Ех, сега вече не съм тъй… И времето стана по-друго, но… разбирам се с младите. Разбирам се.

- Кои хора Ви помогнаха  да се изградите като творец?

Ив. Г.: - Те са много. Аз не съм завършил Висш театрален институт. Завърших „Световна търговия”, но още като студент във Варна бях стажант във Варненския театър. И са много хората - всички мои колеги, с които съм играл на сцената.

Цв. Г.: - Нещо да кажа. Може ли?

Ив. Г.: - Да.

Цв. Г.: - Ваньо много му идва отръки да води, т.е. много голям организатор е. Кондов и Леон Даниел му казваха, че имат чувство, че да иде в с. Имренчево - може да направи театър, от нищо нещо. Даже един път Кондов му се обади преди години… Иване, във Варна ли беше, не помня, в Русе ли?

Ив. Г.: - В Русе с Леон.

Цв. Г.: - Виж, в Котел, ако искаш да направим  театър. Обаче аз съм спирачката. Викам, ти си актьор, аз не ща директор. Може да е по-голяма заплатата, но… той като беше директор - нямах мъж.

Ив. Г.: - Тя ме излекува от това желание да ръководя театър. Във момента пак съм й директор. Пак аз й организирам на нея спектаклите.

Цв. Г.: - Той ходеше да гледа афишите, дали е подгънато ъгълчето и кабърчето е сложено така, за да не се къса. Все едно нямах мъж. И викам: аз имам нужда от теб да си вкъщи. Да си актьор. Ние и двамата сме артисти. И когато беше тук Молевски му предложи да стане заместник директор. И заплата по-добра и всичко. Аз казах - не. И Весела, съпругата на Молевски, идва вкъщи и вика: „Агитирай го да стане директор.” Викам: „Дума да не става. Аз на младини го спрях, че сега, като станахме възрастни, ще му разреша.”

Ив. Г.: - Но директорската кръв в мене още кипи.

Цв. Г.: - Да, да, да. Все иска с Тошко да прави нещо с детските спектакли. Това си е вътре в кръвта. А фактически в театъра най-много ми помогна Иван. Той ме направи мен актриса.

Ив. Г.: - А!? Най-после призна.

Цв. Г.: - Това е истина. Защото аз също не съм завършила. На мен пък не ми даваха бележка за следване, но туй е отделен въпрос. Но той ме направи актриса, Ваньо. И ми казваше: „Ти ще се пенсионираш, без да знаеш какво си работила.” Защото не ме виждаше, като работя ролите. Аз ги приспя всичките, почвам да готвя и тогаз си репетирам: беля картофи, лук и си репетирам.

- Кои Ваши колеги никога няма да забравите?

Ив. Г.: - Няма как, трябва да почна с Иван Кондов. Той е човекът, който не минава ден и нощ да не го нося в душата си. Той е. И като че остана единствения. Слабака някак си се откъсна. Той взе да се занимава с политика. По-друг човек стана. Емил Бенчев. Но… мъчно ми е, че повечето от тях са вече покойници. А от хората, с които съм…, с големите наши имена с национална известност, е бай Косьо Кисимов. Той винаги, в театрите, в които съм бил, биваше канен на гастрол и се случваше така, че моите роли трябваше да играе. И особено помня, в Силистра, за „Езоп” като дойде…

Цв. Г.: - ..и казва: „Иванчо, сърдиш ли ми се, че тази вечер ще играя ролята ти?” Ха-ха-ха-а.

Ив. Г.: - Да… Много деликатен беше. Много… И един път той е зле, не се чувства добре. И в Тулово имаме две представления.  Директорът ме вика: „Иване, върви в Тулово. Гледай бай Косьо и ако можеш ти да играеш.” Аз му викам: „Бай Косьо, ако много се измориш, мога да играя второто представление, а хонорара ще го пишем пак на тебе.” „Иванчо, не, не, не. Ще играя. Тука народът е дошъл да ме види. Аз ще играя.” Викам: „Добре, бай Косьо.” Изигра едното и на вечерното представление пак започва да играе. Започва спектакъла. Аз следя. От всяка кулиса следя и го дебна как е състоянието му. Какво става по едно време - бай Косьо закашля. Такава кашлица… Кашля, кашля, не може да си вземе въздух. А-а-а ще умре и ние не знаем какво да направим. Мислехме даже завеса да пуснем. Жестоко нещо! Чудим се какво да правим и в туй време угасна токът. Никой не се е сетил да угаси тока. Угасва…

Цв. Г.: - Късмет.

Ив. Г.: - …осветлението в целия град. И тогава ние се сещаме да отидем, да го вземем от сцената, да му дадем водица. А то косъмче от брадата му влезло тука някъде в гърлото и той не може да диша. И си викам: „Божичко, този човек… значи има някаква сила, някакво провидение, което загаси тока, за да можем ние да го грабнем и да го оправим”… А на Тошко, за изпита във ВИТИЗ по „История на българския театър”, му се пада Константин Кисимов. Той за всички е чел: какво са играли, какво е било. А за бай Косьо!.. Той е пътувал с него… Всяко лято правихме с бай Косьо…

Цв. Г.: - Часпром.

Ив. Г.: - … чрез концертна дирекция. Той играе главната роля и… още пет-шест човека. Пътуваме с камион. И Тошко с нас. Всяко лято. Бай Косьо му купуваше тулумбички - за него, за себе си. Играчки. Всичко… Пада му се бай Косьо и Тошко Гайдарджиев не знае какво да каже!? Оттук-оттам нещо казал, няколко приказки. „Татко - вика - ще ме скъсат. Нищо не можах да кажа за Константин Кисимов.” Викам: „Разказвай, бе, разказвай туй, което е било.” „Беше ми, казва, неудобно да разказвам живота си с бай Косьо.”

Цв. Г.: - Има един случай, много хубав. Пак с бай Косьо Кисимов. Пътуваме с „Училище за жени” през лятото. На директора жена му играе централната роля, аз играя Жорета - прислужничката. И издваме да го блъскаме със слугата. Ние го блъскаме, но той крехък такъв и ние маркираме леко на репетицията. Той вика: „Ще ме блъскате, ако ще и да падна. Какво е туй - да ме галите само.” И ние го блъскаме. Той лети насам - нататък. Обаче ние сме и гардеробиери, и перукери. На директора жената е гардеробиерка - тя глади дрехите. Аз съм перукерка - слагам му перуката на бай Косьо. В Пазарджик сме, да, в Пазарджик. Както правя перуката, забелязвам нещо. Някакви косъмчета залепнали с лепило. Взимам и ги хвърлям така.

Ив. Г.: -  С топлийка косъмчета.

Цв. Г.: - С топлийка, да. Хвърлям ги зад мен. Приготвих перуката, буклите. Така.  Вечерта ще започваме представлението. Слагаме му перуката, и той се опипва: „Мустака ми!?” Викам: „Какъв мустак?” Той: „Тук в буклата има мустак.” Той му е от първия спектакъл на Молиер, игран в София… И Лили, жена му, прави така /с широко отворени очи, закрива си устата с ръка/ в ням ужас… Той няма да може да играе. „О-викам - чакай. Аз го прибрах. Да, да. Момент.” Започвам да търся и му намирам мустака, с лепилото както е. Той окъсан, оръфан. И му го дадох. Той моментално го сложи на буклата. Забоде го. И имаше навика… Не можахме да го хванем…

Като излизахме, намирахме клечки кибрит, наредени в една причудлива форма. Кога ги редеше? Дебнехме го да видим кога ги реди.

Ив. Г.: - Ние ги развалим, той пак ги нареди.

Цв. Г.: - И още: пръцне - превърти се, пак пръцне - пак се превърти… до три пъти. И тогава вече излиза на сцената.

Ив. Г.: - Но, целува сцената! А за да не го забележим, че целува сцената, изтървава си бастунчето. Уж се навежда да го вземе, целуне сцената, прекръсти се и тогава излиза. Невероятен!… Ляга към три-четири заранта. След спектакъла винаги има прием. Обществеността дава по един банкет. Той прави наново рецитал. Трийсет-четиридесет минути рецитира. И след туй винаги търси човек да се разхожда из града с него. И тоя човек винаги бях аз. Обикаляме, обикаляме. Към два-три часа се прибираме…И в Дряново…/Към Цеца/… Разкажи ти.

Цв. Г.: - В Дряново ни слагат: Лили, той, аз и Ваньо в една стая да спим. Преди да легнем да спим Лили ме вика: „Косьо е малко особен. Да имаш предвид.” И аз си викам, сигурно хърка. Тя не ми обяснява нищо. Хапнахме и лягаме да спим. На бай Косьо леглото беше до прозореца. А трите легла, нашите, са наредени успоредно. Лили, Ваньо в средното, аз точно срещу бай Косьо. И… не мога да заспя. Срещу прозорците на стаята има балкон. Лампата свети. Точно бай Косьо осветява.

Ив. Г.: - Улична лампа.

Цв. Г.: - По едно време чувам нещо. Шум. Леко надигам глава от възглавницата и гледам. Изведнъж завивката на бай Косьо хвръква към краката. Той се изправи. Дръпне я. Малко лежи. Пак завивката отива… той я ритва. Става. С ключове в ръка. Коленичи. На нощното шкафче удря три пъти с ключовете. Удря си главата. Това - три пъти. И аз вече не можех да издържа на третия път. Усещам,  ще се изсмея силно, и избягвам в тоалетната навън. И чувам - някой идва. Лили. „Цеце, да не ти стана лошо? Да не се уплаши от бай си Косьо? Нали ти казах, че той е особен. Ела, нищо му няма. Тъй си прави всяка вечер. Той е фаталист. Да не забрави текста.” „Ох - викам - Лили, извинявай. Не можах да издържа. Просто не можах да издържа.” И така… ха-ха-ха-ха-ха. Спомени.

- В коя роля се харесвате най-много и искате да Ви запомнят?

Ив. Г.: - В театъра или в киното?

- Няма значение.

Ив. Г.: - В театъра - Станчо Класников от „Службогонци”. Тя е една от мойте хубави роли. Пинтеза от „Нонкина любов” на Ивайло Петров. Тогава, когато я играех , Тошко беше много малък, но си мечтаех един ден ако имам снаха, да бъда към нея както Пинтеза е бил към снаха си. Това беше голямата ми мечта.

- Какво от себе си намерихте у Пинтеза?

Ив. Г.: -  Един българин. С корен дълбок, български. Как обича семейството. Труда. Морален. Нравствен. Който може да служи за пример на много бащи и свекъри. И на снахи, разбира се. И на зетьове. Такъв българин. Това ми хареса. Неговата философия. Неговата човечност.

- А в киното?

Ив. Г.: - В киното, така се случи, изиграх 7-8 по-значими роли. Но хората ме запомниха с „кафеджията ” от „Капитан Петко…” /„Капитан Петко войвода”/. И понеже ме запомниха…като че ли тая рола най-дълбоко влезе в душата ми. Представете си… един момент, един миг, само един малък кадър: с тия чертички, които кафеджията слага на черната дъска, като вересия на Капитан Петко, и след това, като излезе Капитан Петко, той изтрива чертичките… Всеки, който е гледал „Капитан Петко”, за тоя миг ми говори. Като че целият народ се е наговорил. Аз съм сигурен, че нито Хайтов, като е писал сценария, нито режисьора, нито аз подозирахме, че това ще бъде такъв момент. И си мисля - сигурно хората са зажаднели за човещина. За малката човещина, за да помнят този момент. Спомням си преди няколко години отивам на пазара, тук във Враца. Един грамаден куп дини от Толбухин докарали. Една хубава жена, тя се оказа туркиня, но говори добре български… Искам да плащам. Тя ме позна. Вика: „Вие ли бяхте кафеджията Ахмед Хадър Чели?” Викам: „Да. Аз бях.”Тя се хвърли, взе да ми целува ръцете. „Не - казва -няма да плащате нищо. Всички дини са за Вас”. „Не. Не мога да приема.” Най-после ме убеди. Носи една грамадна диня. Приех тая диня. И след туй продължих… синът й идва.

Цв. Г.: - Миналата година.

Ив. Г.: - Пак. Пак.

Цв. Г.: -  Ние отиваме на пазара, а там - синът й. И вика: „Ти не ме помниш, ама…ние бяхме с дините миналата година. Нали ти си кафеджията? Викаме - да. „Сега ще ти изберем най-сладките дини.”

- А коя е Вашата роля?

Цв. Г.: - Ами аз като че ли останах тук, във Враца, в съзнанието на публиката с “баба Гицка”. Спомням си, че Попа… Попето я прави пиесата. И аз за първи път, когато търсех някаква характерност за тази роля, почнах да говоря /като баба Гицка/ “Добре съм. Чи добре съм, де, кво ми е?” Той ми викаше: „Цветано-о… Какво правиш ти? Какви са тези измишльотини?” „Абе - викам - Попе, туй е репетиция. То ще си ми улегне.” И накрая, всички работници идваха до декорите, като имаме репетиция, да гледат. Особено като викам…

Ив. Г.: - Де ми е шапката?

Цв. Г.: - Не „Де ми е шапката” ами… „Тоз симпатяга кой е?”… Да, да-аа… Нещо аз си бях намислила - в шишенце от сироп за кашлица - ракийка. И казвам „Джибровката ми де й?” Ха-ха. Като репетираме, на едно място става скучно. И Попа вика: „Цветано, измисли  нещо, да стане интересно на публиката.” А до мен - Петър Тасев, Бог да го прости. Стои си, скръстил крака. Като поглеждам - Ваньо има голям крак - 45 номер - ама Петър Тасев още по-голям. Викам /като баба Гицка/: „Ама голям крак вадиш. Кой номер са ти обущата?” А Петър Тасев така се засегна и каза: „Попе, или ще махнете тази реплика, или няма да играя.” И я махнахме. После викам на Попа: „Попе, бе, дигни ме, в един момент… като заспя, дигни ме с чигата нагоре и там да спя.” Той вика: „Ти къде отиваш? Кой ще гледа долу какво става? Всичките ще те гледат теб, че висиш.”

Но аз си обичам много и ролята от „Вдовици”. Прави я Николина Томова. И тя, може би, защото майката има само един син, който така… с три жени. И трите жени само са го използвали… Накрая той, обичал да си пийва, и се самоубива с колата. Тоест, всички жени са били егоисти. Стана хубав спектакъл. И много си обичам нея роля. И… „Как се обира една банка”. Много я обичах. И бях измислила да се качвам по един пилон нагоре. Първо, под леглото се мушкам да търся котки. „Мяу, пис, пис, пис “. И накрая - търся ги на покрива. И Краси Ранков: „А, мамо Цеце, и аз ще се качвам на пилона, да видим кой ще обере точките.” Викам: „Да, ама аз преди теб се качвам, тъй че ще ги обера”… Много роли си обичам, но тия… И сега - „Бабини приказки”. Много си ги обичам, защото и децата ме обичат, и аз ги обичам.

Ив. Г.: - Оня ден една круша й донесоха. Ха-ха.

Цв. Г.: - Да.

- Какво е театърът и каква е неговата роля в човешкия живот?

Ив. Г.: - Ох-х. Ами… времето, столетията са доказали какво е театъра. Една необходимост - както хляба, както водата, както въздуха. Защото хората като че ли се раждат преди всичко, поне 80 на 100 артисти. И ето театърът - това желание да играят, да се изявяват, си го носят в душата. Театърът за англичаните е едно, за французите като че ли по-друго. При тези народи театърът е и малко развлечение, забава. Но при нас е било идея, граждански съдби, възпитание, училище. Да се учат хората на красиво, на добро. И след туй вече радост, и забавление. Но първо е бил… възпитание. Възпитание е бил театърът. И безспорно много ми е трудно, когато срещна невъзпитани хора. И си викам: „Божичко, ние, значи, на нищо не сме ги научили… На нищо не сме ги научили.”

Цв. Г.: - На мен ми се иска театърът да бъде необходимост. Да стане необходимост. И преди, а особено  сега, на хората, на които им е необходимост… лишени са. Няма пари. Просто няма пари. Това е трагичното. А за нашите актьори пък това е много лошо, защото ние имаме език, на който говорим. Имаме езикова бариера. Даже да сме талантливи и направим нещо, ние не може да отидем навън да го покажем. За да видим пък нашата стойност каква е. Освен в България - и на друго място.

- Оприличавали ли са Ви на други творчески семейства?

Цв. Г.: - Като семейство - не. Но мен ме бъркаха с Леда Тасева. Много ни бъркаха. Ние в живота никак не си приличаме. И Леда ми казваше: „Цветано, какво е туй нещо, бъркат ни. Ма аз съм и по-хубава, как може да ме бъркат с тебе?” Ха-ха-ха.

Ив. Г.- : Мен - с Джоко Росич. Много често.

Цв. Г.: - Даже оня ден. Не оня ден, преди две седмици. В бингото тука. Отиваме. И на маса седнали и викат: „А-а-а, Джоко Росич на нашата маса.”

- Кои са незабравимите неща в живота?

Ив. Г.: - Само красивото и хубавото. Всичко красиво е незабравимо.

Цв. Г.: - Аз винаги казвам, да не прозвучи като хвалба, обаче туй е най-голямата радост, която съм изживявала във Враца… Това ми е най-голямата радост - 50-годишнината на нашия театър.

Ив. Г.: - Юбилея.

Цв. Г.: - Юбилея на театъра. Поканени са от София гости, някога актьори във Врачанския театър. И решават - всеки  да изпълни каквото иска, без да се обявява  какво ще прави. Предварително всеки знае. Наредени сме. Всеки се е облякъл с най-хубавата дрешка, най-хубавата прическа.

Ив. Г.: - Тя е пенсионерка вече.

Цв. Г.: - Аз съм пенсионерка и Колов / Николай Колов - директор на театъра тогава/ ме пита: „Цеце, ти искаш ли да участваш?” И  викам: „Ау, как няма да участвам?” „С какво?” „Ами - викам - с баба Гицка”. Питам Гошо /Георги Горанов - актьор от Врачанския театър/: „Ще ми партнираш ли?” То е откъс от 2 секунди. Трябваше да се изграят малки откъси… И вече всеки изпълнява номера си. Ръкопляскания след номера на всеки. И… идва моят ред… Всички сме на сцената. Всеки става, изиграва си откъса, ръкопляскания, сяда си. В мига, в който се надигам… не съм почнала баба Гицка, мигът в който се надигам, ц я л а т а   з а л а  започва да ръкопляска… предварително. Докато ида да си взема от закачалката шапката, защото само шапка слагам, нищо друго, сърцето ми хлопаше, ще се побъркам от вълнение… Това беше н а й - г о л я м о т о  удовлетворение, което съм имала в живота си като актриса. След това - на банкет в хотел „Хемус”. И идва Мария Стефанова, иска да се запознае с мен. И казва: „Така ме развълнувахте с Вашия откъс. Аз съм Ви колежка.” Пък аз я знам Мария Стефанова. Тя мен не ме знае, но аз я знам. Тя е много добра актриса. Известна в София и т.н. „Искам да Ви поздравя. Много ми харесахте.” И аз вече… Втора радост. Ха-ха-ха.

- Вие има ли нещо което никога няма да забравите?

Ив. Г.: - Какво никога няма да забравя? Ами Шумен, да-а-а. Ето този човек до мене /сочи Цветана/, сина ми. Близките хора. Във Враца, ако става дума за хора: семейство Марин и Елена Ботунски.

Цв. Г.: - Точно така. Това е истина.

Ив. Г.: - Как ще ги забравя?

Цв. Г.: - Няма нищо по-хубаво на този свят от човешката признателност. Моят мъж казва нещо, за което съм съгласна абсолютно с него. Той не дели хората на добри и лоши, а на признателни и непризнателни. Той казва: тоз човек, който ти е направил добро, ако ти забравиш, значи ти не си добър човек. Това е единственото, което…

Ив. Г.: - Мерилото.

Цв. Г.:  - …мерилото за него. И аз смятам, че е много прав. А Марин и Елена са…

Ив. Г.: - Когато и да позвъниш.

Цв. Г.: - Тревога. Нещо…

Ив. Г.: Това е единственият телефон.

Цв. Г.: - Сега дето го казват, че имало телефон на… не знам си какво. На доверието. Да знаят, че това е телефонът на Елена и Марин. Това са хора, които са готови да се отзоват при  в с и ч к и, в с и ч к и  възможни случаи. Даже случайно, ако споделиш нещо, да нямаш намерение да споделиш, за да очакваш нещо от тях. Има такива хора, които… ама няма нощем, няма ден, няма час. Ето случай, с Лена, много истински. Нашата снаха, издържала конкурс по регламента, който има в съвета. Трябва да бъде назначена, но по стечение на обстоятелствата назначават друг, без да е държал конкурс.  Ние отиваме да се разправяме. Казват ни, имаме наша снаха, бременна, без работа… Разтревожени излизаме и виждаме Лена.

Ив. Г.: - И се оплакваме.

Цв. Г.: - Разказваме случая. Ние тогава не знаехме, че Законът е, даже да е безработна снахата, че може като бременна да получава там… И споделяме с нея. И Лена вика: „Какво се тревожите. Веднага ще я назнача при мен.”

Ив. Г.: - “- Назначавам я веднага.”

Цв. Г.: - Веднага. Имам нужда. Бъдете спокойни. А-а-а! Господи!? Ама така се отпуснахме.

Ив. Г.: - Олекна ни.

Цв. Г.: - После разбрахме, че и без това може. Но важното е, че в този момент, в който ние сме толкова тревожни - защото сме с пенсии, Тошковата заплата, в театрите знаете какви са заплатите, тя без работа, ще ражда дете и т.н. - и един човек в тоя момент ти подава ръка. Е как, как може въобще човек да го забрави това нещо? Никога няма да го забравя.

- Какво е отношението Ви към живота? Каква е Вашата философия?

Ив. Г.: - Много труден въпрос. Знаеш ли, миличка, като че актьорите имат два живота. Една философия актьорите си изграждат на сцената - за доброто и лошото. И така става, че им се иска тази философия - доброто побеждава винаги злото - да я пренесат и в живота. В живота тя не става. И често пъти настъпва в душата едно объркване. Но винаги актьорът предпочита да живее с философията на сцената: доброто винаги побеждава злото. Тъй че, моята философия в живота, оценките за нещата в живота - за лошо и добро, за красиво и грозно, са оценките, които съм правил в ролите си на сцената. И затуй, когато в живота стане жестоко разминаване, аз изпадам в безтегловност. И си казвам: Боже Господи, значи ние сме лъгали хората как да живеят? Лъгали сме ги. След туй си казвам: Не-е-е, не сме ги лъгали. По-красиво е така да живееш - с вярата, която са носили актьорите. В разстояние на два часа актьорът се среща с какви ли не събития. В крайна сметка винаги престъпникът е наказан и доброто побеждава. И се стремя някак си, и в живота да живея със същата философия - актьорска, от сцената. Някой може да каже - той е Дон Кихот, той е… от него нищо не става и тъй нататък. Но тъй или инак, животът ми е минал с това разбиране. Животът ми - какъвто е бил на сцената, с героите, които съм играл - такъв да бъде и в живота. Без да се смята, че се правя на актьор в живота. Не се правя на актьор в живота. Тъй както съм в живота, така съм и на сцената.

Цв. Г.: - Да допълня нещо за него. Един ден на гости ни е Митьо Дебелия - режисьор в „Сълзата” беше. И пита: „Бай Иване, как е Веско Зехиров?” Ваньо вика: „Много е добре. Играе.” И той почва: „Абе, бай Иване, ако съм сега с Веско и питам за тебе, знаеш ли колко мръсотии ще чуя.” Та за философията в живота. Колко е различна за различните хора. Моята философия е човек да живее така, че когато се срещне с хората, да му е хубаво.

- Какво ненавиждате?

Цв. Г.: - Какво ненавиждам? Предателството.

Ив. Г.: - Да върна предния въпрос. Вчера тя ме наскърби. Аз правя нещо и й казвам нещо. „Ти, казва, играеш като актьор от сцената.” Аз не играя. Ние се скарахме. Имахме голям скандал. За нещо битово, за нашите отношение - снахи, синове, внуци и т. н. И тя ми казва: „Престани да играеш.” Щом съпругата ми даже не можа да ме разбере, че аз не играя… Значи… в театъра би трябвало такъв морал да има, така да се решават нещата в театъра. Но аз искам и в живота така да се решават. Тя ми казва: „Ти играеш. Ти - казва - в живота играеш.” Тя ме наскърби много.

- Какво ненавиждате?

Ив. Г.: - Подлостта. Предателството. Предателството най-много. Лъжата - може. И аз съм лъгал. Има малки лъжи. Има благородни лъжи. Има красиви лъжи. И красиви кражби има. Много красиви неща има, които на пръв поглед можеш да кажеш, че са грозни. Но предателството? По-страшно от него няма. Особено на близък приятел, на близък човек.

- Какво Ви крепи в живота?

Ив. Г.: - Крепи ме вярата, че има едно провидение. Има една съдба. Колкото да си зле днеска, утре ще бъде добре. Вярвам. Вярвам. Добър е Господ - казвам - и утре ще бъде добре. Добър е Господ. И никога не мисля три дена напред. Мисля само за утре. Само за утре. Утре пък мисля за вдругиден.

Цв. Г.: - А аз уж мисля за далечно бъдеще, обаче живея от днес за утре. Ха-ха-ха. Абсолютно - и финансово, и всичко. Ние с Ваньо сме имали периоди, когато сме изкарвали пари. Той е изкарвал от киното. И все не са ни стигали. И никога не сме могли да спестим. Ние сме от тия хора, дето никога не могат да отделят пари настрани. Получихме наследство и вместо да си спомним, как сме живели в страх като се местим, че не стигат, че взимаме в заем, че трябва да върнем и все викахме: „Ох, отнякъде да дойдат пари, как ще се разтоварим, ще имаме настроение”, ние като ги получихме започнахме да ги харчим  и за две-три години всичко пръснахме. Сега Тошко вика: „Ти не мислеше ли, че ще имаш внуче, че щеше да ти бъде хубаво сега нещо да купиш? А не да се свиваме от стая в стая толкоз хора. Да няма как да преминем, къде да си починем, къде да седнем. Тогава защо не си мислила?” А и той сега… Туй, в което ме упреква, че съм правила, той абсолютно по същия начин го прави.

- Кога сте най-щастлива?

Цв. Г.: - Кога съм най-щастлива ли? Ами най-щастлива съм, когато всичко с децата ми е добре. Не когато на мен…, когато аз направя нещо, роля, или когато аз спечеля, а когато Тошко направи нещо хубаво. Синът. Детето. Тогава съм най, най, най-щастлива. И Иван. И Иван, но най-вече… Имам чувство,че повече родителите са щастливи, когато децата са добре.

- Вие кога сте най-щастлив?

Ив. Г.: - Същото, както казва Цеца. Когато тя е добре, Тошко, внуци, снахи. Семейството. Когато са живи и здрави. Когато на тях им върви в живота. Имам чувството, като че ли ние нямаме наши проблеми - нито за храна, нито нашата старост, нито болести. Ние живеем с проблемите на нашите близки. А нашите проблеми някак си сами си се решават, решавайки техните проблеми.

- Кога сте най-нещастен?

Ив. Г.: - Ох, кога… Когато срещна неразбиране от Цветана. Когато не ме разбере. Когато за дребна, битова, нищожна работа вкъщи тя забравя големите работи. Тя не може. Може да има големи неща насреща, надвиснали, докато вкъщи тя не почисти, не създаде някакъв си там уют, тя не може да се радва на голямото. Не може. Е това, това го наричам малко еснафски манталитет.

Цв. Г.: - Ама то ми е вродено качество от рода. Особено от страна на татковия род. Майка беше чудесна домакиня, но татковия род бяха… Докато всичко не е  в ред, не са спокойни. Аз също… Може да съм капнала от умора, но сложа ли в ред нещата, аз съм отпочинала. Просто така - хвърча. А вкъщи, като ми е без ред, нито ми се облича, нито ми се докарва, нито ми се ходи някъде. А той това нещо не го разбира. Той също обича ред, но когато види, че прекалявам, малко се сърди.

Ив. Г.: - Там е нашият основен конфликт.

- Какво е в състояние да Ви унизи?

Ив. Г.: - Ох, много неща… Много неща. Дали сме мнителни… Дали сме суетни… Но неделикатността на някои хора. Грубостта. Простащината и грубостта много ме обиждат. Имах такива случаи и сега. Когато организирам на Цеца спектаклите се срещам  и с хора чудесни, и с хора с липса на всякаква духовност, всякакво разбиране, всякакво отношение към култура, към деца… Ей това ме обижда и ме унизява някак си.

Цв. Г.: - Лошото при мен е, че колкото и някой да ме унизи, и да ме нарече с най-грубо нещо, някак си бързо се заличава в съзнанието и все търся в мен причината. Даже викам на Ваньо: „Ох, не се товари с туй, което аз съм споделила с теб.” Аз съм споделила да се разтоваря. А той с дни живее. Ако се таксува за лековатост, нали има леки жени по оназ линия, а пък аз съм лека жена по тия неща.

- Какво Ви дава сили?

Цв. Г.: - Сили ми дава…грижата. Грижата към близките. Например, имах много добра свекърва. Целият им род са много добри. Мойте родители  много обичаха Иван. И неговите родители много обичаха мен. Но аз съм такъв човек, нощем ще стана да видя дали е завита свекърва ми, или мама, или татко, или детето. Не мога, без да се грижа. Имам чувство, че ако няма за нещо да се грижа - трябва да умра. Празен ми е животът. Туй нещо ми дава някак си криле. Грижата. И на него също. Може би Господ ни държи на тази възраст, защото имаме много грижи и чувства, че не сме свършили всичко. Може би затова Господ ни държи, защото ако ни разтовари от грижите…

Ив. Г.: - Ние не можем да живеем.

Цв. Г.: - Ние не можем да живеем.

Ив. Г.: - Ние не знаем какво да правим. Гледай сега, Тошко го няма, снахата не идва тия дни, Иван /внука/ го няма и тя хвана да чисти. Ако нямаше това чистене, ние не знаем какво да правим.

- Кое е най-ценното нещо?

Ив. Г.: - В живота? Ех…

Цв. Г.: - Здравето.

Ив. Г.: - Здравето.

Цв. Г.: - Това е първото нещо, за да може човек да съществува. Първо здравето. Но…кое е най-ценното за човека? Да имаш хора, като седнеш да ти е хубаво, да ти е приятно….

Ив. Г.: - Приятели да имаш.

- Какво правите, когато сте най-нещастна?

Цв. Г.: - Плача и работя. Нещо трябва да правя.

- А когато сте най-щастлива?

Цв. Г.: - Когато съм най- щастлива, даже сама си пея и играя. Спомням си… Тошко, пак свеждам въпроса до детето, понеже завърши с много ниска диплома  - 3,90 гимназията… Но завърши ВИТИЗ с отличие. Изпити, всичко. Вървеше му… И когато се обади по телефона, че си е взел изпита, аз съм сама вкъщи… и като почнах - или си пея на хоро, или си пея на модерен танц. Някак си изпадам в невероятно настроение и не се вълнувам, че някой може да чуе, че тропам вкъщи. То е страшно нещо.

- Вие какво правите когато сте най-нещастен?

Ив. Г.: - Запалвам цигара… и си мисля.

Цв. Г.: - И ходиш на църква.

Ив. Г.: - Не-е-е от църквата. Отивам някой път на църква, да. Но… искам да предизвикам детски спомени. Връщам се към детските спомени и препоръчвам - всеки, когато изпадне в тъжно настроение, нека си спомня когато е бил дете: за татко, за мама, за братчета и сестричета и то ще възстанови неговото душевно равновесие.

- А когато сте най-щастлив?

Ив. Г.: - Ха-ха-ха, пак цигарата. Пак цигарата, да. Ами споделям. Търся хора, с които да споделя радостта си.

- Какво са приятелите Ви за Вас?

Цв. Г.: - Приятелите за мен са всичко, защото знаеш, че и в зъл, и в радостен час има с кого да се зарадваш, пред кого да си изплачеш болката, мъката. Много нещо е приятелството.

- Кой е най-големият грях?

Ив. Г.: - Най-големия грях е…Трудно ми е. Трудно ми е да кажа кой е най-големият грях. Зависи. В една ситуация…

Цв. Г.: - Безразличието. За мен - безразличието. Когато някой споделя нещо с теб и ти го гледаш равнодушно, и въобще не обръщаш внимание дали е радостен или нещастен… Имам един случай, сега, когато ни наградиха. Аз щастлива, нали, наградена съм. Черпя там. „За какво черпиш, Цветано?” „За награда.” „Каква награда? А-ха.” Викам - Боже! Върнах се вкъщи… Защо му казах? /На Иван/… Пет дена това беше темата. Защо съм споделила? Защо? Бе, живей си в себе си! Викам - беше ми хубаво. Та, безразличието, според мен, е голям грях. Даже да ти е чужд.

- На кои въпроси никога не можете да си отговорите?

Ив. Г.: - Този въпрос ми го зададе моят внук. Не можах да му отговоря. Защо човеците са дошли на този свят? Кой ги е създал тия човеци? И викам - има две философии: едната - божествената, а другата - научната. „Не, не, не. Божествената. Кой е създал Бога? ” Кой е създал това, кой е създал онова.

Цв. Г.: - На този въпрос не можа да му отговориш ти. На един въпрос. Задава му въпрос: „Деде, ти казваш, че Господ вижда всичко. Ами добре. Защо в неговата къща, в църквата /това беше точно за Батак/ хората са ги избивали? Как дядо Господ допуска да избият в неговата къща?” И Ваньо не можа да му отговори. Ваньо не можа, нито пък аз мога да му отговоря. „Защо?” Ми - вика - мойто момче не мога да ти отговоря. Ти като пораснеш, ти ще търсиш отговора. Ето един въпрос, на който наистина не можеш да отговориш. Защо стават такива несправедливи неща? Защо? Не можеш да си отговориш.

- Кое е най-голямото човешко благо?

Цв. Г.: - Най-голямото човешко благо… да си здрав, да работиш, да имаш семейство, деца, приятели. Това е.

Ив. Г.: - Да, това е. Да си жив и здрав. Колкото можеш за изживееш живота си с повече радост и вълнение.

Ив. Г..: - А! Една теория има Ваньо - /към него/ ти забрави да я кажеш - която стана моя философия, т.е. тя е била моя, но аз не можех да я изразя. Той казва, човек не може да бъде щастлив, ако се радва само на своите радости. Те са много молко. Човек тогава е щастлив, когато може да се зарадва на радостите на другите, тогаз е богат. Е, това е. Така е наистина. Представяш ли си, аз днеска имам радост, обаче дойда у вас и ти кажеш: „Сребринка получи награда от радиото.” Боже мой-й-й! Че утре може да дойде при мен. Браво!!! Ти се радваш и ти става хубаво-о-о, защото има нещо радостно. Както и, не дай Бог, ако има нещо лошо, тъжно, да може да се откликнеш на тази мъка на тоз човек, който е до теб. Та, човек е богат и най-голямото благо е да се радваш на радостите на другите.

- Какво е вярно, ако се каже за Вас и какво не е вярно?

Цв. Г.: - Човек е създаден така, че му се иска това, което е хубаво да е вярно, а което е лошо, да не е вярно. И е много трудно да прецени, както и актьора, да прецени дали е направил добре ролята си или не. Ние сме многолики. И сигурно сме много пъти и лоши. То човек, ако е само добър… Христос не е бил само добър, камо ли един човек да бъде само добър. Но поне да не прави умишлено лошотии. Всеки човек сигурно прови и лошо. И аз сигурно имам много прегрешения по отношение на хората, но важното е да не се прави умишлено зло. Виж, умишлено добро да направиш, е чудесно, стига да можеш, да имаш сили. Вярно е, че сме верни към приятелите си. Не е вярно, когато някой иска да ни идеализира някак си. Както Ваньо мен ме идеализира. Вика на Тошко, ако трябва на някой да направя икона, туй е майка ти. Така като му кажеше и мен тука ме свива: „Боже, толкоз пъти съм му правила несправедливо бележки, карала съм се. Той ме изкарва едва ли не светица.” По едно време викаше: „Цеце, пиши сценарии. Знам, че ако речеш, можеш. Ти имаш комбинативна памет. Ти можеш това, това, това…” Или ми каже: „Седни и мисли тотото.”

Ив. Г.: - Ха-ха-ха.

Цв. Г.: - Да. Честна дума. Ей тези неща… Разбираш ли, човек не трябва да идеализира.

- Какво не е вярно да се каже за Вас?

Ив. Г.: - Ох, трудно ми е да кажа. Не знам. Много ми се иска да научавам и лошите работи за мен, и страдам, че не мога да ги науча. Всичко бих дал да науча точно какво мислят хората за мен. Даже като малък съм си представял: „Ах, да мога да умра… Обаче с едното око да мога да видя кои ще плачат за мене, и кои няма да плачат. Кой как ще ме изпрати.” Това е.

- Кое ви носи щастие?

Ив. Г.: - Кое носи щастие? Де да знам. Аз съм малко фаталист човек и вярвам като срещна човек, че ми върви. Като се докосна до нещо… Помня, играем една пиеса и бях си наумил, че ако не пипна театър-майстора Любчо, няма да ми върви. Особено в „Човекът от досието”. Той го разбра туй нещо чак тогава… И един път се скрива. Скрива се. Наближава началото. Никъде го няма. Викам - трябва да го пипна. Тогава… той  в последната секунда ми се открива. Пипам го и излизам на сцената. Разбирате ли? Да… Фаталист съм.

Цв. Г.: - Аз съм си внушила, че ако сънувам една моя приятелка, тя е  в Израел, сънувам ли я, знам, че нещо хубаво ще ми се случи, знам, че ще ми върви. Срещна ли поп, знам, че ще ми върви. Обратно на хората, които викат „Предавам ти поп”. Внушавам си ей такива неща, да се залъжа. Сигурна съм, че не те носят щастие, но човек …

- Кое Ви настройва носталгично и за какво си мислите тогава?

Ив. Г.: - Нямам точно определени неща, които бих могъл да Ви кажа, какво ме настройва носталгично. Красиви неща ме настройват… Оня ден, стоя си на балкончето. Има две кофи за боклук. Една луксозна лека кола минава, като наближи кофите намали, намали, спря. И една ръка от колата се показва с изядена царевица, кочанче. Спря, човекът пусна в кофата това кочанче изядена царевица, и тръгна колата. Това ме направи безкрайно щастлив целия ден. Много щастлив. Значи съвсем малко нещо може да ме направи щастлив и съвсем дребно нещо може да те огорчи и да ти направи тъжен деня. И на Цеца й подари круша едно детенце - три дена се радвах на тоя жест на малкото момченце.

Цв. Г.: - Да. Едно дете звъни и вика: „Открих те, бабо.” „Кого търсиш?” Вика: ‘Теб търся, бе.” „Как мен? Аз не те познавам.” „Нали- вика - ти игра вълшебната баба,   колата ти видях отдолу спряла, попитах къде живееш, показаха ми…” Артистът  Ивайло Диков ми е съсед, показва се на вратата и казва: „Тебе търси.” Малкият вика: „Нося ти една круша.” Едно запартъче, втори или трети клас. И аз:  „А, не, мойто момче, изяж си я.” Ваньо ми казва: „Вземи я, то е дошло чак тук да ти я носи. Вземи я.”  Аз хем съм щастлива, хев се обърках: „Благодаря ти. Чакай сега да те почерпя.” Добре, че бях направила нещо соленичко. Отрязвам му парче, а не се сещам да кажа на детето: „Влез вътре, мойто момче.” Така се развълнувах. То слиза долу и ми вика от балкона, ние излязохме с Иван да го гледаме - „Аз ще си изям това.” А колелото стои до него. Оставил го легнало до колата. „Довиждане.” „Довиждане. Ех, малък…” Какво дребно нещо, а носталгично. Като гледам звездите и викам на моя внук: „Ване, Ване, след някое и друго време, мойто момче, като гледаш горе в небето, ние ще сме с деди там звездички. Да знаеш, да ни се усмихваш, за да сме и ние радостни.” Казвам му го туй и изпитвам някаква такава вътрешна мъка, затуй, че толкова сме възрастни, толкова малко остава. Хем съм благодарна, че сме живяли много, защото много мои близки си отидоха по-рано - и неговата сестра по-млада, и брат му, и мойта сестра.., но тъй или иначе ще станем част от тази вселена.

- Кои са стъпалата, които трябва да мине човек в живота?

Ив. Г.: - Ние, актьорите, не сме склонни към такива дълбоки философски обобщения и разсъждения. Трудно ми е да ти кажа. Помня от детинство една картина с десетина стъпала нарисувани: човекът - детенце, като четиринайсетгодишен, гимназист, войник, работник и тъй нататък. Издига се, издига, докато стигне до грохнал старец. Това са седем-осем важни стъпала в живота. Те са и професионални, и човешки. Съдба човешка. Но конкретно не може да се каже кои са стъпалата. Поне аз не бих могъл да кажа.

Цв. Г.: - Може би първото стъпало… И когато всички се грижат, и туй стъпало ти е много широко, голямо. А след това стъпалата стават като че ли все по-тесни, по-трудни, защото започваш пък ти да се грижиш, и твойто стъпало става по-малко, защото трябва да дадеш по-широко стъпало на другия. И тъй неусетно, докато стъпалото свърши и… край…

- Какво ни липсва на нас, българите?

Ив. Г.: - Много голямо впечатление ми направи изказване на един американец по телевизията. Той каза: „Докато ние на Запад първо мислим какво ще спечелим, ако захванем нещо, българинът първо казва „Какво ще загубя, ако започна това нещо?” Нашата нерешителност. Не сме широко скроени в туй отношение. У нас решителни са тези, които са склонни да прескачат през трупове и лесно да правят всичко в живота си. А иначе българите, обикновените, сме много нерешителни да променим нещата, да започнем отново. Може би младото поколение ще се освободи от тези неща и ще опитва.

- Какво е човешката душа?

Ив. Г.: - Океан. Какво няма в нея? Всичко е в човешката душа. И красивото, и грозното, и крадецът, и самарянинът, и убиецът. Всичко има. Поне аз, като актьор, съм го усещал. Играя, някога може да играя убиец, и се ровя, ровя, уверявам те, ще намеря зрънце на убиец в себе си и туй зрънце си е в мене, заложено. Аз го култивирам и на сцената ще ми повярват като убиец. Всичко има в човешката душа.

Цв. Г.: - Всичко. И най-важното, че човек, който не е склонен да има тия страшни пороци, т.е. болестни състояния: да си убиец, да си крадец - това според мен не са нормалните неща, но когато е много огорчен в себе си открива, че може да прави такива нещо, макар и насън, че ги прави и.. е удовлетворен. И като се събуди, е спокоен. Той не го е направил, но се е разтоварил в мислите си: какво би казал, как би нагрубил, как би обидил, точно какво би казал, как би ударил. Важното е какви стойности носи в себе си, за да може да ги изживее, когато е сам или насън, само тогава да ги, да ги „извършва”, а практически да си бъде нормален човек.

- Кое е най-необяснимото нещо за вас?

Цв. Г.: - Това, защо живеем. Кой и с каква функция ни е създал? Преди години четох един разказ „Сандъците на доктор…” не знам кой си. В него един професор чува за свой бивш студент, друг професор, че е луд. И решава да отиде да го види. Отива. Звъни. Онзи отваря. Професорът вижда един мрачен, затворен човек и казва: „Приятел, аз идвам да те видя. Какво става с теб? Така и така се говори, пък виждам, че не е истина. Ти си си нормален, но си просто затворен.” „Ела - вика - горе на тавана.” Видял професорът - сандъци: голям, малък, бръмчи нещо… Помислил си: „Да , действително този не е в ред. Да ме води на тавана.” Другият казал: „Виждаш ли този сандък?” „Да.” „Това е професор като теб и мен. А този сандък виждаш ли какъв е? Тоя е инженер-строител. А тука това е едно семейство, живяло на брега на океана. Те  двамата са влюбени. А този сандък? - Всички го мислят за луд, но там влезе една муха и му разцентрова жичките, които съм направил.” Той съзнава, рекъл си професорът, че ние сме  сандъци за някого и всички си въобразяваме в тоя живот, че сме нещо, а фактически ние сме нещо заради някой, който иска да бъдем това, което сме.” Добре, създадеш нещо голямо, построиш нещо, измислиш нещо за тия болести. Обаче, защо  болестите трябва да ги има? Защо, въобще, защо има живот, защо има свят, как, как?!? Не мога. И сигурно никой не може да си го обясни. Може би след време. Дали друга планета? Но и там, ако има друга планета, те сигурно пак от някого са създадени. Защо? Е, с това вечно защо-о-о… ще си отида. Дано там да ми дадат отгавар.

- Ходили ли сте на врачка?

Цв. Г.: - Аз не вярвам… Да разкажа един случай. Имахме  колежка, казваше се Жана Салплиева, в Толбухин. Тя много вярваше в духове, викаше духове. И… събрахме се горе в квартирата на една от колежките: Ваньо, аз, Таня Михайлова - цяла компания.  Тя вече ще вика духовете. Тъмно. Одеала пуснати. И тя : „Сега ще викам духа на баба си”. И започва: „Бабо Иванке, яви се. Бабо Иванке, яви се. Бабо Иванке, ако си тук, завърти се…” ключ ли беше, какво… Не можах да издържа. Господи Боже! Да вика тя баба Иванка. Че тя като може, ще викне и мойта баба. Избухнах и се махнах. Жана каза - втори път няма да правя тези сеанси… Не вярвам! Вярвам само, казах го преди малко, на Ванга. Тия хора някаква муха им е объркала жичките и могат да контактуват с някого. Но така да отида на врачка… Човек  да отиде… Иска му се нещо да повярва, хубаво. Кажат му писъмце - хубаво - любов, среща. Но да вярва на всички…

- Сънувате ли?

Ив. Г.: - Сънувам, да. Сънувам. Рядко сънувам и си помня сънищата. Но явно те са предизвикани при мене от нещо, което съм преживял. Сънувам.

Цв. Г.: - Аз имах, като женена с Ваньо, един и същи сън. Много често го сънувах. И досега го помня… Една издадена скала, а аз съм много страхлива от вода, не мога да плувам, и сънувам издадена скала. Обаче то е толкова тясно. И вместо да минавам нормално по нея, или с лице към скалата, минавам с лице към морето. Такъв ужас. И се събуждам, едва си поемам дъх…Толкова често я сънувах тая скала. Защо?! Нищо особено не ми се е случило, за да свържа съня с него. Но един сън имам много интересен. Когато си вземах изпита, на мен ми дадоха двата изпита заедно. Те даваха първи, втори и теория, а на мен ми дадоха двата първи. Веднага ми ги дадоха. Преди да ме гледа комисията, сънувам един наш колега, бяхме в Силистра, сънувах го - бай Георги. Той умря от рак. Не ме обичаше, а гледай сега как хубаво се нареди всичко.. Сънувам го, че ми подава ръка и ме води нагоре, и се качвам по един баир нагоре, нагоре, нагоре и стигнах върха. Викам, Боже, дали ще умра? Нали като е умрял и ме води… А комисията ми даде изпита, т.е. той ми е показал, че ще стигна донякъде. Ето на, тоз сън ми е свързан с нещо. А другият със скалата не ми е свързан с нищо.

- Как ще кажете на някого, че го обичате?

Ив. Г.: - Как?  Ами с поведението си. По много начини. Не с думи. С отношението си към него. То не се казва. То трябва да се разбере.

- Кое е най-голямото добро на света?

Ив. Г.: - Не знам. Напоследък си мисля, защо това не сме направили с мойта жена, не сме посадили нито едно дръвченце. На хората сме помагали материално и духовно, всякак си, но това добро не сме направили досега. И все си мисля, трябва някъде да отидем, да изкопаем две-три дупки, да посадим плодно дръвче ли ще бъде, горско ли… Ей това е едно човешко добро, което ние не сме направили и ми тежи още.

- Какво мислите за Слънцето, Земята, Водата, Огъня?

Ив. Г.: - Каквото може да се мисли за една Вселена, в която ние сме прашинки. И прашинката трудно може да намери обяснение за Вселената.

- Каква е разликата между вашето поколение и младото поколение творци?

Ив. Г.: - Огромна е разликата. Огромна е в усещането за професията. Не става дума за самата професия актьорска. Тя си е от столетия една и съща, каквито и да има течения: модерни, стари, не знам какви, основата  е една и съща. Но като че ли младите намират някакви по-други неща в професията. Някак си им е трудно да признаят това, което ние сме правили и върху което те са стъпили. И конфликтуваме, да…

Цв. Г.: - В професията е също като в живота.. Това, което не е постигнал човек, му се иска да го постигне по-младото поколение. Да го постигне по начин, по който старите си мислят. Младите пък смятат обратното. И винаги има някакъв конфликт, благодарение на който, според мен, няма някакво изчакване в тия стъпала, за които говорихме.

- Без какво можете и без какво - не?

Цв. Г.: - Не мога без близките си, без Иван, без Тошко, без малкия Иван, без семейството на Тошко не мога. А е много трудно, защото младите не разбират това нещо, защото ги отегчава. Пък ние, усещайки, че малко остава, ни се иска - като не сме заедно, по телефон поне да се чуем. Това нещо ги дразни. Пък нас ни огорчава. И ето - пак един конфликт между млади и стари. Това е. Без близките си не мога.

- Заради какво си заслужава да се живее на света?

Ив. Г.: - Пак заради близките. Заради грижите около тях.

- Какво е вашето послание?

Цв. Г.: - Моето послание е да има разбирателство между хората. Да има разбиране и търпимост. Без търпимост е изключено да има живот - и в семейството, и в работата, и навсякъде. Разбира се, търпимост в границите на това, което е възможно, а не за сметка само на едната страна.

Ив. Г.: - Човек да не се отдава само на чувствата си в отношението към хората, а често да намесва и разума. Защото много пъти на теб може да не ти е така.., от душа и сърце да дадеш на някого нещо, да го почетеш, но разумът ти в момента трябва да каже „Не. Остави своето и дай на другия, защото моментът е такъв, че той има по-голяма нужда.” Затова своето може да наскърбиш, да обидиш, но повече внимание към чуждия, по-далечния човек.

- Какво е любимото ястие на вашето семейство?

Цв. Г.: - Ох-х-х. Едно време знаех…Едно време… Много обичаме печеничко, с което сме се простили отдавна. Пиле в бира обичам. Пържолки обичам. Най-много обичам торта. Но рецептата й е сложна и дълга. Ау-у-у, някога трябва да направя торта. С три вида крем, маслен крем и млечен крем така… Много работи и става много висока. На Иван я правих за рождения ден и.. това е любимата ми торта.

- Можете ли да рисувате нещо и какво?

Цв. Г.: - Много съм слаба по рисуване и понеже бях отличничка, пишеха ми за хатър и по рисуване. Майка ми умееше да рисува. Аз хич не умея. Едно време ревнувах Ваньо от една жена и непрекъснато я рисувах. Аз, която не умея да рисувам, и сега мога да ви нарисувам профила й. Как стана това нещо?!

Ив. Г.: - Прорисува, да.

Цв. Г.: - Елена Иринкова. На Иринков жена му, бившата. Така ревнувах, че има голям бюст, че носеше късо. Пък аз - с малък бюст. Имах чувството, че Ваньо гледа в пазвата й. И я нарисувах. И я рисувах навсякъде. Навсякъде я рисувах.

Ив. Г.: - Аз мога да рисувам това, което от дете са ме учили - зайче, щъркел. И сега уча моя внук да ги рисува. Не рисувам. Трудно ми е.

- Пеете ли?

Ив. Г.: -  Не. И не мога да пея.

Цв. Г. : - Аз обичам да пея.

- Коя е любимата ви песен?

Цв. Г.: - На тая възраст пея „Не остарявайте, млади момчета”. И една песен - „За мама”. Много ми харесва, защото е за майката.

- Имате ли някаква мечта, която искате тепърва да реализирате?

Ив. Г.: - Професионална мечта си имам. Да изиграя Дон Кихот. Вече ще ми е трудно, защото се изисква два часа.., като стъпи актьорът на сцената да мине през всички перипетии. Трябва здрава психика, много физически сили, които вече при мен липсват. Виж, в киното, с удоволствие бих изиграл Дон Кихот. И вярвам, че ще бъде добре направен. Но в театъра, като се вдигне пердето, два часа актьорът трябва да изгори на сцената. Вече нямам тия сили, физически.

Цв. Г.: - Аз  мечтая да намеря пиеса, да направя един моноспектакъл, ама така… мисля, че ще го направя за един месец. От воле. Стига да намеря материал, който да ми допадне…. След това сигурно ще искам втори да направя, трети, пети… докато съм жива, докато мозъкът ми е още на място, докато краката ме държат… Просто ми се играе. Много ми се играе. Много тъгувам за сцената. Много.

- Вие играли ли сте някога  семейство?

Цв. Г.: - Да, да-а-а, ха-ха-ха, много смешно. Това е една от първите ми роли. На Орлин Василев в „Любов”. Играех Глория Шипченска, той игра пастора със залепен мустак. И в един миг, както играе, виждам, че Ваньо предварително си мърда устните срещу мен. Мойте думички повтаря. При повторението си духа мустака и той се клати. Леле, като виждам това, започвам да се смея. И не мога да издържа. А той отваря ей такива очи, че аз не съм била в образа си. Свършва сцената и ми вика: „Какво става бе, може ли така да правиш?” Викам - мустака ти така и ти ми повтаряш думите. „Не може да бъде…”

Мечтаем на петдесетгодишнината догодина, ако сме живи и здрави, на 1 август, да направим така един малък ритуал, съвсем скромен.

Ив. Г.: - Може да не ни пуснат в рая като нямаме свидетелство от дядо Господ.

Цв. Г.: - Ха-ха-ха, да. Да, това е.

- Кого ще поканите на този спектакъл?

Цв. Г.: - Най-близките си приятели и най-близките си хора. Винаги обичаните хора са малко. Те не могат да бъдат много.

- Няма ли да го направите като спектакъл?

Цв. Г.: - А, той, Ваньо мислеше на сцената, ама… Абе сигурно няма нищо да направим пак, но важното е, че мечтаем. Това е.

Ив. Г.: - Мечтаем.

15. 08. 1998 г.

Малка Богородица

гр. Враца