ИСКРА ОТ БЪЛГАРСКАТА ВЕЧНОСТ
В ПАМЕТ НА ОЛГА БОРИСОВА
Изпращаме Олга, в последния й час и път. На една нейна грамофонна плоча стои дата 21 януари 1988 година. Това е първата ни среща… и останахме заедно до последния ден.
С цялото си обществено-културно присъствие и песенно творчество, Олга Борисова винаги се е откроявала от другите, без да се обижда никой, като ярка и талантлива българска жена.
Тя бе дама в пряк и преносен смисъл на тази дума. От нея можеше да се научиш на много неща дори само ако гледаш и слушаш. Когато се запознахме, тя бе на върха на славата си, на върха на своята творческа зрелост.
Голямо е било желанието й да стане актриса, и ако го бе направила България щеше да има още един изключителен артист от ранга на Невена Коканова. Но тя всъщност беше актриса, сякаш току-що слязла от картините на Майстора, с обаятелния си глас и въздействащ талант.
Песента на Олга. Славеевата песен, бликнала от потоците и горските треви на Осогово, огласяла вечерите край огнището в родното й Жилинци.
Детство - бедно, но красиво и богато на хора и събития. И винаги с голямо удоволствие слушах разказа й за срещата с онази циганка с шалвари и цигара, която й предрича славата.
В бедното семейство на коларо-железаря Борис Иванов, може понякога да е нямало достатъчно хляб, но песни в изобилие. Всяка година съучениците й тръгват на екскурзия, а Олга остава у дома по финансови причини. И веднъж залепена за оградата, отново изпраща със сълзи съучениците си за София. В този момент отнейде се появява циганка, ама истинска - с шалвари и цигара.
„Защо плачеш, защо плачеш - ти си родена със звезда на челото, ти по света ще ходиш!” - рекла цигганката.
Олга казва: „Какви ги говориш, баща ми няма пари до София да ме изпрати…”
Вече в 1960 година виждаме Олга Борисова солист в Ансамбъла за народни песни на Българското радио. Животът й се променя коренно. Редят се едно след друго турнетата в чужбина, и певицата се сеща за думите на онази кюстендилска циганка.
Слушам една от стотиците й песни, и си мисля: Боже каква благодат - красота и чуден глас.
У Олга бе всичко премерено. Да чуеш лоша, непристойна дума, злословене, понякога без причина - невъзможно.Да я видиш недобре облечена -два пъти по-невъзможно. Да закъснее за концерт, да излезе неподготвена пред публиката - три пъти по-невъзможно.
С право я наричаха -мадоната на българската народна песен. От днес Олга и песните й вече са искра от българската вечност. Майсторът рисува с четка красивата българска жена, сред цъфналите и отрупани с плод дървета. Олга рисуваше тази красота с песен, а загледаш ли се в картините на Майстора - усещаш неволно, че и тя пее вътре.
Приятелството на Олга беше чисто, като песента й. Изключително вярна и отдадена на младите. Те я зареждаха с енергия, търсеха я за помощ, за съвет и песни. Рядко днес има такова чисто приятелство. Времето ни е такова - робува на инерции, някои хора страдат от хронично късогледство на душата. Много думи и песни се търкалят по земята без душа…
Много често разговорите ни бяха на тази тема, с болка Олга гледаше в бъдещето, мразеше фалшивото, неистинското, подмененото.
С думите: „Това вече не е моя хор”- напусна състава на „Мистериите”.
Последният ни общ концерт беше през ноември 2019 година в Кюстендил. С Даниел Спасов, Виолета Маринова, Милен Иванов и Галина Дурмушлийска засвидетелствахме обичта и уважението си към нея за пореден път. Пълна и препълнена беше залата, хората на нейния град бяха дошли да й кажат: „Олга, обичаме те”, ние - също, застанали до нея пеехме и мислехме с обич.
Пренесох Добруджа в Кюстендил. Толкова аплодисменти не съм получавал в моя край. Олга ми бе направила голям подарък - аплодираха ме хората от нейния край. Аплодираше ме публиката на Олга Борисова.
Често повтаряше древната индийска поговорка: „Времето не обича и не мрази никого, към никого то не е безразлично. То отнася всичко!” Може и така да е, но едва ли би отнесло обичта ми и спомена за творческите и приятелски годините заедно.
Светъл да е достойният ти път! Поклон!
