ДАСКАЛСКИ НЕВОЛИ
Есента отдавна бе настъпила и далече по Старопланинската верига се влачеха разкъсани, бели мъгли. Листата на дърветата бяха приели прелестните цветове на късната есен и падаха с тих шум на земята.
Вървях смълчан по улиците на търновското село Златарица и търсех дома на стария учител Марин Драгнев. Идвах за пръв път в това село. Не познавах човека, когото щях да посетя, но бях чувал вече за него.
През 1922 - 1924 година бай Марин е бил главен учител в моето родопско село Добралък. Преди месец той беше се обадил на баща ми, който е бил негов ученик, с писмо. Понеже бях студент във Велико Търново, татко ме помоли да прескоча до Златарица и се срещна с него.
През един съботен ден на 1970 година пристигнах с рейса в Златарица. Попитах възрастен мъж къде живее старият учител.
- Ще вървиш по тази улица - ми каза той, посочвайки с ръка - все направо, на около двеста метра е неговата къща. Когото и да попиташ, ще ти каже. Него всички го знаят.
Намерих дома му и прекрачих предпазливо външната врата. Преминах през грижливо подреден двор. Около седемдесет и пет годишен мъж, среден на ръст, с оредяла бяла коса ме посрещна и изненадан попита:
- Кого търсиш, момче?
- Търся другаря Драгнев - отговорих.
- Аз съм Драгнев. Откъде си ти, момче? - все така изпитателно ме погледна той.
- От Добралък съм.
Отговорът ми бе достатъчен да се оживи бай Марин.
- Заповядай вкъщи - извикаха почти едновременно със съпругата си, баба Пена, която се показа зад него.
Ръкувахме се. Казах на стария учител какво ме води при него. Лицето му радостно просветна. Влезнахме в малка и уютна стаичка. Бай Марин ме обсипа с въпроси за родното ми село. След това извади на масата стари снимки от неговото учителстване. Всяка от пожълтелите снимки беше запечатан миг от неговия живот като учител.
Той прибра снимките. Наля по чашка златарска ракия и заразказва даскалските си премеждия в Добралък. Спомените му бяха се запазили като живи въглени под побелялата пепел на косите:
„Като завърших гимназия с един мой колега ни назначиха за даскали в Станимашко. Трудни години бяха тогава. Нямаше работа, та се съгласихме да отидем в Родопите - аз в Добралък, а приятеля ми в Забърдо.
Тръгнахме за местоназначението ни. Минаваше обяд, когато напуснахме Станимака /Асеновград/ и по калния планински път поехме за Добралък. В село Яврово спряхме да починем и похапнем. Напихме се със студена вода, изплакнахме очите си и хванахме добралъжката пътека. Свечеряваше, когато излязохме от Яврово. Стигнахме до едно дере, където загубихме пътеката и бяхме принудени да се върнем обратно. Идеше ми да зарежа всичко и се откажа от даскалъка. Упреквах се, че съм решил да ставам учител в тази планина, в която няма даже и една свястна пътека. Сметнах за най-добре да тръгнем по обратния път.
Върнахме се отново в Яврово по тъмно. Оттам се откриваше чудна гледка към Пловдивското поле, напълно противоположна на този див край. В Пловдив светеше електрическо осветление, а в Яврово едва мъждукаха газените лампи. Един старец разбрал тревогите ни, попита:
- Момчета, какво така сте се умислили. Гледам, не сте тукашни.
Ние му казахме докъде сме я докарали, че сме от Северна България и сме назначени за учители в тоя край, но сме решили да се върнем.
- Как тъй, бе момчета! - рече той. - И родопчани имаме нужда от даскали… Ще преспите тук, пък утре ще наредим някак работата. Ти ще заминеш с куриера в Добралък - посочи ме той, - а другарят ти рано сутринта ще слезе с нашите ученици до Станимака. Оттам ще намери някой кола да го закара до Хвойна. Само че децата тръгват в пет часа, да не закъснеят за училище.
След това ни настаниха в метоха да пренощуваме. На сутринта се сбогувах с колегата, като му дадох всичките си пари, а аз потеглих с добралъжкия куриер. По каменливия, тесен и губещ се между букаците път, по който преминаваха добралъжени с мулетата си, пристигнах в Добралък.
Куриерът ме заведе в Общината. Там ме посрещнаха кметът Иван Динков и учителите Савов и Хаджиянкова. Казаха ми, че тук се открива прогимназия и съм назначен за главен учител и директор на училището.
Пред очите ми се откри едно бедно родопско село, със стари кирпичени къщи, покрити с каменни плочи и заобиколени от ниски дувари. По тесните улици се движеха ведно хора и добитък. Обстановката ме потискаше, но едновременно изпитвах и жал към добралъжени и техния тежък живот. Това бяха хора гостоприемни и с широки души като планината. Не много добре изпитах обаче това гостоприемство още през първата вечер.
За да не чупя хатъра на кмета, трябваше да спя у тях. Вечерта той ме настани в една опушена стая с черен таван. Съблякох градските си дрехи и легнах на козека, а с друг се завих. Скоро бях принуден да се облека отново, понеже леглото страшно бодеше. На сутринта станах изпохапан от бълхи, които бяха оставили срамни следи по тялото и дрехите ми. Още същия ден се настаних на квартира в къщата на други хора от селото, там беше съвсем друго.
Започнах учебните занятия в една от долните стаи на Общината, която приличаше повече на обор, отколкото на място, където ще се учат деца. По-късно се преместихме в училището. Имах 14 ученика. Всички бяха бедно облечени - с цървули, навуща, потури, салтамарки и калпаци. Учебниците си носеха в скъсани торбички. Въпреки немотията децата бяха будни и се учеха добре. Преподаването се водеше примитивно, нямаше никакви учебни пособия, освен една гола стая, с няколко стари чинове и малка маса за учителя.
През тригодишното ми учителстване в Добралък, организирахме няколко трудови седмици за почистване на улиците от камъни и подпомагане на селяните в земеделската работа. Заради вършитбата започвахме учебните занятия към първи октомври. Ходехме с учениците на излети до село Косово и Бяла Черква, където се намираше водната дъскорезница.
На два пъти идва на проверка окръжният училищен инспектор Никола Запрянов. Той хвърляше по едно око на нашата работа и си заминаваше. Учениците го наричаха „неправилна дроб”, понеже беше едър и шкембелия и когато се качеше на коня си изглеждаше по-голям от него, затова децата казваха, че „числителят е по-голям от знаменателя”.
Никога няма да забравя как живееха добралъженци в ония години - с палене на букови въгле, с ръжта и картофите, които засяваха по малко. Рядко ходеха с мулетата си до Станимака на пазар през двадесет и пет километровия горски път. Спомням си и вечерите в Гърковия дюкян. Често пъти - свещеник Христо Попдимитров, по която инициатива бяха основани читалището и кооперацията в село Добралък, запяваше по някоя песен. Щом подхванеше песента „Години, години, усилни години”, под силния му и плътен глас лампата поставена високо над него зажумяваше и изгасяше.”
- Ех, спомени, Иване! - завърши разказът си бай Марин, като разтърка с ръка високото си чело.
Несъмнено неговите най-незабравими спомени бяха свързани с нашето родопско село Добралък, където той беше направил първите си и най-трудни крачки в учителството.
