Георги Майоров

Младото дарование Цвета Тодорова изпреварва себе си. Не с бягане, а с писане. Заявява го още в първата си стихосбирка „Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш” (Мусагена, С., 2018).

В нея събудилата се поетеса се стремеше да оттласне тъгата по отишлата си нейна любима баба. С много епистоларни благодарности и послания към нея, към баща и майка, но и към появилата се нова близост - влюбването, за което изрича: „безтебкрайняма”.

Съчетаването на няколко етимологични окраски в една дума говори за вроден усет към словото, към неговите изначални тайни, които перото й разгадава успешно.

Затова казвам, че бързо е изминала разстоянието от близо три години до новата въздишка - „От тук до края на сърцето” („Алианс Принт”, С., 2020), макар издателят, ако иска да бъде на книжния пазар, трябва да бъда коректен със задължителното изписване на годината и да не допуска такъв пропуск, ако авторът го е допуснал. Това го вписах аз по годината на получаване на книгата.

Художничката Кристина Стоянова, оформила книгата, изглежда не е осмисляла зрелостта на текста, защото обложката ни повежда към детска книжка, а стиховете са навършили пълнолетие. Макар и млада, поетесата вече има минало.

Трезва от изпитото битие, намерила себе си, носталгията по усмивката на баба си още не я напуска. Продължава да й пише нови писма с адрес до небето.

Тук нещата не се свеждат до оригиналност, а до толкова красивата любов към ближния, която е хвалебна за човеко-отчуждението днес. Пише й, защото единствено тя чете сърцето й, давала й е мъдри съвети, слушала я, но не винаги, за което съжалява.

Подчертавам това, защото е много важно да го осъзнае всеки млад човек, получил свободен пропуск за глобалното общежитие живот.

Защото точно в този океан младата поетеса търси щастливото сбъдване: „в свят, в който всичко се купува, / е трудно да намериш нещо безценно”.

Или е заминало „на грешни места” преди да дойде. Затова благославя оная, която е отворила очите й преди да затвори своите.

Чрез съветите на баба си преосмисля какво да бъде отношението й към влюбването, че обичта не е завинаги. Тогава „губя се в спомени, намирам се в думи”. Защото телефонното разстояние е миг, а е толкова голямо за искрената любов.

И колкото да е сбъдната, тя си остава уязвима - от познанието и мълчанието, от никъдето, от нищото, от пребитото било-що било.

От булото кръгче дим от цигара, от долятата чаша и потъналата усмивка в нощта. И дали не е излишно кръгчето дим от цигарата на друг, който няма сърце за да обича.

И тези редове пиша като анализ, защото в „модерната” поезия днес има много глобална литература, без капка живот.

Сега поезията на Цвета Тодорова се намира между два остри камъка - идеята, темата и нейния логически финал, акцент, поанта. Същевременно в напора да се докаже бързо, се поддава и на моментните чувства, които придават фрагментарност на стиховете.

Спасява ги единствено философският заряд, който е учудващ за едно съвсем младо перо.

Модерната сбързаност, не Цветината, а въобще, питам: знае ли наизуст поне едно стихотворение от световно известни български образци - Вазов, Ботев, Славейков, Яворов, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров?!

Поне само толкова, но повтарям, наизуст. Или наизустяването се счита за зубрачество по днешната педагогическа методология!?

Не знам, но така ще познаят своите редове колко струват. И когато се приближат поне малко до тях, тогава могат да си позволят и фокуснически текстове-поезия от няколко реда. Иначе ще си останат само като „текстове” без живот, без смисъл, без елементарна мелодика, без поезия.

Цвета Тодорова се опитва да надвие тази модерна фрагментарност и в това е закодиран нейният бъдещ по широко-обхватен поетичен глас.

От друга страна, стремежът чрез оформлението на книгата, да се намекне за източно медитиране, стига само до неадекватно на съдържанието вдетиняване. А че са сериозни стиховете, няма съмнение.

И същевременно моментни проблясъци на мигновен живот на чувства, настроения и любовни въздишки, които търсят сериозното им припознаване.

Доказват го темите, които Цвета Тодорова, дори само в щрихи, рисува: минало, което онзи не обича, но е необходимо да си спомня; възможната допустимост да целуне друг вместо него; той пак да се върне при нея, когато разбере колко е щастлива, но ще бъде късно.

Наистина ще бъде късно, когато я потърси, въпреки че „с теб съм повече себе си, / отколкото съм себе си сама”.

Авторката неоправдано мисли, че „щастието ми е нещастие”. Защо ли? Защото й е единствен и не е пожелала друг - часовник, който не измерва нейното време, а измерва липсата на „живият часовник”, любимият й човек, който „най-често не върви”.

И само с нейната безкрайна обич, може да завърти анкера му. Тя е батерията на онзи сърдечен безволтов източник, който може да го приведе в режим тик-так. И да прескочи искра между двата полюса - крайности и безкрайности в своята етика и естетика.

За онзи продължителен разговор по безжичния на мисълта, когато всъщност най-дълго се разговаря. Тъкмо в този безкраен диалог е принудена да пише: „толкова много изписани редове за теб, / защо толкова упорито отказваш да бъдеш прочетен”. Защо ли?

Защото като професионален журналист казвам доказаното: „Всеки непрочетен вестник е нов”. За да пребори разстоянието - „обичам те, не те обичам”. Като решението на хвърката калинка - накъде ще отлети и къде ще кацне.

Цвета Тодорова е щастливка. Нейната калинка е кацнала на точното място - цветето-поезия. Всичко друго губи своето значение. Не иска да „губи себе си / в някой друг”.

Само да знае, „че е достатъчно / да си ти / и винаги ще е така”. Че други варианти са невъзможни. Защото „за да зарасне една рана, / понякога трябва да я отворим наново”. За да има право неговото име да изписва с главни букви.

Искрено го казва, но аз съм по-склонен да кажа на авторката, че тя изписва поезията с главни букви и това е повече от достатъчно.

Тук е и нейният корен на влюбването и на обичта. Поезия - любов, която не е до края на сърцето й, а направо минава през него.

Цвета, цвете в българската най-нова, почти невръстна поезия на демократичната вълна поети.