Мина Карагьозова

Елена Алекова, „Милена” - роман в стихове, Изд. „Нов свят”, София, 2020

Завърших четенето на романа на Елена Алекова „Милена” и бележките към него във форма на 195 справки, бележки, статии, съобщения за премиери и се запитах какво предимство ми дава двадесетгодишната дистанция във времето. Предимство като читател и като автор на отзив за романа.

И си дадох отговор: перспективата на разстоянието във времето. Защото „голямото се вижда от разстояние”, според известния стих на Есенин. Защото авторитетни имена като акад. Николай Хайтов, Наташа Манолова, Петко Тотев и други са били на много малко разстояние във времето от създаването на романа.

Всеки е видял различни аспекти - реакцията на войната в Югославия, пътя на героинята към покръстването, любовния сюжет, широката панорама от политически и социални събития.

Всичко това, разбира се, е част от романа. Но това, което виждам аз, е един елитарен, ерудитски роман, обхващаш огромни пластове от човешката история и култура.

Да, елитарен. Думата след 20 години присвояване от определени интелектуални кръгове вече е очистена от калта, която наслоиха върху нея те. Романът разчита на изключително интелигентни, любознателни и подготвени читатели. Радвам се, че такава е по-голямата част от четящата публика в нашата страна.

Този роман е художествена илюстрация на философския закон за всеобщата връзка и взаимозависимост. Всички е свързано с всичко. Романът е многопластов и дълбок. Тук има митология, религия, философия, отпратки към световни литературни шедьоври.

С научна пунктуалност е пояснен всеки, дори най-малкия детайл. Разбира се, например, всички знаем кой е Сизиф. Но авторката е счела за нужно да поясни неговото родословие и неговата съдба.

Може и да не запомня, кои са неговите родители, но съм впечатлена от изключителната прецизност, с която е осветено и най-малкото парченце от повествованието.

Да, прав е Петко Тотев, че романът сплита в себе си „светлина и мрак, слънца и бездни, пориви и недостижимости. Непрекъснато се движи в сянката на злободневни горести и протести и същевременно чрез същите „отклонения” се оформя симетрията на времена, митове, истини, траектории далеч напред и далеч назад.”

Той нарича асоциативните вериги между митология и религия, между митовете за Орфей и Евридика и християнската истина за Мадоната, между легендите за Родопа и нейното настояще и пр. сплитове. Но със или без този термин бележките му по романа са задълбочени и верни.

Ние всички идваме от вечната си родина при Бога. Но всеки от нас е избрал да се роди на определено място. Героинята на романа е избрала да се роди в Родопите. Една мистична планина, пълна с тайни и легенди.

Една планина, излъчваща особена енергия към своите чеда и към света. Ъглен присъства в романа не само като родопско село, роден край на героинята. Ъглен е особено място, където времето е замряло, и като в кехлибарено късче е запазило мириса на треви, пеене на птици, светулки, любови.

Условно казано, Ъглен е миналото. Един особен хронотоп, който не се подчинява на законите и се стреми да се протегне и към бъдещето. Защото е съхранил най-главното, което е нужно за оцеляване не само на героите в романа, не само на нашите сънародници, но и на човечеството - енергия, светлина, красота и човечност. И, разбира се, - Любов.

И, разбира се, първата част е посветена на любовта на Милена и N-ов. Но тази любов е свързана с магията на Родопите, със ставащото в родината ни и по света. Законът за всеобщата взаимовръзка и взаимозависимост в действие…

Втората част е по-всеобхватна. Да, тук присъства мутренското време. И струва ми се, че съдбата на Ивайло - пребит в някаква градинка - е достатъчна илюстрация за онези времена. Но не, на авторката й трябва своеобразната мрачна ирония на ситуацията, когато Милена попада в капан за проститутки, устроен от полицията срещу Боян.

Е, не е съвсем права Наташа Манолова, като съветва Елена Алекова да се отърве от този герой и тази сюжетна линия. Тя придава особен мрачно-ироничен колорит на повествованието…

Четох някъде из отзивите за романа, които са много, че героите не търпят развитие. Това е роман за развитието на главната героиня, нейното търсене на пътя към Бога през орфическите мистерии и легенди, през търсенето на отгласи от дейността на този Велик Посветен* в песните, приказките, дори имената в Родопите.

В името Руфинка Милена вижда пряка връзка с Орфей. Героинята върви към истината за Бога и света през различни житейски, интелектуални, психологически, ако щете и географски перипетии. Главната героиня на романа търпи развитие.

Това е повече от достатъчно. Тя се вглежда в своята сянка, своята тъмна страна, дори разговаря дълго с нея. Опознавайки света, Милена опознава себе си. Защото принципът на друг Велик Посветен в тайните на Всемира - Хермес Трисмегист гласи: “Както горе, така и долу”. (Виж първата бележка.) Тоест, ние не просто отразяваме, ние съдържаме в себе си света, както светът съдържа нас в себе си.

Героинята съумява да живее хармонично едновременно в три измерения - в миналото на своя народ и край, в своето индивидуално настояще и в настоящето на света. И в това е наистина голямото нейно израстване.

Защото принципите на херметизма**, войната в Югославия, родната природа и фолклор, руската култура, поемането по пътя на християнството - всичко това е свързано по неделим начин в живота на героинята.

Всички останали герои взаимодействат с нея по свой начин и според своята индивидуалност и съдба. Какво развитие да очакваме, например от Боян. Той е избрал своя път. Какво, да се разкае и да се подстриже за монах?

Авторката е имала щастието и възможността да въплъти в творчество своите мечти, своите видения, своето усещане за света, изкуството, насилието войната, с две думи своята Светлина и своя Мрак. Тя има изключителната възможност да въплъти в художествен образ и Чудовището на мрака. Всеки от нас има своето чудовище.

Чудовището на Елена Алекова е поетично, философско чудовище. Със съжаление за това, което е било преди да стане част от мрака. В диалог с него, Милена казва:

Но и предчувствам пулса на Всемира
Зад всяка форма, багра, звук…

Да, предчувствието за пулса на Всемира - това е голямото, което обединява всички отпратки, лирични отклонения, герои и сюжетни линии в този роман. Голямото - което се вижда на разстояние.

В повечето отзиви за книгата, авторите упорито наричат авторката поетеса. Може би, защото им е известна по онова време само със своите поетични книги. Но, извинете, романът е епос. Пък бил той и роман в стихове.

И така широко коментираният петостъпен ямб не е принадлежност само на Пушкин. Авторката е сметнала за уместно да поясни това. Лично мене ме впечатлява изключителната лекота, с която тя вкарва в литературния контекст научни понятия, митове, легенди, отпратки към Библията и пр.

Всички, които са писали поезия, пък и проза, знаят как натежават научни и философски тези в лиричната тъкан. Да, но не. Не и за Елена Алекова. Тя се разхожда из литературната, философската и научната съкровищници на човечеството с лекотата на турист, с ерудицията на учен и с мъдростта на посветен в тайните на Всемира.

И в заключение, „Милена” е роман за пътя на една българска жена през любовта и болката, през „непоносимата лекота на битието”(Милан Кундера), през мащабите на Русия и нейната култура, през родните Родопи, през легендите и религията към сливането с пулса на Всемира.

————————-

* Едуард Шюре, “Великите посветени”, Издателство „Вселена”, София , 2020 г.
** Херметизъм - учение на Хермес Трисмегист, Велик Посветен - виж книгата на Едуард Шюре, спомената по-горе.