Мария Маринова

СВЕТУЛКО ТРЪГВА НА ПЪТ

Появило се някога на бял свят едно мъничко, мъничко същество в горичката. Още преди да започне да гука, то имало дарбата да блещука.

Затова го нарекли Светулко.

„Толкова ми се иска да тръгна някой  път по света” - мечтаели то - Виж каква светлина притежавам. Искам от нея на други да давам. И понеже през деня не се виждам, ще се чудят откъде добрините прииждат Ако някой от тъмното нощем се плаши, пътя му аз ще покажа. Защото не е важно дали е навънка нощ или ден. Всеки да прави добро е роден! Хайде! Скоро ще се стъмни. Тръгвам! Светът ме зове!”

Речено-сторено! Няма едно, няма две. Заредил се Светулко със светлинна енергия, взел си довиждане с родния кът и тръгнал на път.

А навън… Ухаят цветя и тревички. Чуруликат по клоните птички. Въздухът един… свеж и прозрачен! И мирише на жълта иглика!

На Светулко му идело от радост да вика, да вика… Но, понеже това не го можел, той светел ли, светел. Ах, как се мятал като искрица из тъмния мрак! Как подскачал от тинтява на мак! Стигнал чак до улици съвсем непознати, до къщи с дворчета и железни огради. Светулко танцувал из простора сякаш бил артист. Толкова свободен се чувствал, спокоен и вътрешно чист!

Да мога целия свят да направя красив!

Ах, аз ще бъда много, много щастлив!

Пеел Светулко,  в мрака танцувал, леко се носел, сякаш че плувал, нагоре се вдигал, тук-там надничал, после надолу се спускал, сякаш със сребърна сабя тъмнината разсичал.

В един миг, съвсем близо до него, нещо казало:

- Щрак!

Стреснал се Светулко сред тъмния мрак.

Две очи кръгли светнали сред тревата. Нещо се хлъзнало сред цветята. Нещо се движело ту насам, ту натам.

- Хей, не ми бягай! Ей сега ще те изям. Аз съм гущер. Гладен съм и съм сърдит. Такива хвърчащи насекоми гълтам за миг с апетит.

Изплашило се малкото буболече и от трева на трева, от цвете на цвете, отдалечило се надалече.

- Леле! - поел си въздух Светулко накрая - Животът е хубав, но и пълен с опасности, зная. Трябва много, много да се внимава. И да се пазя сред треви и нивя. Аз искам мечтата си да осъществя. Не започна добре… ала нищо и никой не ще да ме спре.

Накрая съвсем, съвсем премалял  до парка той долетял. А наоколо никой. Звук не се чувал. Къде да нощувам? Добре, че си имам фенерче, та пътя ми да осветява, помислил Светулко и сладко, сладко се запрозявал.

Огледал се и премислил. Да. Тука ще спя. Поседнал до  зелена  трънливка. Взел си листо за завивка и тъкмо щял да си ляга… нещо отново мръднало сред храсталака…

——————————

СВЕТУЛКО СЕ  ЗАПОЗНАВА С УСМИВКА

- Хей, кой е там? - скочил Светулко и мигом го осветил. - Казвай, коя си пък ти?

- Аз ли? Аз съм Усмивката…Аз… - чул се нежен момичешки глас.

- И защо тук си се свила? - отметнал Светулко  завивката - Защо си се скрила?

- Не, не. Съвсем не се крия! - казала Усмивката докачена. Просто съм уморена. Цял ден при хората днес съм била. Легнах за утре сили да събера.

- Амииии… Ти и на сън се усмихваше. Аз нали те видях? И защо? На какво? Не разбрах.

- Как на какво? На полянката сънно притихнала. На въздуха син. На врабчето върху оня комин. На теменужките, дето ухаят. На дечицата през деня, дето играят. На поточето, което не се уморява жаждата да утолява. На пчеличките със златни крилца, дето мед подаряват на възрастни и деца. На балончето синьо в простора. На доброто в животни и хора.

- Амиии… Прекрасно! Това да се чува! - Светулко изрекъл -  Тебе какво те вълнува?

- Ами…това, че не всеки го забелязва. Доброто трябва да се показва. Да се оценява. За пример дори да се дава.

Светулко замлъкнал тогава.

- Да… дааа! Тука си права! - той замъдрувал. - Без Добро и Усмивка… светът цял живот ще студува.

- Знаеш ли? - след малко Светулко се сетил - Понеже всеки от нас със нещичко свети, предлагам да летим заедно над Земята. Ще бъде прекрасно и по-безопасно. Искаш ли, а? Да показваме пътя, да правим светли и чисти сърцата! Съгласна?

- Съгласна! - Усмивката се засмяла и в тъмнината още повече засияла.