Лалка Павлова

Съвременният свят, с натрупаната през хилядолетията информация за развитието на културата на човешката цивилизация, както и с буквалното „избухване” на човешките стремежи за себедоказване в сферата на естетиката, все по-осезаемо поставя въпроса какво всъщност е изкуството, кое от създаденото в различните му разновидности заслужава вниманието на съвременния потребител и кое е просто подражателство или занаятчийство. Според Николай Райнов („Що е изкуство? Произход на изкуството”) в най-общ смисъл изкуството е „сбор от всички съзнателни действия, с чиято помощ една личност открива пред другите света на своите образи, за да ги приобщи към преживелиците си, за да ги зареди със своите чувства.” Именно поради това Толстой твърди, че изкуството е немислимо само за себе си, защото е средство за общуване на един човек с друг човек, то е медиаторът, духовният мост между хората, и удовлетворява потребностите за споделяне на онова, което носим в душите си. Истинското произведение на изкуството се отличава със своята уникалност, то е непознато за другите, защото е плод на вдъхновението, въображението, мисълта и емоционалния свят на своя индивидуален създател. Немският философ Хегел разглежда акта на творчеството като средство за връщане на Духа на отделния човек при абсолютния Дух. И тъй като произведенията на изкуството „разкриват Истината в чувствена форма” (Хегел), те притежават силата да формират мироглед, да концентрират и насочват екзистенциалната енергия на човека в определена посока, да възпитават, но без дидактически средства, да го подтикват към действия и да изваждат на показ красотата, която живее в нашия духовен свят. Такава насоченост и естетически заряд имат и стихотворенията в новия поетичен сборник на Драгомир Шопов „Спасени думи”:

Измъченото време не е наше.
Ограбва ни. Безсрамно ни краде
и всеки ден със нещо все ни плаши.
…………………….
Затуй се моля сам, непримирен,
пред изгрева, пред здрача и тревите -
добрите думи да спасим от тлен.
То значи да спасим от тлен душите.

(„Спасени думи”)

Думата е градивна единица на Словото, знак и изразител на разума и разсъдъка, най-чистият символ на проявата на човека като мислещо същество, на неговите схващания за видимия и невидимия свят. Душата на поета е дом на думите, те са раждат в нея, постепенно помъдряват и узряват за своята мисия - като порасналите деца, които трябва да напуснат родния кът и да поемат по своя път в белия свят. Творецът знае, че независимо от ледените или жарещите вихрушки на времето, няма правото да ги възпира, защото само напускайки го, те ще изпълнят своето предназначение:

Ти не спирай в неказана дума.
Продължавай в най-труден сезон.
Нека пада изгнилата шума.
Нека съхне изгнилият клон.

(„Труден сезон”)

Поетът е особена личност, която съществено се различава от другите - по силно развитата си интуиция, по изострената си наблюдателност, по способността при възприемането на околния свят да отхвърля несъщественото и да подлага на анализ значимите детайли в него. За разлика от обикновения човек, творецът проявява търпимост спрямо инакомислещите, което обаче не му пречи упорито, аргументирано и настойчиво, понякога дори дръзко и с огрубена лексика да отстоява своята гледна точка, защото живее със съзнанието, че талантът не му е даден случайно, че той е свързан с определена мисия в тоя живот и в нейното изпълнение трябва да вложи цялата си екзистенциална енергия. Той е длъжен винаги, независимо от възпиращите го обстоятелства в личния му живот,

Най-чисти висини да гони.
Подслон да търси в селска къща,
с човешки глас да е на път…
Да вижда плод под тежки клони
и нека всичките сезони
във него да се приютят.

(„Сега”)

Само тогава неговият стих ще може „в безброя на добрите думи / да има своя труден дял”. „Словото е живот”, то е храм, в който свещите на „жилави букви” ни „повеляват да помним, да помним…” („Вечност”). Творецът е длъжен не само да помни, но и да посочва на другите кървавата глава на мака „над стъпките на мъртвите бащи”, да не позволи да бъдат забравени „къщите, превърнати във шепа пепел”, крепостите „с избодени от изстрели очи” („Лидице след войната”, „Крепост”), ужасните дни на войната, когато под воя на фашистките самолети и изравнената със земята Варшава, сред писъка на избухващите снаряди и труповете на защитниците ?, един неизвестен патриот пуска без прекъсване Полонезата на Шопен:

Шопен воювал с омразния враг.
Шопен защитавал земята,
от злодеите поругана.
Отмъщавал за черковния кръст повален,
за родната Полша,
превърната в рана,
забравила,
че след нощта ще дойде ден…

(„Полонеза от Шопен”)

Новата стихосбирка на Драгомир Шопов съдържа 87 стихотворения и два лирически цикъла („Подслушва ме денят” и „Вървя към хоризонта”), които чрез средствата на изкуството на словото поставят проблема за човешката памет, защото творецът не е обикновен зрител на случващото се в битието, той е едновременно негов съдник и пророк, призван да спаси красотата и да я предаде на бъдното. И ако Хегел твърди, че „благодарение на войните се запазва нравственото здраве на народите” и че „езикът е тялото на мисълта”, то паметта чрез изкуството на словото има мисията да лекува раните от пораженията на злото в човешките ни души. И съвсем не е случайно, че заключителният цикъл от стихотворения в новия поетичен сборник на Драгомир Шопов е онасловен „Памет”, както и решението на автора като въвеждаща ключова творба в него да постави поемата „Вечността родина”, посветена на чешкия поет Витезслав Незвал (1900 - 1958 г.). Изграденият образ в нея е превърнат в символен знак, в емблема и метафора на неспокойния и вечно търсещ творчески дух. Кръговата композиция на поемата, с амбивалентния емоционален заряд на въвеждащия и заключителния си фрагмент („припада здрач” - „небето просветлява”, „мрак”, „зелени води” - „тихо плиска сребърни води”), не само подчертава движението на времето от мрака към светлината в цивилизационното развитие на човечеството, но и силата на изкуството чрез образ, звук и цвят да огъва под своите стъпки дори „острите треви” на злото:

Над Храдчани припада здрач. Вълтава
разплисква в мрака
своите води зелени.
……………………….
Над Храдчани небето просветлява
и тихо плиска сребърни води Вълтава.

Храдчани е исторически район в чешката столица Прага, разположен върху скалист хълм на брега на река Вълтава. За особената му значимост като средище на култура, история и държавност свидетелства императорският указ от 1784 г., даващ му правото на самостоятелно управление. Там се намира крепостта Пражки град със замъка на кралете на Бохемия, който днес е резиденция на президента на република Чехия. Там се намира и т. н. „Златна уличка”, някога изпъстрена с работилничките на майсторите златари и занаятчии, а сега - с ателиета на художници и магазини за сувенири. Там е и прочутият с архитектурата и скулптурите си Карлови мост над река Вълтава, свързващ старинните централни квартали на Прага в продължение на повече от 600 години. С Прага и с този квартал е свързан и най-зрелият период от живота на чешкия поет Витезслав Незвал, основал през 1934 година групата на творците сюрреалисти в Чехословашката република. Наследил от баща си духовната сетивност на актьор, музикант и естет на словото, завладян от магията на Космоса, Витезслав Незвал не само вярва в закономерността на вселенските процеси, но и започва да пише учебник по астрология. В стихотворението си „Големият астрологически часовник” поетът описва собственото си раждане и предсказва своята смърт, която действително се случила според неговите твърдения на Великден през 1958 г. И ако немският философ Хегел твърди, че „намиращият се в състояние на вдъхновение е изцяло погълнат от обекта, който го е породил и не може да намери покой, докато не открие най-точната художествена форма, в която да го въплъти”, то поемата „Едисон”, върхово постижение в творчеството на Витезслав Незвал, е убедително доказателство за това. Именно тази магия на словото е уловил и пресъздал Драгомир Шопов в своята творба-отглас „Вечността родина”, посветена на Незвал. Вечната родина е територия на Духа, в нея всички творци са братя - и българският поет Драгомир Шопов, и американският изобретател Томас Едисон, и чешкият поет Витезслав Незвал.

Същинската част на поемата навлиза в пространството на трансцедентното. По подобие на Далчевото стихотворение „Къщата” и Драгомир Шопов въвежда мотива за завръщането на сянката на мъртвия в света на живите („А старият поет минава / по Карловия мост съвсем до мене. / Не съм се припознал. Това е той.”), но поетическата му интерпретация е в преобърнатия му семантичен модел. Ако при Далчев черната сянка на завърналия се поражда страх и негативни очаквания, въпреки ограниченото лично пространство на някогашния му дом, то Драгомир Шопов пресемантизира подобно внушение, за да наложи тезата, че духът на поета Витезслав Незвал е желан гост, той е видян като пратеник свише, като мъдрец и пророк, като посредник между различните измерения на битието, който внимателно наблюдава и проследява случващото се в реалния живот, сравнява миналото от своето жизнено време със сегашността, за да достигне до изводи за перспективите на бъдещето:

Навярно Бог е чул молбата му гореща
и го е върнал тук от мъртвия покой
да види Прага пак…
Каква прекрасна среща!

Надвесен върху парапета между миналото и настоящето, между имагинерното и реалното, оглеждайки „светлините по земята и небето”, старият поет си припомня всичко - и готовия да се самоубие в момент на отчаяние картоиграч, и „образите на жени обичани и мили”, и бащината си къща с книгите, сред които отново чува „звуците на времето стаено”, и пламналата жичка на електрическата лампа, в чийто светлинен кръг пак се възправя „нейният създател Едисон / и сякаш по-различно става всичко”. Драгомир Шопов (за разлика от мнозина други!), е от четящите, широко ерудирани творци. Той познава целия живот и творчество на Витезслав Незвал, изболял е всяка негова дума в поемата му „Едисон”, затова и семантичните пластове в собственото му произведение вплитат част от възловите стихове на чешкия поет и по своему надграждат над тях нови смисли в многоликото му рефренно повторение:

Нашият живот е тъжен като плач…
……………

Нашият живот е кораб без платна…
……………

Нашият живот това е вечен кръг…
……………

Нашият живот не ще се върне пак…
……………

Нашият живот е весел като смях…
…………….

Нашият живот е като нощ и ден…
…………….

(Витезслав Незвал, „Едисон”)

В поемата „Вечността родина” на Драгомир Шопов можем да говорим за двойно пресемантизиране на образите, на детайлите от съвременния свят и техните имплицитно или експлицитно вписани внушения. След прочита на биографията на Томас Едисон, открита в библиотеката на баща му, създавайки поемата си „Едисон”, Витезслав Незвал не интерпретира живота му през призмата на цивилизационното културно съзнание, а търси в него нестандартното, индивидуално специфичното, което се родее с безразсъдството, с пиянството и умопомрачението. Самият поет признава, че с Едисон го свързва „религията на откривателството и лудостта, която го оприличава на поетите, пророците, любителите на опиуми, на факирите, на скитащите се евреи и майки”. Незвал търси в Едисон не изобретателя бизнесмен, а искрата на вечно неудовлетворения човешки дух на твореца, акцентувайки върху необичайното в него, докато Драгомир Шопов вижда в чешкия поет и неговия герой свои духовни братя и затова подчертава общото, сродяващото ги, извлечено от общочовешката история:

Непобедимо чувство го обзема
и той усеща ритъма на някаква поема
за Едисон, допреди малко озовал се тук.
Но и за всеки друг
във страдащия свят,
обрекъл се без жал
на някой неумиращ идеал.

(„Вечността родина”, Драгомир Шопов)

Страдащият свят! Духът на Незвал се е върнал „от мъртвия покой / да види Прага пак”, да поеме отново подадената му от Едисон ръка през времето и пак да усети онова „светло и добро”, което в малката му стаичка витае, защото е убеден, че „не може никога доброто да е победено”. Неочаквано обаче над парапета на времето три епохи сплитат своите страдания, проблеми и надежди, от лоното на които заговорва един нов глас - гласът „на радиото / със зеленото око” (символен знак на дявола) - който пресемантизира светлите чувства на Незвал:

Но, Боже мой, какво говори този глас?
За стачка и борба,
като трохата хляб насъщна,
затуй,
че във века на революции и на ракети,
на нефтени фонтани
и разстреляни поети,
на страдащи от сделки незаконни,
на трафик на жени и обещания лъжовни -
все пак
неназовими чувства още има в нас.
И още има сенки от крила на птици.
И след войните - страдащи вдовици.
Че има гладни хора без утеха
и вик за правда,
трепнал като мощно ехо,
и тъжни емигранти във чужбина
със жив копнеж по скъпата родина…

И неочаквано читателят усеща и с вътрешното зрение на душата си вижда как в скърцащото перо под трепкащата светлина на лампата се сливат духовните енергии на Едисон, Незвал и Драгомир Шопов, които с еднаква сила вярват, че над думите „нищо друго няма власт, / освен една - властта на свободата”, която със своите невидими импулси ги споява в едно единно цяло. Защото поетът няма право на малодушие, на нерешителна стъпка или страх, той трябва, подобно на мъчениците, светците и пророците, да вижда „по-далече / от грижите, от болките у него скрити”, той е длъжен да преодолее своето временно вътрешно напрежение и да стигне до победния час, защото все още „има живи / добри неща”. Все още „светли чувства има / дори във трудни дни и трудни нощи…”

Финалът на поемата „Вечността родина” е кинематографично изграден и оркестриран - небето над Храдчани вече просветлява, дочува се тихият плисък на сребърните води на Вълтава, по Карловия мост „върви поетът сам и побелял”, очите му улавят контурите на „църква от кристал”, а слуха му галят чудните звуци на органа, изваяни от красиви човешки ръце…

Поетичното творчество на Драгомир Шопов е също толкова значимо за българската литература, колкото и лириката на Витезслав Незвал за Чехия. И той като своя събрат по талант и духовна нагласа носи в душата си вярата, че мечът на доброто няма да ръждяса, че в дланта на времето „светещият човек” винаги ще съживява „аскетичното лице на Исус” и ще палва свещичката на вярата в душата на поетите, за да поддържат огъня в кандилцето на живота:

И той не свършва! - в радост или във несрета,
дори светът да се свлече във съсипни,
отново Господ ще роди поета,
за да изкупи с него своите вини.

(„Последна арена”)