СТРЪК ТРЕВА
СТРЪК ТРЕВА
Камъче игриво
попаднало в пръстта,
а после се стопило
и ето - пръст в пръстта…
А в нея мълчаливо
коренче едно,
се свило - затаило
да чака пролетта.
И скоро тя дошла е
и в майска топлина
коренчето бързо
изправило снага
и ето - стрък трева…
А тя растяла буйно
- със слънце и вода
и галели я нежно
и птици и листа.
А после цветовете
кипнали в дъга -
и тя тревата силна
отронила и семена…
Но ето времената
как бързо се менят:
та где ли топъл вятър
внезапно се е скрил
и над нея - над тревата
хладен повей се извил…
И тя - тревата бавно
и в тиха самота
се привела жално
към есенна роса.
А тамо я поели
киша и слана
и скоро те я смлели
и смачкали в калта,
за да е отново -
пръст в пръстта…
Човешкият живот,
не е ли, като
стрък трева?
ДОКАТО НИ БОЛИ…
На всеки в календара
стои пореден срок -
но защо да правим драма
и да изпадаме във шок?
Щом още в сърцата
запалват се искри
и от любовни страсти
все още ни боли.
Но още в календара
последен срок стои -
дали начало ново
за уморените души…
ЛОШИТЕ ДУМИ
Лошите думи
под камък не спят
- в душата намират те
своя обител,
и в гняв връхлетял ни
се втурват навън
- пронизват най-близки,
а и своя пазител.
И какво, че се молят
за прошка очи,
а вината разбрана е тя
и простена,
щом отново коварно
прибираш ги ти
там, в душата -
довчера от тях омерзена…
В АНДИТЕ
На Боян Ангелов
В Андите
нишката на хоризонта
е като дъга
стоцветна.
И още - върхове
скалисти,
като премръзнали
ръце
протегнати са те
към него -
Бога Слънце…
…А уморените
нозе
в сипеи се впиват
с надежда дива
да го стигнат.
Ала душите -
забързани
да гонят времето,
молитва стара -
са забравили.
И ето - очите
вече са замрежени
и виждат всичко -
в бяло.
Тогава
обезводнените тела
надолу ни понасят -
та пак живота си
в града
сърцата ни
страхливо -
да възнасят…
…В Андите
потомците на инките
от векове
живеят.
Танцуват и се
молят
те -
на Бога Слънце.
И той по нишката
на хоризонта
светлина
им праща -
там ниско
във селцето,
в шатрите на
племето Аймара,
до сините води
на езерото Титикака…
…А ние -
в града
сме пак.
И нишката
на хоризонта
във сиво
се е свила…
…Ала
дано
душите ни,
в молитва
окрилени,
все някога
макар и
в сетен път
натам -
над Андите са
те -
поели…
В СИБИР
Тайгата на Сибир
прокужда подлеците
и не за лесен пир
тук идват мъдреците .
В Сибирските простори,
в студа и в тишината,
не господари нови -
те следват си мечтата.
Във вечната борба
със силите на злото,
живот залагат те -
да бъдат със Доброто.
Но идват времена
и техните мечтания
ще носят Светлина
и сбъднати сказания.
ОСЛАНЕНИ…
Гората - опарена.
Тревата - сломена.
Есента - неканена.
Земята е -
осланена.
Омерзени - приятелства.
Любовта - наранена.
Внезапни - предателства.
Душата и тя -
осланена!?
В УЕДИНЕНИЕ…
Изпаднем ли в самота
уединението е наше царство
- там и в пролетта и в есента,
сме и без любов и без коварство.
Замлъкват светски гласове
- суетата нищо и не значи,
и само нощни ветрове
нашепват за надежди, не и за удачи.
Остава вечното море,
с прибоя тайнствен до скалите,
и радостта от тихи дъждове
приспала даже и мечтите.
Остава падащият лист,
от дъб самотен, но вековен
- той с полета си чист,
напомня ни за кръст съдбовен.
Остава и небесна шир
и светлината от звездите
- дано намира ни в мир
и в уединение да са и душите…
