Емилия  Каменова

На 22 юли 2011 г. в Норвегия е извършен терористичен атентат. Андеш Брайвик го осъществява на два етапа. Облечен във фалшива полицейска униформа, първо взривява микробус, в който има самоделно направен експлозив, чието тегло надхвърля 900 кг.

Позиционира го в правителствения квартал пред сградата на Министерството на правосъдието. В нея е кабинетът на министър-председателя при управлението на Работническата партия.

Убити са 8 души, а физически пострадали са най-малко 200. След това Брайвик се отправя към остров Ютьоя, където са на летен лагер представители на Младежката работническа партия.

Зареден е с оръжие и каса с три хиляди патрона. Застрелва 69 души, като средно за минута убива човек, а ранените са 33-ма.

Това е фактологичната основа на събитието. Изписват се очаквано страшно много статии, издават се книги от преки участници и тълкуватели.

Независимо от потока им  се появява  книгата на Осне Сайерстад „Един от нас” (Един разказ за Норвегия). Това е различната книга, съсредоточила в себе си и хронологията на предизвестена, но непредусетена трагедия.

В нея никой не е ощетен, защото е разказано всичко - за Палача, за Жертвите, за Норвегия като едно от пространствата на проблема. За да се напише тази книга, трябва да ги има другите преди нея.

Журналистка, която има своите преки наблюдения от случващото се в Кабул, за да се появи „Кабулският книжар”, разкриваща през призмата на личните отношения  свят, живеещ векове назад, край който цивилизацията не е минала.

Отразява военните действия в Ирак и в „Сто и един дни” разкрива различните лица, с които се проявява режимът на Саддам Хюсеин и живота на хората от Багдад, преминаващи през всичко.

А може и да се продължи, но в България до момента са преведени тези две книги.

С „Един от нас” Осне Сайерстад постига документален текст, който поставя два проблема - страната и нейният установен модел на обществен живот и как може да се  тръгне от житейското начало, за да се разкрие пътят, довел до изстъплението.

Това е едновременно разказ за държавата с всичко, очертаващо облика й - нрави, политика, икономика, етническа толерантност, а заедно с това ходът на един от всички, променящ се пред очите на останалите, но без да получи коректив.

След изпълненото масово убийство държи да бъде възприеман като краен националист и политически екстремист, да буди страх и да не се търси в поведението му психопатията.

Книгата разчита на документален материал от специализирани доклади на психолози и психиатри, можещи да се проследят през годините.

Обхванати са полицейски протоколи от разпитите, свидетелски показания, констатациите на създадени за разследването комисии, хронологията на съдебния процес.

Откроени са датите на всички стъпки, през които преминава Брайвик, за да се стигне до пунктуалната точност при представянето на двата му терористични акта. По същия начин при делото всяка една жертва е точно ситуирана, уточнено е как е убита, като  възстановката на трагедията е пълна.

Създадена е възможност да се разгърне едно във всяко отношение  пълно документално повествование. В него участниците не присъстват с автентичните си изповеди, а преживяното и казаното се превръщат в основата на разказа, но е подчертана потвърдената достоверност на споделеното.

След написването на частта, обърната към отделните личности, те са се запознали с нея и ако е било необходимо, са нанесли редакциите си.

В този смисъл това е една изключително многолюдна книга, в която  се появяват през годините историите на бежанци и норвежци, на майката на Брайвик, на в различна степен дистанцираното от него обкръжение, намират мястото си министър-председателите на страната и  младежи, търсещи реализация в партийните структури.

Целият този калейдоскоп извежда на преден план как един проблем се формира постепенно във времето, за да изригне и опустоши много съдби и изведнъж да се окаже колко условен е  привидно утвърденият ред и каква разруха може да последва.

Книгата на Осне Сайерстад е всеобхватно журналистическо разследване. То не оставя нито една ниша необгледана и моделира образа на единака терорист, съумяващ да изпълни плана си, а фиксираните кадър по кадър сигнали за заплахата, която представлява, са подминати.

При разгръщането на историята има констатации, но са спестени всякакви емоционални коментари.

Чувствата могат да бъдат предизвикани при открояването на отделни  повратни моменти, при натрупването на представи за предистории и събития, които неминуемо тласкат към развръзката.

Авторът е вездесъщ, но напълно отсъстващ с лични оценки и констатации. Именно търсенето на свръхобективизираното разказване дава възможност  проблемите отчетливо да изпъкват  още в зародиш.

Това е и голямото достойнство на книгата, която позволява образът на самотния терорист, дал достатъчно предварителни сигнали за намеренията си, да стане не само разпознаваем, но и разбираем.

Самата Осне Сайерстад с лек хумор подчертава, че след събитията и свръхизобилието от журналистически материали, норвежците са станали любители психолози.

Естествено не може да не се тръгне от началото. Безкрайно различните като обществен статус родители, санитарка и дипломат, през създадената още от бременността скрита враждебност на майката към детето.

Семейството не споделя общи ценности, а след раздялата през годините се стига до пълен разпад на връзката между сина и бащата.

Остава майката, която трябва да се справя с дъщеря си от предишна връзка и Андеш. За него тя е „ахилесовата му пета”.

Венче Брайвик проявява една устойчива черта, от която нищо не може да я откаже - тя винаги прикрива истината и същинският конфликт остава скрит.

Заедно с това перипетиите й на самотна майка разкриват социалната политика на Норвегия. Венче се възползва от всички възможности, за да облекчи отговорностите си.

Нейните странни родителски ходове са забелязвани от другите през различните етапи, но остават само като техни съмнения и смущения.

На практика тя не получава противодействие, а условия за относително спокойствие в страна със завиден стандарт.

В тази документална история се подчертава как още от невръстната възраст на Андеш психолозите се произнасят за него: „изкупителна жертва на една силно разочарована майка”.

Тя получава с подкрепата на вече бившия си съпруг петстайно жилище, но е изправена пред истината, че трябва сама да се справя.

Андеш преминава през различни компенсаторни варианти, а  социалните служби продължават да подкрепят майка му.

От лечебната детска градина към Центъра за детска и юношеска психиатрия към преминаването през различни съдебни инстанции и сблъсъци за родителските права се приема, че майката е преодоляла кризата.

Андеш остава при нея, а същинската криза продължава да действа. Формално всичко е наред - учи в училището, в което се обучава и престолонаследникът. В същото време около семейния апартамент все повече стават бежанците.

Започват първите му срещи със сомалийци, чилийци, пакистанци. Документалният сюжет проследява поведението на едно самотно проблематично и в някаква степен сантиментално момче, което отстоява територия.

След това идва времето на хип-хопа. Андеш се старае, но не е впечатляващ в брейка, рапърството също не е силната му страна и тогава се отдава на графитите.

Тук вече се стига до първия осезаем сблъсък с обществените порядки - той иска да стане Крал, титлата за безапелационно утвърдилите се създатели на графити.

Андеш е обсебен от графитите, готов е на всичко, за да се наложи. Псевдонимът му е Морг, като заимства името на палача суперзлодей от комиксите на Марвел.

Проблеми с полицията, отношения с емигрантските банди, стремеж докрай да се изживее в облика на непризнаващия правилата, сблъсъци с обкръжението го поставят в положението на нежелания.

Отдалечава се от света на съучениците си, които виждат бъдещето си по пътя на кариерата, за да се стигне да бъде отхвърлен и от бандата.

Той е поискал да бъде водещата фигура, но остава сам. Андеш е на петнадесет години, когато баща му също го отхвърля и отказва контакт с него, а майка му намира винаги приемливо за себе си оправдание.

Следващата голяма мечта на Андеш е да стане милионер. Напуска половин година преди дипломирането си Търговската гимназия в Осло, убеден, че е близо до успеха.

След преминаването през различни фирми за услуги, когато става ясно, че е добър по продажбите, и е спечелил пари от търговия с акции, той се ориентира към рекламата.

Има оригинални идеи, но не се получава, ала амбициите за забогатяване не секват. Големият му удар са фалшивите дипломи. Те го правят най-после милионер.

Живее самостоятелно, а майка му е помощникът за прането на парите. Той е относително спокоен, защото е намерил тънката линия, тъй като не се фалшифицират подписи и печати.

Официалната защита на фирмата е, че това са документи за реквизит. Въпреки това  облаците около него се сгъстяват и не може да допусне медиите да разкрият името му.

След закриването на фирмата започва да купува акции, но сривът им го връща към изходното положение. Андеш отново не е успял и се завръща при майка си.

Настъпва времето на нова трансформация - променят се и битието, и името - става Андешнурдик ( Андеш от Севера) и пред компютъра потъва в света на Играта.

Осне  Сайерстад цитира големия парадокс, че не само се превръща във вдъхновител на другите играчи, но те го приемат и като „Еликсир срещу депресията”.

Андеш е напълно зависим от играта World of Warcraft, отстоява позиция на един от водачите и изцяло игнорира реалния свят.

Той отказва да контактува с него и това продължава 5 години. Преди една от големите му мечти е била да стане масон, защото за него това е бил властовият елит.

Когато  става възможно, той е в Играта и тази някогашна мечтана позиция вече е отдалечена от съзнанието му.

Приемат го, но мястото му е на най-ниската степен. За пореден път нещата не стават по най-добрия за него начин. Тогава отново намира мястото си в Играта.

Тук е необходимо уточнение. Въпросът не е да се следва повествованието, но е един от вариантите профилът на етапите при този човек да се избистри: цел -  търсено обкръжение -  осуетяване на целта - самота.

Проблемът за анонимния човек, който се превръща в палач, но вече не  от комиксите, трупа брънките на предисторията си.

Затова в свръхобемния разказ случващото се в Норвегия разкрива как действителността може да бъде възприета като една система от фактори, провокиращи деструкцията, и то много добре организирана и изпълнена по предначертания план.

В целия този порядък от промени и стопиране Андеш Брайвик не се отказва да търси пътя към властта, защото иска да бъде силната фигура.

Партията на прогреса е неговата партия, а врагът е Работническата партия, защото е убеден, че политиката й пречи да забогатяват такива като него.

Той изцяло приема идеите за намаляването на данъците и държавната намеса, полемиката срещу имигрантите и постепенното втвърдяване по отношение на исляма. То също има своите предварителни натрупвания.

Те започват от детските години на Андеш, когато от 80-те години настъпват приливните вълни на хиляди бежанци в Норвегия. И ако неговите първи приятелства и сблъсъци са на нивото на заобикалящите го, то определени партийни среди нагнетяват ситуацията.

Работническата партия си поставя за цел разяснителна работа в подкрепа на бежанците и тяхната социализация.

До осемгодишния тогава Андеш няма как да е стигнало Писмото на Мустафа, но с неговото изчитане от председателя на Партията на прогреса при предизборна среща духът излиза от бутилката.

Кръстът ще бъде победен, правоверните ще залеят Норвегия и страната ще стане мюсюлманска. Писмото има противоречив произход и официалната оценка за него е, че е фалшификат.

Въпреки това то взривява масовите нагласи. Осне Сайерстад насочва вниманието към нарасналата подкрепа на партията и преминава към следващото десетилетие.

В средата на 90-те гласове от Партията на прогреса вече правят преход към цялостна критика на исляма. Те застават срещу дадените права на бежанците и предупреждават за последствията върху норвежците.

След терористичните атаки в САЩ  през 2001 г. отношението на партията срещу исляма е в съзвучие с тона на пълното отрицание.

Минава една година и Андеш Брайвик вече е напълно ориентиран, че това е неговата партия. За много кратко време успява да стане заместник-председател на Младежката секция и отговаря за Осло - Запад.

Незавършилият гимназия е не само убеден колко задълбочени са знанията му за бизнес и мениджмънт, но минава и към уроци по политически пиар в мрежата.

Както във всичко, което прави, той се увлича и няма спирачки, но не печели симпатизанти сред съпартийците си.

Следващата му цел е да влезе в списъците за общинския съвет при изборите. Включват го, но дори не го извикват на интервю. Дал е всичко от себе си, но не е предпочетен.

Повтаря се едва ли не схемата на случващото се с него през годините.

Така в хода на журналистическото разследване може да се проследи по принцип  неоспоримото: как в страната различните управленски политики резонират върху отделната личност.

Вече е ясно, че той отхвърля тотално Работническата партия. Аргументите му са много пристрастно дефинирани и в документалния разказ те разкриват позицията на човека, който се чувства лично потърпевш.

Според него има феминизация в правителството. Така се доближава до реакциите на десните кръгове, когато Норвегия за първи път има жена министър-председател, въпреки че тогава е бил двегодишен.

Приема като прекомерни правата на жените - за него квотите между половете са дискриминация за мъжете, за да стигне, че и сексуалната революция е следствие от тази крайно либерална позиция.

Генералното му възражение е, че политиката на Работническата партия е съсипваща за страната и не може да се търси социално равенство.

Всъщност тя не отговаря на собствените му представи за икономическа политика. Другата посока в настъплението му е, че отново в нея вижда виновника за толерантната среда, даваща възможности на исляма да настъпва.

Андеш Брайвик тотално изключва мултикултурализма и вижда в активистите на Младежката работническа партия хора, които поемат по пътя на предното поколение, и са в състояние според него да превърнат Норвегия в затвор.

По време на съдебния процес прави асоциация за тях с Хитлерюгенд и това е голямото му основание  да застане срещу организацията. Актът му - наказание и предупреждение.

Масовото убийство, което извършва, е според него опит да предизвика промяна иначе ще настъпи мултикултуралистичен ад.

Той е преминал много бързо прехода от условна помирителност към радикално настъпление. С един неравностоен и плагиатстван от различни източници набор от аргументи убеждава, че Норвегия я чака балканизация, ако се следва този курс на отношение към различните култури в страната.

За него ислямът е едната беда, която трябва да бъде абсолютно отхвърлена, а другата вижда в културния марксизъм, следвайки теорията как мултикултуралистите и политически коректните общности желаят да унищожат западното общество.

Точно в цялата тази хаотична сплав  от твърдения, в която атаките са срещу феминизма, социализма, исляма, политически коректните водещи фигури на западния свят, Андеш Брайвик намира поле за  мисията си - да бъде този, който трябва да се намеси и наложи ред.

В „Един от нас” неколкократно се цитира предпочитана от Брайвик мисъл на Томас Джеферсън. Осне Сайерстад  подчертава, че в последната част на книгата му тя се появява шест пъти, а Брайвик се връща към нея и при защитното си слово: „Дървото на свободата трябва да бъде наторявано от време на време с кръвта на патриотите и тираните!”

Многократно цитиращият в литературата рискува да стане досаден, въпреки че Санчо Панса на Сервантес е един от първенците, но при интерпретации на тема политика нелепото може да премине в плашеща опасност.

Той живее с чувството за мисия. А текстът, който пише, трябва да бъде монументален, отговарящ на проекта за действие.

Точно тук е особеното в документално постигнатия портрет на човека - един от многото, но успял да взриви обществения мир.

Брайвик има самочувствието на спасител и не допуска никакво съмнение в правотата си. Той разчита на своята армия от рицари тамплиери, на която е Законен Командор.

Те трябва да проведат гражданска война по точно определени етапи, а враговете са категоризирани. На водачи на партии, културни институции, медии, отделни личности според неговия проект предстои да понесат своята вина за осъществяващото се нашествие в Европа, което той нарича „колонизация”.

По-късно пред съда ще каже, че замисленото и изпълнено от него „дребно варварство” е по-добро от чудовищното варварство.

Стига дотам, че дори измисля какви да са надписите на надгробните плочи на съмишлениците си, които могат да станат жертви по пътя на борбата.

Трябва да бъде уточнено, че те са били родени по време на „марксисткото робство” и са загинали като „мъченици” в борбата срещу „престъпния марксистки режим”.

Смъртни наказания за мултикултуралистите, депортация на мюсюлманите. Целият този мегаплан е изтъкан от детайли и уточнения, като за отстъпление не може да става дума.

Аналогично е планирал и поведението си в съда. Той изцяло живее с нагласата за своята върховна роля.

По този начин трагедията, случила се в Норвегия, може да се разгледа като проблем, който има потенциал да избухне във всяка една европейска страна.

Той преминава през избягването на Другия, а от липсата на интеграция тръгват антиимигрантските  и антиислямистките настроения.

В такъв случай дори и това да продължава във времето, няма как да не се стигне до конфликта, ако не бъдат подадени ръце и от двете страни. В името на съвместното съжителство е необходимият  компромис, постижим със съответните лостове на управление.

При така очертаната лична микропанорама на една непрекъснато разгръщаща се ситуация Брайвик е изцяло в пространството на конфликта.

Генералното в позицията му е, че той тръгва срещу политиката на държавата. Затова и обяснява, че по-лесно му би било да убие министър- председателя, но решава да удари, където болката ще се разпръсне върху много съдби - посяга на младежите, които са бъдещето - и нарочно предизвикателно ги нарича  „марксистки червеи”.

Оттук нататък е изреждането срещу исляма, мултикултурализма, имигрантското присъствие и културния марксизъм.

Затова и в компилативния му Манифест от 1500 стр., който разпраща на хиляди предварително подготвени електронни адреси, могат да се проследят променящи се възгледи и абсурдни тези, за да стане ясно, че врагът не е само един, но застава срещу провеждащите съществуващия курс на политика.

Това е неговата еманация на мислител, визионер, стратег и борец  според собствената му представа в „2083. Европейска декларация за независимост”, а действията му са прецизирани до абсолютната завършеност.

През 2083-а година според планираните от него периоди на промяна трябва да се постигне идеалното общество.

В стремежа си да бъде всеобхватен към програмния си труд прилага и филм, като изцяло влиза в ролята си на демиург.

Така се въвежда и  един нов проблем - възможността да се направи поредната манипулация, която механично обхваща различни събития и следва  целите си за въздействие.

Тя поема към своите адресати от глобалната мрежа и предлага код за разкриване на конспирация. При едно бързо безкритично вглеждане заложената интрига създава дезинформация, но може да постигне съмишленици.

Още - въздейства се с популярни кадри, които провокират измамното чувство на познатост - войникът от Червената армия, забиващ съветското знаме на Райхстага в Берлин,  за Брайвик е началото на културния марксизъм в Европа; по-късно -  тълпите  бежанци олицетворяват настъплението на исляма и т. н.

Посланието му е вече познато - ислямът трябва да бъде прогонен от Европа. Той има своите авторитети, но не получава подкрепа за радикалните си предложения.

Само че Еврабия за него означава настъпваща опасна реалност и това го мотивира да действа сам. Така документално се стига до завършения портрет на екстремиста.

Оттам нататък започва другата повествователна линия - на привидно незабележимия човек, който се превръща в опустошител.

В тази книга е възможно да се проследят по години, дни, а накрая и по часове събитията и за Андеш Брайвик, и за неговите жертви.

От историите на родителите им, после към житейските сюжети на децата, през социализацията им като младежи, последвалото им масово  избиване - човек по човек, минута по минута до  гледките от ковчезите.

Всеки един разказ за тях носи потенциала на роман. Това е Норвегия  с нейната социална политика, но и със съществуващите пробойни. Това е защитата на реда и сигурността, при които усещането за спокойствие и неуязвимост дава възможност да се изпълни един пъклен план.

Това е интернет с изключителните си възможности, но и с опасността да се налагат различни псевдопророци и да въздействат със заразяваща сила.

Другото голямо  достойнство на журналистическото разследване на Осне Сайерстад е именно в дешифрирането на двойствеността.

Има страници, в които Андеш Брайвик не присъства с името си, а е само Той. Привидно е „един от нас”, но за света около себе си остава неразличим. Затова и предположенията за евентуални извършители първоначално гравитират около Ал Кайда и Кадафи, за да се сгромолясат пред истината, че в различните етапи всичко е ставало пред очите на хората.

На финала на книгата Осне Сайерстад отново насочва вниманието към вече разказаната история за момичето от Иракски Кюрдистан - също жертва на Брайвик, което не се е отказало от корените си, но е искало да стане част от новата си среда - учи езика, търси път сред обкръжението си,  купува си норвежка носия. На нея не й даден шанс.

Овладяността на документалния разказ не допуска изблик на емоции, няма разтърсващи полемични изблици - той трупа фактология, а от нея постепенно се напластява напрежението.

В тази конструкция напълно е спестена сантименталността. По време на съдебните заседания част от ръководството на Младежката работническа партия е погълнато от мобилните си телефони; на годишнината от трагедията родителите могат да отидат на поклонение на Ютьоя в различни часове от останалите живи младежи от партията.

После се появява поредният уточняващ детайл как водачите на младите партийци до един успешно са поели по стълбата на йерархията.

Това е вече сюжетът на послеслова за Другите „едни от нас” с посоките пред тях, които загиналите няма никога да изминат.

Вариантите на  подобно журналистическо разследване като тип подход могат да бъдат много различни, но убедителността на „Един от нас” е в постигнатата поливалентност, позволяваща да разкрие глобалният проблем и мястото на отделната личност.

Това е журналистика, която не спекулира с емпатията на читателя, а онагледява как може да се стигне до една катастрофа.

Опасността е, когато се постави конфликтен въпрос, към него се тръгне с мисия за разрушаване и поредният привидно анонимен човек се превърне в палач, а жертвите трябва да преминат през неговия хладнокръвно организиран ад.