Петър Андасаров

Има, разбира се, много истини, изречени за първи път в тази богата на живот и поезия стихосбирка.

Ето една от тях, коментирана тихомълком в ония времена, но написана от талантливата ръка на Вълко Марашев:

“Има много неказани истини днес,
но ненаказана истина няма”.

И, за да е по-пълно радостното мое впечатление след неколкократния прочит на “Мълнии в мълчанието”, ще си позволя да цитирам още няколко само открития-изводи за творчеството, за живота ни, за съдбините и за времето:

“Знайно е: болни са стиховете, / когато поета не го боли.”, “Колкото повече зачерква поетът / толкова стихът му е по-чист.” и т.н.

Тук става дума само за афористично-поетичната формулировка на известни истини за човека. А те са много повече за конкретния наш живот в нашето си само време.

Именно в дългия му наниз от дни и нощи, страдащо самовглъбен, отчаян и възторжен, с болка и вяра, поетът излиза от сянката на миналото, броди из лабиринтите на сегашното, за да улови необхватното тъмно и бляскавото светло, да ги пресече у себе си и в нашите души, за да открие посоката на това, дето иде с изгрева на утрешния ден.

С изключение на няколко по-декларативни стихотворения мен ме плениха тези, принадлежащи на Вълко Марашев истини в чудесните му творби, в които биха му завидели доста негови събратя заради майсторското ваене на стихове и най-вече за хармонията и многоцветната образност.

Тя именно най-много ме изненада. За да не бъда голословен: “Животът ви не е ли едно забавно рали”, “вятър непълнолетен”. “А разсъмването е болно /от задуха на заблудите”, “Много чужди дни осинових”, “Някога дълбокия сняг наричахме хляб,/ а сега - бедствие…”

Оригинално е изградена тази книга. Ту диалог с нас от името на Пеньо Пенев, ту авторова изповед, ту обобщение от името на всички ни.

Затова и грабва вниманието ни, въвежда ни към дълбоки размисли, заставя ни да търсим сами у себе си грехове и вини.

——————————

в. „Земеделско знаме” № 10, 15.01.1991 г.