Хипотеза

Панко Анчев

1.
Последният поет на доосвобожденската българска поезия бе Христо Ботев. Той събра в себе си цялата непрекъснато нарастваща социална и духовна енергия на модерния българския свят, за да я превъплъти в словото си и покаже бързината и увереността, с които се формира този свят заедно с новата българска личност.

Във видимата си част това развитие се проявява в стабилното единство на обществото в борбите му за национално освобождение.

Това създаде впечатлението, че всичко е подчинено на тази идея, поради което и личността е монолитна, цялостна, уверена в себе си и в идеята и поради това е толкова силна и целеустремена.

Но самият Ботев показа какво е вътрешното напрежение в тази личност и какви противоречия я разкъсват и обезсилват.

Защото бе започнала смяната на типа общество: колективистичното се преобразуваше в индивидуалистично и променяше настройката в душевния свят на личността заедно с промяната в парадигмата на обществото.

Освобождението свари този процес вече напреднал и дори пред приключване. В българския свят се бяха оформили съсловия, които вече водеха политическа борба.

Вярно е, че тази борба бе потискана от необходимостта да се изпълни поставената от историята задача за национално освобождение, но тя се проявяваше все повече и повече и очакваше само момента, когато щеше стане основна характеристика на модерното българско общество.

Необходимо бе само по-интензивно икономическо развитие върху цялата българска територия на бъдещата държава.

Междувременно новата социална душа, изразена най-пълно и естетически най-ярко и достоверно от Христо Ботев, обсеби българския свят и му придаде своя духовен, социален, политически и естетически облик.

Тази нова социална душа беше достигнала до ново равнище, натоварила се бе с разрешаването на неразрешими проблеми, променила бе тоналността на гласа, с който говореше, както и езика, на който изразяваше себе си.

Но го нямаше още поетът, който да свидетелства най-точно за нея.

Виждаме как историята подготвя не само обществено-политическите, но и естетическите процеси и изисква проявлението на всичките знаци, с които тези процеси ще се идентифицират и обозначат.

Времето непосредствено след Освобождението до самия край на ХІХ век е време на интензивна работа по завършване на тенденциите, които бяха зачената и се откроиха от втората половина на века насам.

Литературата свидетелстваше за тяхната сложност и постепенно избистряне и конкретизиране, за да бъдат и те формулирани естетически и чрез литературата да бъдат изразени и съхранени като традиция и социално-естетически опит.

Литературата създаваше своя език, за да изразява съвсем точно и красиво идеите на епохата. Този език ставаше по-богат и красив, способен да предаде нюанси и подробности, защото личният свят все повече се отделяше от обществения и възприемаше по-болезнено и мъчително живота.

А животът предлагаше на личността повече изпитания, на които тя не бе способна да устои, защото губеше „социалния” си имунитет и се затваряше в себе си.

Това бе усложняване не на личността, а, напротив, обедняване и схематизиране, което я правеше неустойчива и неподготвена да понася удари, болки и страдания.

Затова и започва да реагира рязко и драматично, да жестикулира и да не се съгласява, да се възмущава и протестира, понеже е натоварена с по-голям товар, отколкото може да понесе.

Личността се еманципира като самостоятелен и все повече затварящ се в себе си свят, отделен от обществото и от другите личности.

Всеки вече е сам за себе си и не позволява да навлизат в него и му въздействат по какъвто и да било начин.

Личната неприкосновеност във всичките й форми става главният закон, по който личността участва в обществените дела.

Егоцентризмът се поощрява, а той се изразява естетически и философски чрез идеологията на индивидуализма и неговата теория за силната личност.

Те издигат прегради между личността и обществото, отчуждават ги едни от други, въвличат ги дори в конфликти и войни.

През 80-те години на ХІХ век обществените конфликти са видими и непреодолими и показват, че гражданските войните са започнали, разгарят се все повече и повече и става дори невъзможно да бъдат потушени и прекратени.

Това е типичен за последните две десетилетия на века проблем. Той е обсебил напълно литературата и изкуствата, философията и идеологиите.

2.
Необходимо е да се подчертае, защото е важно, че индивидуализмът и неговата идеология изискват богата културна среда.

Самият той създава такава среда, която рязко се отличава от обществената реалност, срещу която той изпитва неприязън и с която воюва.

Но тази негова среда е измислена, по-точно привнесена от други епохи, характеризиращи се според него с висока култура и духовен аристократизъм.

Високата култура и духовният аристократизъм създават силната личност, способна да се противопоставя и да се бори срещу пошлостта, бездушието, простотията и безкултурието, завладяващи съвременната действителност, подчинявайки го на себе си и превръщайки го в противен и негоден за високи помисли и дела свят.

Но къде да я откриеш тази култура, когато всичко е профанирано, опошлено и лишено от дух и възвишеност?

Животът се е превърнал в тегоба и е груб, суров, несправедлив, неуреден, бездуховен. Хората не са сигурни в утрешния ден и поради това целите им са ниски, елементарни, дребни.

Това е буржоата.

Тогава нека се върнем към аристократизма на аристокрацията. Т. е. към онова, което модерната епоха толкова страстно и нагло отричаше на Средновековието и заради което роди буржоазните революции.

Аз бих определил (при цялата условност и еретичност на подобна дефиниция) индивидуализма на ХІХ като философска и естетическа „контрареволюция”, като опит за отказ от модерността и възстановяване духа на Средновековието.

Тази „контрареволюция” създава цял един нов свят на идеи, представи и закономерности, в който се формира нов тип литература, изразяваща и утвърждаваща нова личност.

Проблемът тук е, че този свят е измислен, „надсоциален”, висящ във въздуха и представите на творческите личности, а не се основава на обективните закони и не функционира реално.

Но именно като такъв участва в социалните конфликти, подсилва ги и настройва хората, за да ерозират обществото.

И това го прави в някаква степен достатъчно силен и никой не бива да го пренебрегва или дори да се съмнява в съществуването му.

Този свят е присъщ на всяко национално буржоазно общество.

Той се откроява и проявява по различен начин на различните места, употребява различни думи, изразяват го различни като индивидуалности и положение личности, но типологията му е еднаква без разлика степента на икономическо и политическо развитие, икономическа и военна мощ, равнище на образование и култура национално общество.

Затова и естетическата контрареволюция бива извършвана навсякъде по принципно един и същ начин - чрез индивидуализма във философията и идеологиите и модернизмите в изкуствата.

Неизбежните различия се дължат на различното време, в което тя се подготвя и осъществява и от различните условията и традиции в отделните народи и общества.

Без съмнение ще я откриваме като обществен, политически и естетически факт в България в последните 20 години на ХІХ век.

Тази контрареволюция се дразни и дори ненавижда миналото, макар да го възвеличава, опоетизира и героизира.

Тя му придава такъв облик, защото именно в стадия, в който се намира капитализмът и неговото буржоазно общество, героизирането и потребността от герои трябва да ги освежи и направи привлекателни и способни на обновление.

Ала героизирането не означава, че непременно му се дава преимущество и се осъжда настоящето.

То се подлага на критика, ала само на определени характеристики и присъщи свойства, показващи неговата износеност и поставящи под съмнение жизнеността му. По тази причина трябва да бъдат бързо отстранени.

А от миналото да се вземе енергията, която го е накарала да извърши радикалното преобразование и е утвърдила модерния начин на живот и устройството на обществото.

Тя ще бъде полезна за усъвършенстване на настоящето, стига да не предизвика пропуквания в основите му.

В западноевропейските култури тези явления започват още от края на ХVІІІ и протичат през целия ХІХ век, за да се проявят отново и през ХХ век, но в по-изострен и радикален вид. Тогава времето е друго и други са обстоятелствата, в които битуват народите и културите.

В България, както стана дума вече, зараждането им е през 60-те години на ХІХ век, като за тях свидетелства достатъчно отчетливо и автентично поезията на Петко Р. Славейков.

Свидетелството му не е осъзнато и целенасочено, а интуитивно. Нещо започва да става в българския свят и литературата го усеща; тя се догажда за него, макар да не е в състояние да го открои и формулира точно и ясно - камо ли да го обясни.

Но в поезията на Славейков се съдържа непознато преди безпокойство, нервност и недоволство от случващото се.

Нейният лирически персонаж е забелязал несъответствия у обуржоазяващия се българин, който се настройва отрицателно към обществото.

И започва да недоволства и се бунтува, да се оплаква, че не го разбират и не му съдействат. Славейков обаче още не е помислил да търси някакво спасение или поне изход от състоянието си в културата и бита на миналото.

Той стига до фолклора, като стилизира неговата красота и атрибути, за да ги експонира и покаже, че те са нещо по-различно и по-добро и красиво от самата реалност.

Поетът Славейков е първият, който съзнателно ще противопостави естетиката и етиката на народното изкуство на произвола на обществения живот.

Той обаче не противопоставя живот на живот, а живот на изкуство, на стил и консервирана реалност.

И така ще направи първата крачка към настъпващия модернизъм и ще отвори пред него вратите на литературата.

Тази тенденция ще се прояви още по-осъзнато и зряло в поезията на Христо Ботев, но сякаш най-отчетлива ще бъде тя в творчеството на Пенчо П. Славейков.

Пенчо П. Славейков дори е теоретик и апологет на идеологията и естетиката на индивидуализма и заедно с д-р Кръстьо Кръстев ще бъде техен най-задълбочен, активен и добросъвестен пропагандатор.

Пенчо П. Славейков промени схващането за литература и изкуство, битуващо в националното естетическо съзнание.

Литературата в неговата естетика е нещо „направено”, „измайсторено”, „пресътворено”, а не спонтанно изразяване на мисли и чувства.

Думите трябва да се подреждат по определен от естетиката начин, а не както се подреждат в говоримата реч. Това я прави малко изкуствена, книжна, но точно това е нейният чар и стойност.

Изкуствен е и свръхчовекът. Той не е обикновено създание, а еманация на висок дух, изключителност, мъдрост и физическа сила. Само такъв човек е способен да разруши обичайния бит и се пребори с пошлостта и необразоваността.

У П. П. Славейков той е подобен на героя от „Тъй рече Заратустра” на Ф. Ницше, но в българското индивидуалистично и модернистично съзнание и литературна практика свръхчовекът не винаги е от този род.

Неговата свръхчовечност се проявява в степента на силата на вътрешните преживявания и най-вече на отрицанието на действителността, в която живее и срещу която се бори.

Нещо повече: този свръхчовек може да бъде дори и малодушен съзерцател, оставил се на тъгите и неволите си и напразно лелеещ да постигне някакво щастие.

А също и груб селянин, на когото му е дошло до гуша от тежък и безплоден труд и чака само мига, когато ще му прекипи и ще накаже виновните за участта си.

Външният му вид не е изобщо важен - важна е същността, идеите и поведението му.

3.
Новото обществено съзнание, утвърдило се в периода от Освобождението до края на ХІХ век, е знакът за настъпилите дълбоки промени в българския свят и за неговото окончателно обуржоазяване.

Щом буржоазната личност е годна да преживява модернизмите, означава, че тя е преодоляла изцяло Възраждането с неговото силно разколебано и отречено религиозно съзнание и възприема себе си като най-висша ценност.

Сега именно виждаме едно друго лично „Аз”, което гледа на себеподобните си като на противници и врагове, отнемащи му жизнено пространство, материални богатства и потискат правото му да бъде единствен господар на всичко.

Те му налагат правила и норми, вкарват го в рамки, които са му тесни и той се мъчи да ги разшири и разчупи.

От тук произлиза и новият морал, позволяващ съпротива срещу всяка намеса в личния душевен свят - все едно каква е тя и с какви средства се осъществява.

Анализирайки литературата от онова време, няма как да не отчетем колко болезнено е настроен нейният герой, с каква ревност защитава себе си и намира основания за бунт и в най-дребни подробности.

По тази причина личното и общественото поведение в значителна степен вече се определят от идеологиите - дори и тогава, когато писателят и неговият основен персонаж не проявяват видими симпатии към политика или, както тогава е било модно да се нарича, към каквато и да било тенденциозност.

Но колкото и личността да е силна, дори да е придобила самочувствие на „свръхчовек”, обществото е по-силно и по-непоколебимо към самочувствието, волностите и съзнанието на отделния човек, не приемащ обществото и готов да го променя, изобличава и разрушава.

И понеже буржоазният човек е горд, суетен и несмирен, конфликтът придобива огромни размери и става неразрешим.

Идеологиите само го направляват в самоизявите му, без да изменят по какъвто и да било начин смисъла и същността му. Те го поставят в определена среда и по различен начин формулират обекта на недоволствата и негодуванията му, средствата, чрез които ги проявява, както и крайната цел, към която се стреми.

Искам да кажа, че модернизмите са естетически форми на лична и обществена непримиримост, начин на изява на критично отношение към социалната действителност, защитна реакция на обществото и отделната творческа личност.

Те са засилен егоцентризъм, на който е придаден обществен смисъл. Чрез тях се прокламира, че човешката общност е съставена от личности, които не желаят повече да живеят по утвърдения досегашен начин.

И че тези личности съвсем не са малко, а са преобладаващата част от тази общност.

Разбира се, непримиримостта се изразява не само чрез модернизмите и идеологията на индивидуализма. Тя е повече етическа.

Затова и те, след като заявят несъгласията и недоволствата си, предпочитат да се отдалечат във времето назад, за да попаднат в реалност, наподобяваща някакво идеализирано минало, в което да се уединят и в уединение да преживеят живота във възвишено удоволствие.

Според тях обществената действителност не може да се промени с промяна правилата на общественото устройство. Те познават историческия опит и помнят, че подобни преображения не са донесли човешко щастие.

Затова и трябва да се върви по друг път, за да се достигне до лелеяната мечта и в нея да се намери възжеланото.

А той е път на грубата сила, жестокостта, разрухата, насилието. Той налага съюзяване с хора, които не са чувствителни към красотата и любовта, не усещат духовното богатство и нехаят за него. Те настояват за материални богатства и вярват, че начинът на общественото устройство е причината за злото.

В българските обществени условия и едните, и другите живеят в един и същ свят, принадлежат на една и съща социална прослойка, страдат заедно в бедност и духовна опустошеност.

Но говорят с различни думи, чертаят различни перспективи и бленуват различни мечти.

Кое поражда различията? И какво означават те?

За разлика от средновековния буржоазният свят не е монолитен, защото в него разслоението по съсловен принцип е изведено като най-важно и съществено.

Но разслоението не е само по съсловен признак, а още и по начин на мислене и възприемане на света, както и в поведението на гражданите, в политическите и идеологическите пристрастия.

Това общество е вътрешно противоречиво по природа. То провъзгласи няколко основни принципа, върху които се изгражда и които смята, че са неприкосновени, но всъщност те са само негова идеологическа обвивка.

Никакви принципи, колкото и красиво и безалтернативно да са формулирани, не могат да го направят монолитно и да го предпазят от неудържимите центробежни сили, които го напрягат отвътре.

Социалните общности, независимо по какъв принцип са формирани, раждат различни идеи, изразяват себе си освен политически, още и чрез литературата и изкуствата.

Но в цялото това многообразие и различие съществува типологично подреждане, което в крайна сметка свежда това различие до няколко основни типа, които го обемат, наместват и изравняват, ала в никакъв случай не го премахват.

Само го обобщават в отделни типове и показват как въпреки различието, общото може да се види, отчете и повлияе решително върху цялостното развитие.

Въздействието върху това развитие не е от всяко различие по отделно, а от типологията, т. е. от общото между тях в произхода и идейната насоченост.

И това общо е недоволството от живота в обществото, от изостаналостта и безкултурието, от липсата на идеали и високи ценности, които да осмислят човешкото съществуване.

От тук и неутолимата жажда към промяна, в която силната и духовна личност да се осъществи, отдавайки се напълно на високото служение.

Ако до Освобождението свободата се разбираше преди всичко като свобода на целия народ, сега тя е лична.

Свободата позволява да се иска повече. Тя дава сили и укрепва духа. Макар все повече да се вижда, че свободният човек трудно се осъществява, трудно намира поле за изява, защото му пречи еснафското разбиране за живота, а грубият практицизъм и потребителството го ограничават и отвращават.