Мюмюн Тахир

откъси от романа

ВКУСЪТ НА ДЕТСКИТЕ ИЗКУШЕНИЯ

Децата по родопските села са част от общите усилия да надделее животът и те носят товара си като нещо естествено. Започват да се трудят на пет-шест годишна възраст; грижат се за добитъка, носят храна на по-големите; събират троскот и други плевели от нивите. На десет-дванайсет години вече мъкнат на гръб чували към воденицата; от сутрин до вечер събират корени и съчки за огрев през зимата. В началото на лятото им купуват по едни бели потници и по едни черни гащета. В края на лятото белите потници стават черни, а черните гащета - бели. Къпят се по реки и баражи, извеждат добитъка на паша и го прибират. Прибере ли се тютюнът, нижат редом с големите. На групи ходят от къща на къща. И така, докато низите се възправят подредени за сушене. Стопанинът, комуто нижат, приготвя през деня шербет и нещо за почерпка, и вечер в къщата му става шумно и весело. Тия вечери са изпълнени със задружен труд. Там се разказват толкова поверия, приказки и всевъзможни истории, че от тях всяка прилича на книга с легенди.

В началото на пролетта, когато започват земеделските работи, добитъкът вече не се пуска да пасе свободно. Цяло лято децата са подир кравите и другите живинки, но участват отрано и в подготовката за зимата: момичетата събират шишарки и борови кори за подпалки, а момчетата жълъди - като добавка към храната на животните. Зиме има нужда от всичко - тук снеговете са дълбоки, ветрищата засипват пътища и дворове, нощите са дълги и мразовити. Зимното детство само отстрани изглежда по-леко. Повечето от децата учат в съседни села, където има прогимназии и ходят дотам пеш. Вали, духа - поемат още по ранина и всеки ден извървяват разстоянието до училището и обратно без да се оплакват. Тоя труд по нищо не отстъпва на летния, но лятото се очаква с радост. Идва ваканцията, учебниците и тетрадките са прибрани, душата се отвързва и хуква на воля по рътлини, ливади и гори. И това скитане е свързано с десетки задължения, но дори в голямата мизерия, в най-трудните мигове и в най-тежките изпитания децата остават неотмениемо упование и радост. Няма друг такъв период от живота на човека, толкова наситен с впечатления и чувства като детството.

И с него започва човешкият живот, и с него завършва.

- - -

Кемал познаваше добре пътеката, по която се отиваше в местността Ковукчешме якасъ, където имаха нива. Тя изобилстваше с мочурища, долове, долчета с различна дълбочина. Тук-там се мяркаха парчета зелени площи, които с тучната си трева привличаха добитъка. Те сякаш бяха пришити с човешка ръка към стръмните склонове, на които животните не можеха да се задържат дълго, но все ги теглеше натам.

По време на жътва, заедно с цялото си семейство Кемал участваше в събирането на зърното. Вземаше сърпа, слагаше паламарката на лявата си ръка, загребваше стеблата, но невинаги успяваше. Тогава майка му Емине му казваше:

- Сине, гледай как трябва да загребваш стеблата на житния клас. - И като свиваше лявата си ръка в китката с паламарката загребваше около двайсетина стръкове. После продължаваше с обяснение: - За да ги отрежеш, слагаш сърпа върху загребаните от паламарката стебла и с рязко движение ги режеш ниско долу. Ето така, - завършваше тя показния урок и слагаше ръкойките върху другите.

Когато се натрупваха достатъчно снопи, ги събираха и ги подреждаха по десетина в купа до превозването им.

Кемал притисна паламарката, както показа майка му, наведе се, загреба с нея стеблата, постави ниско долу сърпа, доближи острите му зъбци към стеблата и с рязко движение ги отряза.

- Че то било лесно, мамо! - провикна се той.

- Когато човек знае как да борави с паламарката и сърпа, е лесно, синко. Но е лесно, когато отрежеш първите ръкойки. Обаче, когато цял ден си под парещите лъчи на слънцето,  оценяваш истинската цена на хляба. Затова ние казваме, че по-голямо от хляба няма. Преклонението пред него е като сякаш пред бог.

До обяд Кемал свърши добра работа. Усещаше как ръкойките галят дланите му  и му ставаше така приятно, че не чувстваше умора.  После отиде да завърне кравите, които беше оставил да пасат спокойно. Родопските крави са дребни, но издръжливи. Тежат най-много до 300 кг, дават 5-6 литра мляко, което е много маслено; живеят по 15-20 г. и се отглеждат свободно. Младежът видя, че животните пасат по стръмния склон и бавно слизат към дерето, и се зачете. Той винаги носеше със себе си някоя книжка и сядаше под някоя сянка да чете, докато другите говедари си играят.

- Кемал, ние ще слезем долу, за да играем челик. Ти наглеждай кравите да не влязат в някоя нива - каза Сали, синът на леля Залле.

- Добре, добре! - отговори той и пак се вторачи в книгата, която беше негов неизменен спътник. Докато наоколо се носеха гласчетата на другите деца, които тичаха и се смееха, той жадно се зачете. Залисан в книгата, не забеляза, че кравата му се е отклонила от другите животни, които си пасяха кротко. Пасейки, лека полека, тя стигнала на края на дълбока и тясна пропаст и паднала в нея. По едно време Кемал си вдигна главата, но никъде не видя кравата си. Изправи се изплашен, отиде до пропастта и видя как кравата се заклещила между две скали и го гледа с нажалени навлажнени очи. Нищо не можеше да направи; краката му се подгънаха от страх и притеснение. Замахна отчано с ръка и се провикна:

- Мурат, елате бързо при мене!

Малкият Мурат веднага разбра, че се е случило нещастие и се втурна към него. Озадачени от действията му, другите деца също зарязаха играта и се затичаха към тях без все още да са разбрали какво е станало. Другите животни си пасяха кротко. Като видя кравата на Кемал заклещена между скалите, Мурат се разтревожи:

- Батко, какво ще правим сега?

- Просто не знам - отговори разтреперан той.

- С нищо не можем да помогнем - се разплака Мурат.

- Хайде сега и ти. Престани да ми ревеш - скастри го Кемал. - Страх ме е от татко. Не се знае как ще постъпи, след като разбере за случката.

- Бате, аз веднага ще изтичам до селото и ще кажа на баща ти да вземе няколко души, които да дойдат и спасят кравата.

Кемал беше загубил ума и дума. Стоеше над пропастта и само кършеше ръце, без да продумва нещо. Децата го наобиколиха безмълвно. Това беше единственото нещо, което можеха да направят.

- - -

На село загубата дори на едно животно в ония несретни години била истинска драма. Тогава се намесвали и чувствата - хората обичали добитъка си и били привързани към него.

Допреди време и майката на Мурат, леля Фатме, силно тъгуваше за кравата си. Все разказваше как онази вечер тя  не се върнала, как цяла нощ не спала, как по тъмно взела със себе си Мурат и отишла в къщите на другите пастирчета и как те вдигнали рамене в недоумение и не казали думица. През деня леля Фатме обикаляла от къща на къща, питала и разпитвала, а привечер дошъл Еминчо от Акташ махала и съобщил, че видял кравата цялата надута. Била още жива, но нямало да я бъде… Леля Фатме хукнала  веднага към Кавгалъ, но било късно. Оказало се, че  кравата напасла мокра люцерна и се подула… Тя така и не я прежали; често си поплакваше за нея, както и малкият Мурат…

- - -

Когато слънцето се спусна над хоризонта, другите деца подкараха животните си и ги поведоха към село.

- Кемал, не се сърди, но трябва да приберем кравите преди да се е мръкнало. Скоро ще падне здрач, а ние сме още на Дрангос дереси. Малкият Мурат вече навярно е дотърчал до селото и е казал на баща ти за случилото се - каза едно от децата.

- Добре, Хюсеин, вървете!

Кемал остана сам с кравата и притесненията си. А и с надеждата, че баща му скоро ще се появи. Слънцето се скри зад връх Бакаджък и започна да се заздрачава, а сърцето на  Кемал започна да се блъска тревожно в гърдите му. Погледна надолу към кравата, чиито очи гледаха с такова човешко изражение, че се разплака на глас. Настъпи тишина,  оная тишина, от която човек оглушава. От време навреме до него долиташе някакъв неопределен звук, и му ставаше малко страшничко; трепваше при всеки долетял звук и страхливо се оглеждаше да не го изненада някакъв звяр, а и да го изненадаше, той не знаеше как да постъпи. Това още повече увеличи страховете му. Разбуненето му въображение допусна, че ако го нападне някой вълк, или чакал, може да слезе при кравата. Но едва ли и там ще бъде в безопасност.

Вече беше загубил всякаква надежда; не вярваше, че спасението ще дойде, и взе да крои планове къде да се прислони, за да изкара нощта в сигурност. Колебаеше се дали да се качи на близкото дърво и там да чака утрото, или да слезе в пропастта при кравата и взаимно да се стоплят.

По едно време до него долетяха гласове. Затаи дъх и напрегна слух, за да се убеди, че не му се причува. Сърцето му ускори пулса; набра сили и кураж, и се провикна:

- Помощ! Помощ! Помогнете ми…

- Идвам, идвам, Кемал! - чу глас, но от вълнението, което беше го завладяло, той не можа да познае гласа на баща си.

Едва, когато в чезнещата светлина се очертаха силуетите на идващите се, Кемал се втурна към тях; очите му се напълниха с радостни сълзи. Нахвърли се върху баща, сви се в прегръдката му; не смееше да го пусне, за да се увери, че не сънува и че всичко е наяве. Баща му го помилва, избърса сълзите му, които се лееха като порой, и тихо му каза:

- Спокойно, спокойно, синко! Всичко е наред, сега ще извадим кравата и ще се приберем в къщи.

През това време двамата му по-млади братовчеди - Хасан и Хюсеин -  заедно с Мурат огледаха пропастта, за да решат откъде да пуснат въжето, за да измъкнат кравата, която, успокоила се, продължаваше да преживя, сякаш нищо не се е случило.

Когато бащата на Кемал, бай Расим, погледна в пропастта, въздъхна:

- Малко ще е трудно, но ще успеем.

- Така е, бай Расим - отвърна братовчедът Хасан.

- Тогава да се захванем за работа. Дайте ми въжето да се спусна при кравата, за да я обвържа. Колкото мога, толкова ще се опитам да я избутам нагоре.

Кравата беше приклекнала между двете скали и не можеше да помръдне. Бай Расим спокойно завърза въжето през кръста и краката й и се провикна:

- Ха сега! Аз ще бутам отдолу кравата, а вие теглете внимателно нагоре.

Младите мъже леко изпънаха въжето, предпазливо притеглиха кравата и я извадиха от трапа. Кемал се втурна към нея и я зацелува по главата, а после заплака.

- Тате, хайде да си вървим…

- Чакай, синко! Нека кравата възвърне силите си и дойде на себе си. Иначе ще трябва да я носим ние с тебе.

Преди мракът изцяло да покрие земята, кравата размърда предните си крака и си пое дъх. После с малко усилие се изправи и на задните си крака. Разтръска окаляното си тяло и поклати глава, сякаш каза: „Готова съм, да тръгваме”.

Звънът на хлопката ? се разнесе весело над притихналата околност и всички се прибраха в селото.

Нощта мина спокойно. На сутрнинта Кемал отново поведе добитъка на паша и пак с книжка в торбичка. А случката влезе дълбоко в паметта му и често си спомняше за нея като един от многото уроци, които му даде самият живот. Но случките и уроците не свършват.

ПРЕДАНИЕТО ЗА ГОРАТА

Книгите са стихията на Кемал, неговата слабост, неговата неутолима страст. Той чете непрекъснато. Искам да вникна в смисъла на нещата, да предам на другите наученото, във всичко искам да стигна до същността на нещата, каза един ден той на Мурат. В очите му винаги блести желанието да получи обяснение за света, за смисъла на съществуването…

Сутрин, когато тръгва с добитъка за паша и, вечер, когато последен се връща от къра, Кемал върви и чете. А през деня въобще не се прибира. Нерядко, увлечен по книгата, забравя за добитъка и често има неприятности със съселяни, чиито ниви и ливади са пострадали. Но все му прощават. Знаят съселяните му, разбират дадения свише талант…

- - -

Разсаждането на тютюн е тежка работа. Когато времето е сушаво, то си е направо робия. По тези места лятото идва рязко. Рано започват горещините. Тогава настъпва истински ад  - малките рекички и плитките изворчета пресъхват бързо, а  за поливане на разсада се разчита само на тях. Но най-често те се намират на големи разстояния и децата с тежки бакъри носят вода от тях на крехките си рамене, които неизменно хващат мазоли, а болките стават непоносими.

Безмилостните лъчи на слънцето озаряват небето, горещината прави разсаждането още по-тежко - особено, когато умората и гладът се смесват с жаждата; земята е суха, а тютюнът трябва да се полива.

Кемал взе кофите и тръгна към локвата, която се намираше на 600-700 метра от нивата. Едно отиване и връщане отнемаше цял час. Освен дългото пълнене на кофите, което ставаше с канче поради малкото вода в локвата, времето минаваше неусетно и от трудното придвижване с боси крака по трънливата, неравна и стръмна пътечка. Кемал имаше навика да носи книги или нещо за писане. Често водеше бележки или нахвърляше стихчета.  И този път беше с книга в ръка. Прецени, че трябва да чака дълго, докато се събере вода в локвата, седна под единственото дърво и се зачете. Увлякъл се повече от допустимото, по едно време забеляза, че баща му пълни кофите. Притесни се и се сконфузи. Езикът му се заплете на възел. Старият, разбрал смущението му, вместо да му се скара или да го набие, както правеха бащите при такива случаи, само промълви през зъби: „Защо ли го мъчим и него!?”

- Повече не го водете на нивата, достатъчно му е да пасе добитъка. Нека чете и пише! - ясно и отчетливо каза баща му на другите членове на семейството, след като се върнаха от локвата.

Тези думи шибнаха Кемал по лицето и го заболя повече от шамарите, които би трябвало да получи за своята безотговорност. Разкая се - отдал се е на четене, когато семейството му е превивало гръб под палещите лъчи на слънцето.

След този случай Кемал стана предпочитан пастир, който може да чете до насита. Макар и сконфузен, той си извоюва привилегията да се отдаде на четене.

Първият му опит за разказ от най-ранна възраст, е свързан с едно наранено от брадва дръвче. Това беше малка дъбова фиданка, на която се натъкна, когато поведе добитъка на паша в гората Каваклък. От раната, която му беше нанесъл злосторникът, се стичаха малки и бистри като сълзи капки. Юношеската му душа сякаш усети болката на дръвчето. Защо този пракостник беше посегнал на това нежно създание? Каква беше тази непредизвикана жестокост у този човек? - се питаше Кемал.  И когато кравите се запашуваха, той седна под едно дърво, облегна се на ствола, извади книжка, молив и сгъната хартийка от брашнен чувал. След кратък  размисъл започна да описва страднието на невинната жертва - дъбовото дръвче, наранено от човешкото безумие. Това пробуди в него размисли за природата и той, който след идването на учителя Морзоханов, беше прочел всичките книги, които той му беше дал, написа, че усещането за слятост с природата започва с изгрева, който носи нещо, което в сърцата се превръща в надежда и любов. Нашият живот се пробужда с появата на първата виделина, когато хоризонтът се изпълва със светлина. Свежестта на ранната утрин, цялата пробуждаща се природа, далечните простори, озарени от светлина, карат човека да усеща своята слятост с природата. В пролетните изгреви, когато слънчевите лъчи блестят в очите, на човек му става някак по-леко, по-радостно; животът губи тежестта си и тогава се забравя гладът и немотията. Рано напролет, когато поляните още светлеят и горите още не са се раззеленили, примамливо усмихващите се дрянови дръвчета, разцъфнали и окичили в златисто околните дървета, с цялото си златно очарование пръскат своята дързост. Дребните жълти цветчета, приседнали в пазвите на още неразвилите се листа, пробуждат  радостта  за нов живот.

На сутринта Кемал показа написането на учителя Морзоханов, който, след като го прочете, каза:

- Моите поздравления, Кемал. Ти наистина имаш добро сърце, щом едно малко дръвче така те е развълнувало. Както дърветата, така и цветята и животните са като хората, и трябва да се отнасяме с любов и внимание към тях. Всички усещат, радват се и страдат по своему, само дето нямат думи да изразят чувствата си. Според една легенда някога всички животни са говорили като  хората, но господ им е взел говора, за да се отличава и познава човекът от тях. И сега те не говорят като човека, но пък си имат свой език, но тоя език го разбират само те; някога е имало човеци, които са владеели говора на животните, но това е било много отдавна. Кравите например са спокойни и кротки животни, мучат само тогава, когато има проблем - ако са гладни или жадни, или изпитват болка. Звуците, които издават животните, са различни според моментното им състояние.

След този случай Кемал още повече заобича дърветата. Докато пасеше, често се вглеждаше в тях, мъчеше се да улови пулса им, да проследи невидимите за другите промени, които ги превръщат в живи същества. Проследяваше как през есента те сменят премяната си, готвейки се за зимен сън, как напролет се пробуждат и даряват с прохладата на сенките и повея на многобройните си листа, как и през лятото приютяват от жегите.

КНИГАТА

В сивата дрезгавина на едно утро Кемал пусна добитъка - кравата и трите телета начело с магарето и ги подкара към близката рекичка Кавгалъ дере. Докато вървеше натам, сенките на дръветата се смаляваха, а слънцето се издигаше все по-нависоко. Добитъкът веднага се отдаде да пасе на воля из покритата с малко трева местност. Кемал седна удобно на корените на един голям орех в началото на пътеката, която води към отсрещните полегати хълмове с магарешки тръни и чезне в гората преди Уисча. Извади от дочената си торба книга и се зачете. По пладне, постоплен от ласкавото слънце и успокоен от жуженето на пчелите в корубата на дървото, четейки, заспа.

По едно време чу някой да крещи почти в ухото му като ръмжащо куче, на което му отнемат кокала, а в следващия миг усети остра болка по ребрата и отвори очи.

- Хей, момче, къде ти са животните? - повтори страховитият глас и с рязко движение замахна ръка към една нива.

Този някой беше Зеренин Хасан, известен с жестокия си и безмилостен нрав, но  изпъкващ с грамотността и начетеността си над останалите селяни. Слаб, нисък, със сухо и мургаво, по-скоро тъмно лице, студени очи; корав, суров и мълчалив мъж.  Винаги с брадва, окачена на лявата му ръка и скатано въже на рамото му за бой на децата и животните. Добитък влезеше ли в имота му, деца откъснеха ли плод от овошките му, или някой осмеляваше ли се да отреже стиска трева от ливадите му - правосъдието му беше жестоко и безмилостно. Много деца бяха опитали силата на въжето му, но никой не смееше да му отговори. Веднъж такъв пердах нанесе на Алито от Акташ, че дълго го завиваваха в пресни овчи кожи, докато се оправи.

- Тук трябва да са! - измънка уплашен Кемал

- Я  стани и гледай по-внимателно, и виж къде са! - бутна го още по-силно по ребрата му Зеренин Хасан.

Докато се изправяше напрегнато, книгата се изплъзна от треперещите му ръце. Падайки тя привлече вниманието на Зеренин Хасан: той проследи полета й и когато тя неспокойно легна на полузелената трева, задържа за миг погледа си върху нея.

Кемал се огледа… На двадесетина метра от него кравите му преживяха от удоволствие, а от нивата, в която бяха влезли, са останали само царевични стебла. Разтрепери се, сърцето му силно заблъска в гърдите, закърши ръце в протритите си дочени панталони и притеснен се примоли:

- Чичо Хасане, моля те, изгони ги оттам?

- Какво!!! Аз да ги изгоня?! А ти какво ще сториш с нивата! - зарева той.

- Не знам. Даже нямам представа на кого е нивата - каза той със сломено изражение на лицето и затвори очи, усети сърцето си в гърлото, което за миг потъна в петите, готов да понесе болката от боя и дори вече усещаше по гърба си плющенето на въжето.  После Кемал бавно отвори очи, и видя как Зеренин Хасан изгони добичетата от нивата и без да погледне назад се изгуби от погледа му.

Вечерта, когато Кемал се прибра, пред дома им видя Зеренин Хасан да разговаря с баща му  Расим. Това още повече го смути, но нямаше какво да прави; гузен, виновен, обхванат от разкаяние, мина с животните покрай тях, вкара ги в дама и се върна.

- Чичо Хасане, много съжалявам за случилото се. Прости ми! Пред баща ми обещавам да възстановя щетите, щом започна да работя.

За негова голяма изненада този жесток човек, който всяваше страх у своите съселяни, му отговори спокойно:

- Слушай, момче, ако влезеш в голямо училище, ще ти простя, ако не - тройно ще ми възстановиш нанесените от твоя добитък щети.

Скоро случаят се разнесе из селото, и хората останаха изненадани, че този човек не е сторил зло на момчето и баща му.

Много тютюн и царевици прецъфтяха оттогава, животът пое към градовете на други земи и заговори на чужди езици. Стана така, че на село Кемал отиваше рядко и то само на гости.

Един ден му се наложи да посети родното си място. Пред високата топола край селото срещна един от синовете на Зеренин Хасан, Селим. Поздрави го и попита за баща му.

- Разгеле, че дойде. - отвърна той. - Татко никак не е добре, тежко болен е. Той знае, че си завършил голямо училище и си работел на високо място, та всеки ден вика: „Искам да се видим с него още веднъж, за да си припомним оня случай с кравите”.

Малко след това Кемал и Селим тръгнаха при човека-страшилище за хората и животните. Но на Кемал той беше сторил добрина и с благородния си жест му беше вдъхнал вяра, че и носи добро в себе си. Изкачиха се по дървени стълбища, минаха през едно предходно помещение, където ги посрещна баба Есма, която ги въведе в сумрачна стая. Кемал трябваше да напрегне поглед, за да види, че там някъде в ъгъла на одъра лежи човек, чието тежко и хриптящо дишане се чува съвсем слабо. Той попита шепнешком:

- Кой е?

- Нашият Кемал! Дошъл е да те види - отговори бабата и отиде да приготви кафе.

- Ти ли си, Кемал? Доживях да те видя. Ела по-насам, за да те видя по-ясно и чуя по-добре.

Кемал седна на края на одъра. Хвана ръцете на бай Хасан, на когото в този момент две самотни сълзи се отрониха от затворените очи и се плъзнаха по бледото му лице. След като ги избърса и се успокои, попита:

- Кажи, Кемал, изплаши ли се тогава, като ме видя с брадвата в ръка, надвесил се над тебе?

- Признавам си, бай Хасане, че едва не се подмокрих от страх и ужас.

Двамата искрено се засмяха. Приказваха половин час, пиха кафе и говориха за различни неща.  На изпроводяк Зереннин Хасан каза:

- Слушай, момчето ми. Твоята любов към книгата ме накара за първи път в живота си да постъпя срещу природата си. Много съм щастлив, че в онзи момент наведен над тебе и книгата, станах друг човек. Смятам, че тогава се случи чудо. Аз също обичах да чета книги, но моите бяха религиозни.  Днес младите хора не четат. А твоята книга и любовта ти към нея, както казах, ме промениха. След онази случка никому зло не съм сторил и оттогава нито съселяните ми, нито децата ме избягват. Видях те и вече съм спокоен. И сега мога да ти кажа, че отдавна съм ти простил!

СРЕЩИ С ЛЮБОВТА ИЛИ КАРА СЕВДА

Историите за кара севда оставят без дъх, засядат в гърлото като безшумната мъка на родопчанката, която не си отива и след нея. Оставени на произвола на съдбата, още в детска възраст момичетата по тези краища отрано се срещат с любовната мъка, като се обричат на очарованието, прeлестта, а и на властността на любовта. За тях единственият отговор на излъганата, отхвърлената, отнетата или забранената любов е саможертвата.

По планинските склонове в далечината отляво и отдясно трепкат гирлянди слаби светлини - това са пръснатите из планината махали, а долу в ниското сияе селото. Слабата му светлина излъчва някаква примамлива тайнственост, която едновременно привлича и изпълва с надежда сърцата, защото усещането е, че именно оттам извира дълбоката вътрешна сила в тази тъмна и непрогледна нощ.

Купчината кочани изпълва нощта с опияняващия аромат на прясна царевица, а по мастиления небосвод весело проблясват звездите, летят в небесната бездна и след минути светлата им диря изчезва и сякаш слизат толкова ниско, че човек едва устоява на изкушението да протегне ръце и да започне звездобера.

Хамид, Кемал и Мурат лежат върху голямата купчина притихнали, увити в донесените от калеко Хюсеин дебели черги и се взират в ясното небе. Облаците от време навреме закриват за момент звездите и луната и тогава чуват продължителното пеене на летящите горски чучулиги и мелодичното „юли-юл-юлюлию-лю”. Нищо не може да се сравнява с тяхното весело пеене, което те завладява завинаги и те кара да гледаш света с различни очи и да вярваш в чудеса, обяснява калеко Хюсеин.

Калеко Хюсеин, както се казва, беше човек за всичко в селото. Пъргав и схватлив, нищо не му се опираше. Рядко речовит. Децата го обичаха много. Видеше ли някое от тях, задаваше неизменния си въпрос: “Я кажи една лъжа, без да се замисляш?” Те започваха да мислят, объркваха се и нищо не можеха да измислят. Калеко беше роден майстор. На Курбан байрам колеше жертвените животни, поправяше покритите с тикли покриви на къщите, на старците носеше цигари от пазара, на децата дялкаше играчки. През лятото, освен че работеше тютюн, се главяваше за готвач в местната детска градина, а през зимата хамалуваше в Златоград. Когато селото оставаше без овчар, старците викаха него, докато намерят друг. За всичко намираше време. Страстта и слабостта му обаче беше да свири на кавал. Фантастични са  мелодиите, които звучаха от неговия кавал. Възрастни и деца го причакват на поляната над селото да се завърне със селското стадо. Връща се по тъмно, овцете сами тръгват по познатия път към своите домове, а той, като види съсъляните си, че го чакат, спира, сяда на тревата и без подканяне изважда кавала и започва да свири. Свири без умора и с любов до късна вечер. На следващата вечер всичко се повтаря…. Свири за живот, обич и любов…

- Момчета, какво е животът без любов? - попита сякаш себе си калеко Хюсеин, след като за малко млъкнаха чучулигите. - Той е половин живот, а любовта не задава въпроси - тя завлядява и преобръща живота.

- А какво ще кажеш за оня птичка, която пеела само веднъж в живота си? - попита го Кемал.

- Има една приказка за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко земно създание - отговори калеко Хюсеин и погали Кемал по голата му глава. - Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст, и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан, и дори Бог от небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка… Дали е така, деца, не мога да кажа, но такава е приказката. А и не се учудвайте, че говоря малко учено. Все пак няколко години съм работил като готвач в училището в града и много пъти съм слушал как говорят учителите там.

- Калеко, има ли случаи на трагична и несподелена любов в нашето село? - отново  попита Кемал и се размърда неспокойно.

- Има, има, много има. - отговори калеко Хюсеин.

- Все още не ни се спи, моля те да разкажеш някои от тях, - примоли се Мурат и се гушна до Хамид.

Калеко Хюсеин стана, седна на крайчето на чергата, запали един качак и като дръпна дълбоко, поде с равен тон:

- Хазел е била едно от най-гиздавите и най-красиви момичета в нашето село; искрена и естествена, със светла, но и малко притеснителна усмивка. Тя се влюбила в Али от Терзлийер. Но за зла беда родителите на Али го сгодили за друга мома от тяхното село. От мъка Хазел е изпаднала в униние, постоянно повтаряла името на момчето и измисляла тъжни песни за несподелената любов, и една нощ изчезнала от дома.  На следващата нощ я открили в гората Кьор баир цялата обляна в кръв - с кухненски нож прерязала вените си. Близките я прибрали полумъртва и понеже в селото нямало лекар, я закарали в градската болница, където лежала няколко месеца с тежко психическо разстройство.  След като дошла на себе си, продължила да мълви името на любовта си.

Бабите отсекли: „кара севда”, и нейните мъки продължили от опитите на магьосници от близки и далечни села, които искали с разваляне на магията да излекуват неизлечимото.

- Май стана студено, а? - изрече калеко Хюсеин и се гушна при момчетата.

- Калеко, хайде още един случай. Все още не ни се спи. А и пазим царевицата и затова не бива да спим - отбеляза дяволито Мурат.

- Трагична е съдбата на Зейнеб - без второ подканяне започна калеко Хюсеин - висока, стройна, със съблазнителни очи девойка; с погледа си запалвала искра в душите на младежите, която се правръщала в никога не изкасващ пламък. Пламъкът в душата на Зейнеб  обаче завинаги е затихнал. Тя се влюбила в Мехмет от Ерикли; видели се на панаира Алчак байрам и след това започнали редовно да се срещат в къщата на роднина в близкото село Орузйол. Един ден се уговорили да се видят на Канлъ дере между Кьор баир и Беджене и да заминат някъде далече от родителите си, които били против тяхната любов. В уречения час Зейнеб дошла с вързоп дрешки на мястото сама. В тъмната и зловещо мълчалива гора чакала дълго и от страх чувала ръмжене зад себе си и все се обръщала назад с разтуптяно сърце и разширени от ужас очи.  Но любовта не знае страх, и тя продължила да чака и дочакала пропукването на зората.

Мехмет никакъв не идвал. По едно време завалял дъжд, който по-късно се превърнал в порой, момичето нямало къде да се скрие, и цялата вода се изляла върху нея. Представяте ли си какви чувства е изпитвало това петнадесетгодишно момиче в този мрак и порой?! С тежко олово в сърцето, мокра, задъхана  и изтощена тя се прибрала в къщи, и без никой да я забележи с мокрите си дрехи легнала. Сутринта родителите й я чакали на закуска, но тя не се появявала. Влезли в  стаята й и я заварили покрусена, безмълвна, цялата трепераща… Бълнувала несвързани думи и често изпадала в несвяст… Не знаели какво да правят, докато тяхна близка, запозната с историята й, им казала причината за това състояние. Отишли в дома на Мехмет, но родителите му казали, че избягал, но къде и защо, не знаели. Търсили го и с милиция, но не го открили. Хората от селото предполагали, че го е затрил младеж на има Муса, който също бил влюбен в Зейнеб. Но това са само предположения.

С течение на времето Зейнеб започнала да идва на себе си, но това не продължило много дълго. По-късно  родителите й я омъжили за мъж двайсет години по-възрастен от нея, който имал и четири деца от предишната си жена. Отчаяние стегнало гърлото на младата жена; често я обземали пристъпи на тъга, апатия, униние и отчаяние. Един ден я намерили да виси на парче тел в обора…

- Трагедия, а! - промълви Кемал. - И това ли е кара севда?

- Бабите определили това като кара севда и започнали да я лекуват с магии преди тя прибегне до това крайно решение, но безуспешно. Хайде момчета да спим, че утре работа ни чака. - каза калеко Хюсеин.

- Хайде, още един случай и заспиваме - примолиха се трите момчета.

- Добре - калеко Хюсеин се усмихна, след което добави - За последно, нали?

Зелиха била красавицата на селото, момиче с топли очи и лъчезарна усмивка, с която дарявала дори най-нещастния клетник. Тя била толкова красива, че хората казвали, че е самородна поникнала и израснала роза. Възхищавала околните с песните си, със своето трудолюбие и сръчност, с бликащо от жизнерадост и трептяща за живот сърце. Тя сякаш не била обикновено момиче, а самата фея от приказките.

Влюбила се в селския овчар Абди. Младежът с фигура на спортист впечатлявал околните. Имал тяло като изкусна стрела, която всеки момент можело да отскочи от лъка си. Как се  озовал в това село, откъде бе дошъл, никой не знаел и не питал. От идването си започнал да пасе стадото на селото, а вечер оставал да спи в старото училище. Любовта им била взаимна и те често се срещали тайно надвечер до кладенеца, когато младежът прибирал стадото. Тяхната любов била като огън, където се докосвал, изгарял, и при всяко връхлитане на пламъците срещу тях, те имали чувството, че се къпят в океана на щастието. Сините очи на Абди, превърнали се в кълба от парещ огън, попадали на дъното на сърцето на Зелиха, а тя се превърнала в истински пожар, който, колкото повече горял, толкова по-приятно ставало на Абди.

В Зелиха бил влюбен и Хаккъ, синът на Мехмед ходжа, един от най-богатите хора в селото.  Бащата не могъл да прекърши желанието на сина си и един ден  отишъл при родителите й да я поиска за снаха. Но Зелиха, която била с твърд характер, казала, че по-добре жива да я погребат, отколкото  да я раделят от любимия й.

Мехмед ходжа бил известен мускаджия. Славата му се носела в околните села; всички вярвали, че неговите муски никой не можел да развали. Те били магия. Магията, момчета, е нещо свръхестествено, тайна сила, способна да причинява на някого зло; да свързва и разделя влюбени чрез заклинания, билки, обреди. А муската е амулет, който съдържа някои стихове, хадиси и молитви, които хората носят със себе си, за да се изцерят от болест, да бъдат защитени от уроки и бедствия. Но много често магия се прави, за да навреди на хората.

За да раздели Зелиха от Абди и да я накара да се влюби в сина му Хаккъ, Мехмед ходжа й направил муска, която, незнайно как, тайно скрил в нейната стая.

Муската, деца, се отразява негативно на живота на хората и ги прави слаби и уязвими. Тя е заклинание, направено специално, за да повлияе лошо на хората. След нейното поставяне, животът на човека се променя напълно. Силата и въздействието й продължават дълго. С нея лесно се контролира човекът, на когото е направена; и с нея може да бъде накаран някой, който не обича някого, да се влюби в него. От друга страна, със заклинанието човекът не само страда, а и умира.  То е призоваване на тайни сили, способни да причиняват на някого голямо зло, да свързват и разделят влюбени чрез заклинания, билки, амулети.

Минало-неминало много време, Зелиха се преобразила; станала  мълчалива; лъчезарната усмивка е изчезнала от лицето й, песента й  секнала, лицето посърнало, а топлите й очи изстинали… Майка й Хафизе отишла в Емирлер при мускаджия Хасан, който бил известен с това, че развалял всякакви магии. Той забил четирийсет игли в един сапун и й казал да го пусне в кладенеца, в който Зелиха е хвърлила муската, направена против нея. Но я предупредил, че ако за четиридесет дни сапунът не се разтопи и иглите не паднат на дъното на кладенеца, дъщеря й няма да я бъде, а ако остане жива, трябва да бъде удовлетворено желанието й.

Цялото село изтръпнало, хората престанали да минават покрай кладенеца, дори и животните го заобкаляли. Говорело се, че нощем някой, допускало се е, че той е Абди, хвърлял камъни в него, за да може  развълнуваната  вода час по-скоро да разтопи сапуна.

Зелиха също е чакала това да се случи, но бързо залинявала. Вече не приличала на себе си, а на четирийсетия ден се разнесла тъжната вест, че призори отлетяла на небето. На следващия ден кладенецът бил зазидан наново с  камъни, донесени от Чифлик…

Трите момчета заспаха. Калеко Хюсеин запали още един качак, погледна кадифеното нощно небе и се заслуша в песента на редките есенни щурци, които навярно съзнаваха своята участ, защото в песента им се чуваха звуци, които приличат на сподавен плач, на несподелена любов…