Трендафил Василев

НАЧАЛОТО

Болката… Острата болка… Внезапната болка!
Търси животът ми малък ръката на тате.
Мама във сълзи ме скрива, безпаметно моли
вятъра пак да играе с косите ми златни.
Бързо подскача сърцето под моята ризка -
спомня смеха ми при крачките първи и криви.
Нова и дълга е днешната приказка,
слушам я тих, уморен, ала тя не приспива.
След острието на камък докосват главата ми
думите, казвани с ласка, когато се будя.
И под резеца на раната в мене се мята
паднала радост от моето тичане лудо.

Болката… Сякаш животът бе викнал на воля!
В мен тоя глас всемогъщ изкънтя като ек -
ек от страданието, от внезапната болка.

И оттогава се помня и зная - човек.

СТОМНА СТУДЕНА ВОДА

По пътя, завързан за моето малко селце,
край круши узрели, край птичи гнезда,
препусках аз с моя кон - стъбълце
слънчогледово - носех аз първата стомна вода.

Една глътка живот! За жетварите - радост.
От уста на уста - в челата им огънят гаснеше.
И тате, и мама, и леля… - с благодарност
ми казваха тихо: “Голям да пораснеш!”

И тук, в този юлски ден от сърпове пламнал,
сред пожълтелите, с пот напоени нивя,
аз тъй бързо пораснах, за миг аз станах голям
и конят мой от стъбло изведнъж оживя.

Жетварите мои пожелаха лек да е нашият път.
Закачиха на коня звънче, златошита юзда.
И до днеска не спираме! Кънти на копита гласът -
аз нося за жадните чиста студена вода!

КРЪСТОПЪТЕН ГРАД

На Благовеста Касабова

С торба на рамо, с книга във ръка, пристигаш ти
в града - отворени са мраморните му врати.

Ти най-новият си жител на многохилядния град,
за миг те грабва той в своя вихрен кръговрат.

Ще те храни и облича, ще ти даде дом и храм
и ще търкаля дните ти - от малък до голям.

А ти какво му носиш? Ти какво ще му дадеш?
За градеж ли ти ще имаш воля, или за грабеж?

Ще се будиш ли в зори да има за децата хляб,
или за глада и за плача им ще бъдеш глух и сляп?

Ще стоиш ли нощем буден - да не изгорим в пожар,
или сам ще ни заровиш в огън, с жестокостта на звяр?

Ще размахваш ли ти ножа, да тече след тебе кръв,
или до болния с кръвта си ще застанеш пръв…?

А може тъй да стане - в най-голямата беда
от тебе да зависи ще оцелее ли града!

МОМИЧЕ

На куц крак след камъче - стъпка по стъпка,
игрите те водеха право при мен.
Ръцете ми вече са цяла прегръдка,
а устните твои - листенца червени.
И гледам те аз… И гледаш ме ти -
уплашено пиле - до мене мълчиш.
Земята край нас от любов се върти
и всичко се слива със твойте очи.
И падаме двама в тревата зелена.
Ще хвръкне - тъй силно подскача сърцето ти.
Ти спираш дъха ми със твойте листенца,
аз скривам те цяла пък в мойте ръце.

ВОЙНИШКО

На Румян Русев

Във взвода се събрахме
тридесет момчета
и тридесет момичета…
Момчетата бяхме ние -
деветнадесетгодишни,
остригани, уплашени и влюбени.
А момичетата - най-красивите в света,
бяха в сърцата ни.
Първите уроци бяха по вярност.
Ние ги слушахме,
заучавахме ги за отличен
и ги предавахме на момичетата.
Те ги четяха
на листове от тетрадки,
написани от уморени ръце,
и не ги разбираха.

И дезертираха.

Във взвода останахме
само тридесет смели мъже -
хубави и разлюбени.

НЕДОВЪРШЕН ПЕЙЗАЖ

Понякога,
с внезапната тъга
аз тръгвам да те търся…

Завръщам се по пътища вървяни.
Поспирам се до милвана трева.

Проблясват в миг очите ти,
но пролетта ги скрива в своя цвят.
Дочувам твои думи,
но ширното поле ги грабва в песента си.
Прозвънва твоят смях
и отлетява като ято гълъби…

Завръщам се по пътища вървяни.
Поспирам се до милвана трева.

Понякога,
с внезапната тъга…

ЗАКЛЯТИЕ

Изправих глава… Ти беше до мене.
Сълзите си скрих, ти взе във шепа една…
Тук всеки търси свойто спасение -
помислих, че се припозна…
Настигна ме - смирен и самотен богомолец,
продължихме двама по пътя на древния врач -
аз носех на гърба си неистова болка
и ти се наметна с нейния плащ.
Над нас два облака с гръм се прегърнаха,
окъпа ни светъл и праведен дъжд.
С чиста дреха денят се завърна,
засмя се небето над нас изведнъж.
От всеки връх търкулвахме с радост надолу
вкаменени - обиди, омрази, лъжи.
Заръбваха раните, до кокал оголени.
И все по-малко на раменете тежи…
Вървим… В тайно и свято заклятие
ти не си сама, аз не съм сам…
Който влезе в сърцето ни през сълзата ни,
той остава завинаги там.

НОКТЮРНО

Под клепачите ти чакат
багрите на изгрева
и щом погледнеш,
ще дойде утрото за нас…

Зад устните ти тайнствено мълчи
гласът на радостта ни,
продумаш ли,
започва нашият очакван ден…

В косите ти се крие мрак -
ще дойде пак нощта,
когато с тях лицето ми покриеш…

ХЛЯБ И ВИНО

По булеварда пъстър, шумен
и под нестихващия дъжд,
вървях в града - сам, изгубен,
един усамотяващ мъж.

Жена от рамка на прозорец -
на лък опъната стрела -
усмихна се и заговори:
“Със хляб и вино ти ела!”

Легло и маса със столове,
а на прозореца - перде.
И след играта луда, гола,
запяхме песен над дете.

По булеварда пъстър, шумен
и под слънчевия небосвод,
вървим в града, но вече трима -
любов, взаимност, вяра, род.

НОЩ С ТЕБЕ

На жена ми Станка

Просветва утрото в тополите…
И не от слънцето правечно сякаш,
а от телата ни безбожно голи -
припламнали огньове в мрака -
през ръцете ни една във друга
над хълма юлският ни ден изгрява.
Очите ти са тихи. С цвят на теменуга
ме галят те…
Светът се продължава.

ИГРА

На дъщеря ми Венета

Островче на Ева, пясъчният кръг е
чак до тъмно с бели панделки накичен…
Миг не спира въртележка тънкоръка,
лудо скачат звънчеви момичета.

Но идва ден - това е неизбежно -
най-високото момиче да го няма,
пусна то ръце от тая въртележка,
завъртя го друга игра, по-голяма.

В нея пътят не е пясъчен и звънчев,
камък ще застане, ров дълбок ще зине…
Ни за миг назад не можеш да се върнеш,
трябва да не спираш, трябва да преминеш.

Аз не знам какъв ще бъде твоят жребий,
дъще свидна, в туй препускане безкрайно.
Ах, дано да има нечия ръка до тебе -
пропасти да минеш, права да останеш!

ПЪЛНОЛЕТИЕ

На сина ми Веселин

Ти беше малък, топло зрънце… За нас - надежда, грижа, кръст,
премина ти под дъжд и слънце, откъсна длан, изправи ръст.

Прелива мъдростта вековна, горят апостолски звезди,
ти търсиш път, подреждаш слово подир оставени следи.

Кръгът, дочуващ сбор-сигнала, до тебе грее пъстролик,
ти даваш ли му свойта вярност и носиш ли я всеки миг?

Едно момиче синеоко поема другото весло,
в житейското море дълбоко ще го предпазиш ли от зло?

Върви, момчето ми… И не забравяй, че и животът е двурък,
с една ръка той дава право, а с другата събира дълг.

ПТИЦА В ОГЛЕДАЛОТО

Животът ни - раздяла след раздяла -
на болка и тъга ще те насити.
Наднича всяка заран в огледалото
белеещата птица на косите ти.
И в нощите, когато дълго липсвам,
топят се твойте очертания,
сълзи едреят - сребърни мъниста,
изстива топлото гнездо на твойте длани…
Не остарява обичта ти само,
не позволяваш тя да прецъфти.
Завърна ли се аз до будното й рамо,
сърцето й до моето тупти.

СОЛТА И ХЛЯБЪТ

И пътя ни стръмен, и солта, и хляба
със тебе разделям, жена тъмнокоса.
И силна си ти, макар да си слаба,
рамото твое когато докосвам.

За тебе избирам най-хубави думи,
щом трябва, ги стоплям с кръвта си,
раня ли те, раната аз ще целуна -
светлината над нас да не гасне..

.