Христо Лалев

САМОДИВСКО ХОРО

Луната като вълчи зъб щом лъсна,
усетих, че пророчица е тя;
душата ми от тяло се откъсна
и в тъмното без мене отлетя.
Заскита се над дъбови корони,
над мостчета, заскърцали от страх,
и чисто бе небето, а зарони
дъжд някакъв като от скъсан мях.

Как молех се в нощта да не намери
полянката с омайно биле там,
където под хоро земя трепери,
тъй както пука в печка само чам.
Ала намери бисерна морава.
Там самодиви сплитаха коси,
снагите им - изгаряща жарава,
очите им - най-бързите оси.
И палеха те пламъци неземни,
и виеха вихрушка от копнеж…
Звездите бяха толкова обемни -
напомняха Задушница и свещ.

Нататък вече нишката се къса.
Безпаметна душата ми се върна.
Но оттогава чувам само съсък,
поискам ли човешки да я зърна.
Защото тя докосна звездопада,
а меря аз за червея минути.
И чак когато вдън земята падам,
ще я попитам: Ех, и ти ли, Бруте?

СТАРИТЕ ЛЮБОВИ

В гардероба на дните глупост зарови
очите, с които уж гледах напред.
Провиснали бяха там стари любови
така хаотично, без никакъв ред.

Безмълвен извиквах лицата и случки
и ето, до момък се тъй подмладих.
Да гледаше някой, би казал: На бучки
са твоята мисъл, и твоят груб стих.

Но трепваше въгленче живо, пожарно,
и виждах очи, и виждах тела…
Поне съм живял. Не беше бездарно.
Днес никой не шепне тъй дръзко: Ела!

За нощ, за години те бяха богини,
аз - вечен крадец на хладен чаршаф…
Да можех, бих взел от бог късче глина,
и бих ги създал отново, без гаф.

Защото с душите сме литнали птици,
но що е душа без стара любов?
С длани и устни, с бедра - о, камшици,
сме писали спомени за послеслов.

ПРЕДСКАЗАНИЕ

Сред синята дъбрава с червен език огнище
курбан за мъка дава, че тя ще ни разнищи.
Ще сеем страховете в градината на мрака,
а семе тя от цвете и светлина все чака.

И птица щом прошумне, на нощен лов поела,
ще се тресем безумни от мисъл нискочела:
Не е ли кукумявка пак тази твар незрима?
Че е животът лавка - купува, който има.

А черната магия в бедняка все се цели,
сред гроб да го зарие за всичките недели.
И той да не тревожи с дъха си лош на мърша
ни шепата велможи, ни чумав пир несвършил.

Да няма кой камбани за упокой да бие.
По-малко сме от лани, изтекли през фуния.
Завихри ни лъжата и изшуртяхме с нея,
приели, че ръждата е дрехата на фея.

Сред мъртвата дъбрава изгаснало огнище
разнася лоша слава. И вече друго нищо.
И няма страх, че няма кого и да изплаши;
дори нощта задряма край чумавите чаши.

БРОЕНЕ

Плачеше в килера прашен
най-последният поет.
Във ръката - празна чаша.
И в душата без късмет.
Свиваше го с мъка тъмна
сякаш гробната леха.
Горе, в паяжина бръмна
най-последната муха.
И душата се разтресе -
грип ли пак й налетя
или сполетя я песен?
Най-последната и тя.
Глухо празните буркани
звъннаха като във сън.
Някой утрото покани
за последен танц отвън.
Даже танц не беше, даже
беше старата стрелба.
В новините тъй ще кажат:
Сетна гангстерска делба.
Ала всичко има смисъл
щом поетът разчете
туй, което е написало
нероденото дете.

ИЗПОВЕДТА НА ЕДНА ЦИГУЛКА

Цигулка съм. Разплакана и няма.
А някога аз хората разплаквах.
Готова съм за печката, до чама.
Какво че те са ахкали, че ахках.

Сега съм тук замлъкнала коруба,
без струните нестихващо звънтящи.
Душата ми е скъсана и груба -
ненужен спомен, който само дращи.

Мил момък с мен сърцето си изплака
и сякаш там, в оная серенада,
венча се не с любимата, а с мрака.
И трупаше от мъката грамада.

От жал аз скъсах първата си струна,
убийството със втората повторих
в единствено възможната си буна.
А исках да съм приказка от Рьорих.

Лъжа тя беше и лъжа остана -
създание за никого, порочно.
И аз отворих третата си рана.
Отново късах яростно, нарочно.

Най-здравата и басова провисна
във вид на примка от гредата стара…
Видях го и безструнна, боже, писнах.
Изпратих сякаш моя Виктор Хара.