Мария Маринова

Из „А животът…” (2021)

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

Случайност някаква ни срещна
сред градския широк площад.
И стана тясно. И горещо.
И някакъв безмълвен ад.
Как някой в нас не се обади:
На чаша чай… или кафе?
Мълчаха паркове и сгради.
Изтекоха минута, две…
И край. След толкова копнежи
за този ден, за този час…
Пропуснахме да си разкажем
за трепетите вътре в нас.
Как всяка нощ с тъга и болка
изгарях с пламенно сърце,
как аз за тебе бях светулка,
която носеше в ръце.
Спестихме си скандала даже,
един със друг да се виним,
че гордостта младежка наша
е повод да се разделим.
Сега е късно, зная, зная.
В различни пътища вървим.
Затуй на входната врата на рая -
със нашта обич ще платим.

ИСТИНСКА ЛЮБОВ

Аз дълго търсих своята любов голяма -
да ме превръща в клада и във пламък.
Да бъде като изгрев - свеж и постоянен,
да ме изпива като росна капка жаден.
Намерих те - ти беше като мой небесен ангел
и твоите криле ми бяха като жива сянка.
Превръщаше ме нощем във светулка,
а аз за теб единствено блещуках.
О, аз от обич силна можех
живота си за тебе да отложа.
Понеже… твойто щастие ми беше скъпо -
на друга със готовност те отстъпих.
Сега душите ни са късчета досада.
Предадох те!
Предадох те след първата обсада!
А трябваше за тебе да се боря -
със въздуха, с нощта, със злите хора!
Аз трябваше във битка да докажа,
че с обич мога дявола да смажа.
Сега какво?
Напразната ми жертва скита,
безпомощна, безцелна и разбита.
Но аз ще те потърся, мили мой! Решавам!
Нали на любовта и втори шанс се дава!
И вече знам, че всичко на света си струва,
когато за любов сърдечна се воюва!

ОЧАКВАМ ТЕ

Очаквам те със всичките светулки
на мойте нежни, женски сетива,
когато свирят всичките цигулки
на страстните ми влюбени слова.

Очаквам те, а ти не закъснявай,
не късай нишката на сладкия ми сън,
прекъснеш ли я - възелът оставя
един напомнящ неприятен звън.

Защото е душата ми едничка,
а друга нямам, за да я сменя.
Раниш ли я - ще падне като птичка
в сърцето ти, убита без вина.

Защото чувствата ми са сигнали,
които раждат пулса в любовта.
Тя всеки миг е нужно да се пали,
за да не гасне никога жарта.

ОТ ТАКОВА БОЖЕСТВЕНО ВИНО

Колко много светулчици бели!
Цял сияеш от тях осветен!
От очите ти сякаш прелели,
те се вливат направо във мен.
И полепнали с пулса ми - чуват
на сърцето ми ритъма луд
и танцуват със мен и лудуват -
аз държа светлината във скут!
О, изпивам със сладост до дъно
сетивата на всички искри -
щях за малко отвъд да потъна,
без да знам, че ги има дори.
От такова божествено вино
всеки разум фалира за миг -
омагьосана, лека и фина,
аз съм точка в духовния пик.
И какво, че денят е избързал
като млад, необязден жених,
аз светулките скътах на възел
и в сърцето си тайно ги скрих.
Ще се сгрявам със тяхната клада
и заключени в моя олтар
ще си сипвам по чаша наслада
с благодарност за божия дар.

ТОЗИ СВЯТ ДА Е ЛУД ОТ ЛЮБОВ

Натежала, лозата се пръска
от препълнени с вино зърна,
а светът, на очите с превръзка,
пак говори за глад и война.
Долу, кръчмата - звезден отломък,
от псувни и закани гъмжи,
а във ъгъла влюбено момък
своя поглед във длани държи.
Той си мисли за свойта изгора,
нито вижда, ни чувства злина.
Закъде сте забързали, хора -
той обича, той няма вина.
И дали полудява светът и не знае
колко мил е сърдечният зов,
че момчето едно си мечтае -
този свят да е луд от любов.
Ще се пръснат от сладост зърната -
не удържат родилния сок,
те навярно секунди пресмятат,
да направят най-важния скок.

ДУЛСИНЕЯ

Беше изтекла и последната капчица радост от нея.
С изсъхнали трепети, с мисли ранени - просто една Дулсинея.
А под косите й - потна, сплъстена, разрошена стряха,
очите й пламенни, пълни със ужас и укор блестяха.
Навикнала с грубите белези, рани безброй от житейските скоби,
тя и не знаеше как си живеят богатите хора и сноби.
И нежност, и ласки, и чувства сърдечни нямаше как да сънува -
знаеше само пшеница да жъне, по мъжки да хока, да псува.
Но случи се нещо. Един ден със гръм и със трясък в селцето й малко
нахълтаха топлите струи и нежни обноски на болен идалго.
И паднал пред нея със страст на колене, със поглед щастливо унесен,
той я въздигна във своя богиня, в уханна и прелестна есен.
О, как я обсипваше с думи красиви, които й сгряха душата!
За първи път ронеше сълзи от радост, събудили в нея жената.
За първи път някой в сърцето й нежно надникна
и чувство вълшебно, до днес непознато, у нея поникна.
И млъкна светът. И прогледна с очите на лудия рицар…
И видя Дулсинея - красива, изящна, с походка и вид на царица.

ПИЯНСТВО ОТ ЛЮБОВ

О, този свят нагледен не е ли уникален?
Земята е домът ни, със покрив - божи свод!
Понякога е мрачен и тъжен, и банален,
но тук тупти и диша човешкият живот.
Тук утрото с росата потайно се целува
и изгревът се ражда със кървави следи.
Протяга дълги пръсти и Слънцето. Танцува
фламенко със Земята и страстно я върти.
Задъхано човекът строи и моделира
машина, за да стигне най-после Вечността…
Но тъй и не успява, защото гравитира,
защото го притегля отчаяно пръстта.
О, този свят, във който от Бога сме събрани,
как сладко ни примамва със силния си зов!
Щом трябва да живеем тъй кратко и пияни -
то нека да е, Боже, пиянство от любов!

ЛЮБОВ

Мили… Толкова време…
С крилете на ангел ли пак долетя?
Вятърът щеше за миг да ме вземе -
без да се случи до теб да седя.
Потъвам в очите ти. Гледат ме влюбено,
с пламъка нежен, запален във тях.
Чувствам се малка, в цвета им изгубена,
сякаш отпивам най-сладкия грях.
Ето ръцете ни. Само докосване -
руква по вените сладостен зов.
Боже, какво е това омагьосване?
Как се наричаше? Просто - любов?
Аз те обичам! Със всичките срички
на тази единствена дума в света!
Нека изпият очите ми птичките,
ако за тях е това грехота!
Питаш, не беше ли миг непотребен?
Нямам ли белег от всичко това?
Нямам. Аз просто живея без тебе,
но със крилата на твойте слова.

ЖИВОТ-МАГИЯ

Под лъчите златисти от смях
твойте стъпки потъват във пясъка.
И вълните се втурват след тях,
и попиват на слънцето блясъка.
Твоят поглед е пълен със грях
и ме канят искрици примамни,
само миг и потъвам във тях
и съм най-доброволен удавник.
И е август. Над Черно море
грее всичко от бяло по-бяло!
И магьосник не може да спре,
нашто чувство в сърцата узряло.
О, светът е вълшебно красив!
И мечта, и реална стихия!
Щом поиска - човек е щастлив!
И превръща живота в магия…

И НЕ КАЗВАЙ

И не казвай, че свикна и можеш
да живееш спокойно без мен.
Аз нали с твоя дъх се разхождам
и го вдишвам стократно на ден.

Аз нали с твойте ласки горещи
се зареждам за този живот.
И съм сляпа за болки и вещи,
и за тебе цъфтя като плод?

И не казвай, че нежен на среща
бършеш други - не мойте сълзи,
аз нали чувствам, усещам
твойта длан върху мойте коси.

Не, не искам да знам, че целуваш
чужди устни - горещ като хляб,
ти си вятърът тих и кротуваш
само с мен омагьосан и слаб.

Аз те виждам и знам, че пулсираш,
че си жив, виртуално излят.
Че и ти като мене умираш -
да се срещнем в реалния свят.

ЗА ЕДНА НАДЕЖДА

Забравила съм май че да обичам,
а някога и птица съм била!
Аз можех като ручея да тичам,
над него да размахвам две крила.

Удариха ме някога в сърцето
и любовта ми в миг се строполи.
Стрелците ме улучиха, където,
съзнаваха, че най-много ще боли.

Стопи се любовта ми и се смаза.
Като кутре в душата ми се сви,
измина век - не се показа -
страхът от изстрелите я надви.

Но идва миг, когато нещо става!
Потрепва любовта и дава знак.
Тя бавно в пепелта се съживява
и като феникс се надига пак.

И тялото припламва, и усеща
как част по част наново се гради.
Такова пиршество е от надежда,
че пак е птица тя и че лети!

МОЯ СЪДБА

На дъщеря ми

Моя чиста и нежна, моя светла съдба,
натежаха ми дните като тежка торба,
изкривиха в средата мойта старческа плът
и куцука душата ми вече в земния път.
Ала ти не тъгувай, душичко, за мен,
всеки пратеник божи за това е роден -
идва, рожби създава, семейство и дом
и си тръгва обратно от тук мълчешком.
Между хора живеем, но сме всъщност сами,
каквото създадох - за теб го вземи.
Мойта гола, но предана, чиста душа
аз на теб завещавам и си тръгвам пеша.
Нека внучката расне като пролетен стрък,
да не бъде наивна, че това е недъг.
Нека стигне далече във живота нелек,
но да прави, да струва - да остане човек!
Ако даваш - животът и на теб ще даде.
Изживей го със радост, мое свидно дете!

ПРИ МАМА

Когато в нощ самотна, мила мамо,
студен и лепкав ме обгръща здрача,
да знаеш как ми липсва твойто рамо,
душата си до дъно да изплача.

Да ти разкажа всичко - как студувам
между бетонните панелни преси.
Как дума с месеци не чувам,
защото си говорим с есемеси.

Съседите ги няма - стари, млади,
с които като братя всички бяхте,
с които нямахте дори огради,
и зло или добро и хляб деляхте.

Че днес в света на никой не му пука,
дали е някой жив или е тъжен,
че всеки ден използва и фейсбука
да се подмазва, хвали и да лъже.

Прости ми! Днеска те смущавам
с неща за теб напълно непознати.
Сега разбираш - свойски се раздават
заплати, постове, пари, награди.

Цветя ти нося, ето, майко мила -
закупени от мола на квартала.
Почивай в мир и светла, и щастлива,
защото сред Човеци си живяла.

МОЯ ДЪЩЕ

Моя дъще, как съм те жадувала!
Ти ми даде нежност, топлина.
Как съм те люляла и милувала,
мое слънце, моя светлина.

Моя дъще, свидна и обичана,
как отправях аз към Бог молби,
вместо да си болна предпочитах
сто бели да ми направиш ти.

Аз от страх без дъх съм се стаявала,
като паднеш да не се раниш,
и последен грош за теб съм давала,
та от нищо да не се лишиш.

С право си ме, дъще, укорявала,
но ще станеш майка някой ден -
просто без да си се и надявала,
ще постъпваш също като мен.

Моя дъще, с топлина наречена,
майка любовта си не щади.
Майката така си е обречена -
и до своя край над вас да бди.

НА МОЯТА ВНУЧКА

Август е. Най-слънчевият месец ни донесе,
най-светлата реалност на нашите мечти!
Тогава всички чухме най-хубавата песен,
с която, мило внуче, в света пристигна ти.

Поехме те със трепет и със страх да не изпуснем
вързопчето кристално, дарено ни от Бог!
Как нежно ни следяха най-розовите бузки,
най-сладките оченца със поглед тъмноок.

Изгряваш като изгрев - очаквана, желана,
растеш със наште ласки, с приятели и род.
Порасна на години - тринайсет вече стана…
Добре дошла, момиче, в големия живот!

Аз знам, ще помъдряваш след всякоя година
и пътят ти ще става по-сложен и нелек.
Дано и мама, татко и цялата Родина,
със теб да се гордеят, че си добър човек!

НА СЕСТРА МИ

Отсякоха крилото ми, сестра ми, с подострена до лъскаво секира,
сега без теб се влачи същността ми и кървава е прясната й диря.
Сега сълзи сакатото ми рамо, душата ми през него се изтича,
и сляпа, полудяла към тебе се стреми и тича.
Сега и твоят дух ме търси, зная, да ме открие някъде във здрача,
но моята душа обезкрилена във въздуха се блъска и подскача.
Да беше ми оставила посока, да беше ми оставила и знаци,
къде замина, без да се обадиш, нали сме с тебе истински близнаци?
Нали със теб сме вързани на възел за пъпното ни майчино начало,
кога успя да се развържеш и да политнеш и със дух, и с тяло?
О, Боже, приеми сестра ми сред ангелите най-добри в средата,
защото тя си беше ангел, додето беше още долу на земята!
А аз ще спя с усмивката й светла нощно време,
додето дойде оня миг, когато двете пак ще се сбереме!

НАМЕРИХ ВИ, ТАТКО И МАМО

Прерових до облак небето голямо!
И всички звезди преброих!
Намерих и двама ви, татко и мамо,
и двамата днес ви открих.

Така си и знаех - на вас ви приляга,
най-звездния, бял небосклон,
където добрите Всевишния слага -
отдясно на божия трон.

Защото сте част от самия създател,
безгрешни на грешния свят!
Защото сте хляб и вода за душата
на беден, на стар и на млад.

Защото косите ни още светлеят
от вашите длани по тях,
а вашите думи докрай ще ни греят
и ще ни пазят от грях.

Почивайте, мили и двама спокойно!
Почивайте нощем и ден!
Защото децата ви носят достойно
добрия ви ангелски ген.

МАЙКИТЕ ПРОЩАВАТ

Научих се, майко, на чувства красиви
от ласките в твоите топли ръце.
Не беше със думи - аз гледах на живо
как действа на практика твойто сърце.
Животът е труден, понякога смазва -
едва на крака се държа,
но въпреки всичко не мога да мразя
и знам, че на теб го дължа.
Прости ми, че вечно в живота си тичах,
че често и зле се държах,
но знаеш, че аз от сърце те обичах
и в мойта душа те посях.
Знам, че си водила, майко, самичка
със болка и мъка борба,
а ние, децата - пораснали птички,
летяхме след свойта съдба.
Такива са майките, с обич отглеждат
и десет щастливи слънца,
но майката родна е често във тежест
на своите десет деца.
Отдавна на всички греха си простила,
защото си майка, нали?
Защото за рожбата свидна и мила
дори и отвъд те боли!

НАНИЗАНИ МЕЧТИ

Неочаквано, екстрено даже
се събуди светът посребрен.
Сякаш тайно от всички пейзажът
непорочно нощес е роден.

Сякаш някой невидим вълшебник
е Земята нарочно приспал
и досущ по неписан учебник
нова визия той й е дал.

Няма кални и голи стърнища,
няма болка, ни пропаст, ни ров -
сякаш пръкнал буквално от нищо
е изскочил животът ни нов.

Този сняг е внезапно изписал
всичко тъй - като блян да блести…
Сякаш Господи, Ти си нанизал
вън по жиците наште мечти!

ДА БЪДЕШ МЕЖДУ НАС

Боже мой! Какво ли те е сполетяло?
Приличаш ми на образ в криво огледало!
Запушена устата. И само звуци голи.
Ядосала си някой. Защо ли? И кого ли?
Езикът ти виси завързан за простора.
Кой иска да мълчиш? Защо да не говориш?
А беше светлина. И приказно красива.
Приличаше на сън, на морска самодива.
Гласът ти бе балсам, светулка в тъмнината.
И влюбени във теб, потрепваха сърцата.
Ти бе самата чест, добро и зло следеше.
Ни беден, ни богат, ни властните щадеше.
Душата ти е плам, чувствителна и нежна,
изпълнена с любов и свобода безбрежна.
Живота си ще дам, о, Истино сломена!
Да бъдеш между нас! Да бъдеш съживена!

ХОРА И ПТИЦИ

Птиците са леки, леки като вятър.
Птиците със плът и тяло не тежат,
затова и Господ им е дал крилата -
за да са над всичко, гордо да летят.

Небосвод им дава Бога, за да могат,
да раздиплят до безкрайност свойте сетива.
Те си нямат думи, но плетат посоки
и със тях ни казват всичко без слова.

Те за свойте рожби замъци не вдигат
и не ги изпълват с крясъци и зов.
По гнездо от сламки и от кал им стига,
за да го огласят с нежност и любов.

Щастие в небето птиците намират!
Там са господари с исполински ръст.
Но и те когато чувстват, че умират -
стихват на Земята върху шепа пръст.

Можем като птици да летим в простора.
Като риби да сновем във морска шир.
А дали ще се научим като хора,
на земята да живеем истински и в мир.

НАЛИ ЗА АНГЕЛИ Е ТОЗИ СВОД

Дали реално бях във този свят,
тъй както съм бленувала, мечтала…
Или вървях като робот излят
и съществувах само като тяло.

Навярно някой с мен се забавлява
и в моята душа без страх копае,
с дистанционно той ме направлява
в посоката, която си желае.

Инфарктно тази болка ме следи
и сладострастно в клин ме окръжава,
тя граби алчно моите мечти
и с тях до днес се угощава.

Къде е моята природна мощ?
Решавам! В кожата си днес ще вляза!
Не искам да се трансформирам в нощ
и да се срутя в куп желязо.

Отказвам формата на чужд живот!
И край на всеки ден тревожен!
Нали за ангели е този свод!
От днес крила за него ще си сложа.

И този път сама ще осветя
посоката на моето начало.
И, Господи, сама ще полетя,
със моя цел и с моето човешко тяло!

ВЪНШЕН ЕФИР

Ако тяло и дух са без връзка
и говорят различен език,
своят фалш те рискуват да носят,
неразбран до последния миг.

Закъснява, но вечно пристига
на умората звездният час
и захвърля фалшивата маска,
и замлъква фалшивият глас.

И повяхва сред тях красотата,
неотпила от техния чар,
а повехне ли вътре душата,
и отвънка човекът е стар.

И тогава пред всички се свлича
на земята един ореол -
незаслужен и самоограбен
и завинаги мъртъв и гол.

РАЗМИСЛИ В РОДНОТО МЯСТО

Площадът поглъща на порции едри
гласът на бъбривите пейки и скритите в сянка лехи.
Дечица писукат и гълъби с щурм атакуват
подхвърлени с малки ръчички трохи.
Домашни любимци взаимно се джафкат
във този абсурден модерен концерт,
а немощни старци със тях се надвикват
във гама на тънък и смешен фалцет.
Стоя си самотна сред този далечен,
величествен блясък, модерен и някак си горд.
Почти през нозете ми гълъб минава
с тържествена стъпка, с осанка на приказен лорд.
Май само на мен ми е тъжно,
безродно във родния град.
Май само до мен не е седнал, така…
за раздумка познат.
Кого ли да гушна с душа домиляла,
с протегната топла, приятелска длан?
Не останаха даже роднини -
поеха по път от сърце и от Бога избран.
Боже мой! Нима съм живяла толкова дълго?
И за мен този град даже няма представа!
Чувствам се чужда, от друга епоха -
дошъл като кадър от филм динозавър.
Аз съм в края на един безконечен и бърз кръговрат,
в който всеки върви към безкрая
и завръщане няма и няма назад.

28.09.2019 г.
Гр. Добрич

ВСЯКА КАПКА ОТ БЕЛИЯ ЦВЯТ

Как ли се чувстват онези,
дето раждат в душата си мрак.
И със злоба и завист омесен
го захвърлят пред чуждия праг.
Не! Не знам. И не искам да зная!
Аз съм плазмено свръхсъщество.
И затворена капка в безкрая,
не допускам във себе си зло.
Аз се нося ефирна и лека,
като кръгло кълбо светлина.
И познавам, и следвам пътека,
пред която струи добрина.
И какво, че тъмата поглъща
всяка капка от белия цвят,
той нали накипял се завръща
и изражда деня в този свят.
Няма мъст, няма сила, която,
да затрие доброто у нас!
То нали със небето е слято!
Да пулсира със Божия глас!

ПЛАЧ НА ЦИГУЛКА

На Николо Паганини

Душата ми, самотна, посивяла,
затворена със болката се сля.
Но в миг мелодия ефирна, бяла
по цялата ми същност се разля.
Една вълна великолепна
от звуци я понесе на ръце.
Не смеех да помръдна, да прошепна,
бях в нищото завързано сърце.
Вълшебни струни, страдали с години,
изплакваха живота си на глас -
аз слушах приказка на Паганини,
за мъка, за любов, за гняв и страст.
Аз слушах звуци от отвъдното,
неземни, непознати за духа,
те викаха и драскаха предсмъртно
или шептяха, галеха слуха.
Една цигулка плачеше за нещо -
от болка, от любов, от самота?
Не знам! Зова й пламенен поглъщах
и в пясък се отронвах в пропастта.
И днес, когато в нощите безлунни
душата ми отново се втвърди,
завързвам я за тези нежни струни,
додето камъкът на прах се разлети.

ЛУНАТА-МАЙКА

Луната - майка златорунна
прехвърли на небето синята ограда
и грейнала, щастлива - зачака звездното си стадо.
Със бляскави копитца, по пулса на стрелките,
пристигаха навреме при майка си звездите.
А тя сред тях минава,
съветва ги, прегръща, дори ще се поскара -
да слушат, да внимават
и много да не шават сред звездната кошара.
Но ето, че се случва
и някоя звездичка неволно ще се метне,
и падайки надолу, по пътя към морето
в простора ще просветне.
Луната ще се кае за рожбата прекрасна
и рано призори от мъка ще угасне.
Но всяка вечер тя
ще бъде тук подобно богинята Нефела,
която още плаче
и няма да прежали дъщеря си Хела.
И златното си руно, обречено за жертва
Луната ще разстила,
та рожбите й мили да пази и закриля
и да им дава сила.

НЕ ДОКОСНАХ НЕБЕТА

Аз не страдам, че нямам пари,
за какво ми са всички предмети,
щом душата ми празна виси
и самотна и мрачна не свети.
Мен съдбата с това ме дари -
като паяк за мрежа ме върза,
в тъмен ъгъл потаен ме скри,
та за никъде аз да не бързам.
В тази мрежа дори не успях
и назаем любов да опитам,
не докоснах небета, ни грях,
а от ъгъл до ъгъл прелитам.
Но навярно аз имам вина,
че животът ми празен изстива.
Пазех други от студ и злина,
а над мен те в порой се изливат.

С ХЛЯБ СЕ ОЦЕЛЯВА

Дори в моментите, когато и моят дух се чувства слаб,
от мама зная, че на гладен не се отказва къшей хляб.
- Раздавай го със радост, дъще! - ми казва маминият глас -
защото хлябът е от Бога, защото хлябът е за всички нас.
Дори коричка да откъснеш - прави го със добри ръце,
прави го искрено и с обич, прави го, дъще, от сърце.
Защото с хляб се оцелява и в най-пустинното место,
тъй както Робинзон с едничка, с едничка шепа от жито.
Защото няма по-голямо от хляба в този сух живот,
което храни и земята, и нашия човешки род.
Затуй, когато срещна някой с прекършен свят и недоял,
аз къшей хляб му подарявам и знам, че ще е оцелял.

МЪЖЕТЕ

Подарък свещен са мъжете. Изпратени божи създания,
дето носят в кръвта си безбройни красиви послания.
Те познават била и руини, възходи и чести падения,
но дори без крила не допускат и грам поражения.
В колко много войни те са нашите бляскави войни
и в цевта на смъртта знамената са пазели бойни.
Ех, мъжете ни, наши крехки, невръстни момчета,
колко много пера разпиляхте по безкрайните бойни полета.
Колко майки, бащи, колко братя, сестри и любими,
още плачат за вас, незабравили черните зими.
Вий сте глетчера твърд в океани, въздух и страж в небосвода,
вий сте житното зърно и хляба, семе, кръвта на народа.
А под твърдите, силни крила, вий, момчета, сте скрили
пълни с обич сърца, всеотдайни и толкова мили.

ПРИЯТЕЛСТВО

Като глутница вълци се движат белите облаци в тръс -
хълбок до хълбок, ребро до ребро в угарта на небесната пръст.
Колко бяло и мило е там. Бих се заклела - и даже красиво.
Белокожите вълци пръхтят и небето от техните стъпки е живо.
Нека е тъй. Тази дружба сърцето ми нежно стопява.
Ала някакъв страх ме обзема, че нещо нередно там горе ще става.
Боже! Какво предизвиках със думи. Небето след миг се похлупи.
Белите облаци станаха черни, станаха нагли и груби.
Изведнъж всички те се извиха, издуха тела като гъби,
в убийствена битка се сляха с оголени лапи и зъби.
Забравили общото благо и братство и кръв - зареваха!
От очите им - гневна омраза, светкавици остри плющяха.
А Господ отгоре следеше свойта проверка голяма:
- Показах им кокал… Приятелство? Вече го няма!

ВСЕЛЕНАТА ИЗЧАКВА

Все повече разбирам, все по-често осъзнавам -
Вселената е строга, но вечно ни прощава.
Човек е песъчинка, прашец от синевата,
но всички сме избрали на грешници съдбата.
Все нещо ще ни пречи, от път ще ни извади.
Със ангелски крила сме, но с дяволски похвати.
Гневят ни дреболии и глупави въпроси,
преследваме лъжата, а грях самите носим.
Предателства, убийства, безумни политици!
Почтеност не остана в човешките зеници.
Пари и власт, и слава със мощ ни завладяха
и няма нощ спокойна и защитена стряха.
Защо са ни победи, защо е висотата -
от мир и радост само нуждае се душата.
Вселената изчаква и всичко ще ни върне.
Дано във прах и пепел за миг не ни превърне!