Йордан Петров

Като добър счетоводител Димо Митовски винаги изпипваше нещата докрай.

Сам вършеше всичко, за да е “стопроцентово” сигурен, че то ще е както трябва. Винаги на сто процента. Беше силно пристрастен към това изискване и за себе си казваше, че е стопроцентов гражданин, но последното не бе съвсем така. Макар да живееше отдавна в града, Димо си бе стопроцентов селянин, защото бе роден на село, баща му и дедите му бяха все селяни. Самият Димо не криеше тази подробност и дори се гордееше с това. Не пропускаше да каже, че и жена му е от село, че връзката им със земята е здрава и трайна. Семейство Митовски всяка седмица редовно ходеха при старите, помагаха им - копаеха, сееха, косяха…. В града се връщаха скапани от полската работа, но заредени с енергия и жизненост. Старите пък им отглеждаха за Коледа по едно прасе. Точно преди празниците им даваха от едното село - половин прасе, т.е  “петдесет процента”, както казваше по “счетоводному” Димо. От другото село също получаваха толкова. Така в градския апартамент прасето ставаше вече цяло или в статистиката на счетоводителя “стопроцентово!” Въобще “стоте процента” бяха много важно нещо в живота на Димо Митовски. И най-много от всичко той обичаше онези проценти, които миришеха на скара и провесени суджуци, казани по иначе, не по градски, а по народному - луканки. Всяка година за тях той с готовност запретваше ръкави.

Времето за правенето на “ситно” или “едро” смлените луканкови деликатеси бе най-хубавото у семейство Митовски. Домашното червено вино особено добре пасваше към крехките  пържоли от “рибицата” или врата на прасето. А рецептите за различните видове луканки се изпълняваха стриктно, с голяма точност. Счетоводителят дори си бе купил аптекарска везна. И на нея претегляше различните подправки: риган, кимион, индийско орехче, индийско къри, черен пипер, кориандър… Понякога се слагаше ситно нарязан праз, а в ловджийската наденица - и малко люта чушка.

Към свинското месо се прибавяше  и говеждо в съотношение две към едно. Сместа се объркваше добре и се оставяше 24 часа в хладилника “да узрее”. Понякога се прибавяше и съвсем малко “селитра” за по-ярък цвят на месото. После се пълнеше в добре почистени черва. Приготвянето на луканки в семейството на Димо Митовски бе истинско свещенодействие. Когато настъпеше моментът на сушене, по много балкони на такива стопроцентни граждани като Димо Митовски се отрупваха с апетитния колбас. Много от съседите му също окичваха луканки, но на балкона на Митовски те бяха най-много и всички знаеха, че неговите са и най-вкусни.

Но ето, че се намери някакъв си “котарак” на два крака, който вечер се покатерваше по балконите и задигаше още недосъхналите деликатеси. Крадецът бе смел - за една нощ бе “овършал” всички балкони от втория етаж. По всичко личеше, че ще посегне и на третия - където бе апартаментът на Димо.

От тази мисъл счетоводителят сериозно се обезпокои. Стана твърде рисковано луканките да остават през нощта на балкона, нищо, че живеят на третия етаж и той започна всяка вечер да ги прибира, а през деня отново ги изнася. Така стопроцентовият риск от кражбата бе намален наполовина.

Той винаги обръщаше внимание на този процент, който безпогрешно го бе направлявал за всичко през целия му живот.

Но ето, че от балконите започнаха да изчезват разни неща и през деня, когато хората не бяха вкъщи, а на работа. Димо раздели своите луканки на две части и започна да ги изнася да съхнат поотделно - едната половина един ден, другата - на другия. Така вкусните луканки щяха да съхнат по-дълго, но затова пък съкрати риска още един път. Това напълно оправдаваше времето на зреене на вкусния колбас да се увеличи двойно.

Счетоводителят отново се замисли. Той внимателно огледа своя балкон. Какви бяха тези хайдуци, че да посегнат на чуждото и не се спираха пред нищо. Утре можеха да дойдат и при него. Мошеници! Те знаят ли как се сее, оре, как се жъне? Знаят ли как се приготвя фураж и гледа прасе? То да посегнеш с ръка е най-лесно. Само че този, който си позволява с крадлива ръка да грабне нещо при Димо Митовски, не си е направил добре сметката!

Той огледа балкона, за да проумее откъде може да се проникне до него. Най-вероятно - по остъкления парапет. Рискът наистина бе голям. Колко процента? - само крадецът си знае. Но той - счетоводителят Димо Митовски знаеше две и двеста! Какво ще стане, ако увеличи риска на крадеца до онези СТО процента, в които е просто влюбен? И защо не! Крайно време е “двукракият котарак” да получи своя най-голям урок.

Времето бе много студено. Димо наля вода върху тръбната ръкохватка по парапета на балкона и почака да види ефекта. Тя веднага замръзна. Той наля още. Тръбата стана като полирана. Наля вода и ниско, долу върху корниза на терасата. Точно там той предположи, че е най-уязвимото място, където крадецът се захваща с отскок нагоре и разчита там да се задържи. Сега това место бе полирано с гладък слой лед.

“Ако ти стиска - ела, че да те видя!”

Тази вечер Димо не прибра луканките. Но не се случи нищо особено. Само през деня, когато времето се затопли, ледът от парапета се стопи и водата капка по капка намокри долната тераса. Но вечерта Димо отново наля вода, която пак замръзна. И той отново не прибра луканките. Така няколко дни наред бе тихо и мирно и нищо не се случи. Никой не наруши покоя на провесените вкусотии. Колбасите висяха примамливо и през деня, и нощта и само вятърът леко и тържествено ги полюляваше. Ако през деня ледът по парапета се стопяваше,  вечер Димо отново наливаше вода.

Рано една сутрин счетоводителят дочу шум пред блока. Долу, под неговия балкон, се бяха насъбрали много хора. Той се облече и слезе. Като вървеше още по стълбите нещо тревожно го жегна. Точно под неговия балкон се бе случило нещо и няколко души бяха наобиколили проснат в снега човек.

“Това сигурно е Двукракият Котарак!” - помисли си счетоводителят. Наоколо хората говореха тихо и чакаха нещо. Димо се приближи и видя, че върху заснежената земя лежи по гръб млад циганин. До главата му имаше нещо. Отначало той помисли, че това е шапката му, която просто се е леко отклонила от главата, но след това различи на слабото улично осветление, че не друго а почти половината от челото на лежащия бе отметнато назад и че въпросната “шапка” всъщност бе част от главата му …

Димо заобиколи ранения, който още бе в съзнание и втренчено го гледаше с неразбиращи очи. Той нито стенеше, нито говореше. Като мина край него, счетоводителят видя отворения му череп, в който ясно се белееха двете полукълба на мозъка. Имаше съвсем малко кръв и леки снежинки бавно падаха върху нежната плът и веднага се стопяваха..

Счетоводителят се ужаси, ледени тръпки минаха по тялото му. Той погледна нагоре към своя балкон и видя подредените луканки. Хората наоколо също гледаха натам, но никой нищо не каза.

В тъмнината изсвири линейка и удари спирачки. От нея изскочиха хора с бели престилки. Те коленичиха пред лежащия мъж, един от тях внимателно пое в ръка парчето от отхвръкналия череп и бавни като при консервена кутия затвори главата му. Лежащият дори не охна. Само очите му изцъклено гледаха все Димо или поне на него така му се стори!

- Отвисоко е паднал - каза дежурният лекар. - И лошо е ударил челото си в ръба на тротоара. Жив е, но е в шок! - той допълни  нещо на латински, но счетоводителят не го разбра.

Когато раненият вече бе в линейката, Димо дръпна лекаря за ръката:

- Ще оживее ли? - тревожно попита той и се вторачи в доктора.

- Може би? Пък и да оживее - едва ли ще е вече нормален човек…

Линейката включи червените си светлини и потегли. На Димо му се стори, че целият сняг наоколо е кърваво-червен. Той се качи горе и набързо прибра луканките от балкона като мърмореше: “Каква стана тя, каква стана?”

Минаха няколко дни.  На счетоводителя му бе адски криво. Вече не го сдържаше вкъщи, гледаше все да е навън. И макар никой да не го потърси, той знаеше, че е виновен.

На следващата година Димо не направи луканки. Въобще се отказа от тази вкусотия. Лиши се завинаги от нея, защото искаше да бъде сто процента сигурен, че няма да се изкуши да налее пак вода по перилата на балкона…