Йордан Петров

„Човешките взаимоотношения са в основата на живота.”

Богомил Райнов

Тролей №2 направи обширен  завой и спря на последната спирка в квартал „Хаджи Димитър”. Пътниците станаха и един по един се изнизаха през вратата. Само Георги не бързаше. Той бе тръгнал да посети една своя леля, която живееше наблизо. Най-удобна за Георги бе спирката, през която тролеят на идване не минава. Заради голямата извивка сред улиците на квартала той щеше да го направи на връщане. Оттук тази спирка се оказваше втора. Там трябваше да слезе. Само да почака тролеят отново да тръгне. На последната си спирка от своя маршрут, преди отново да тръгне, всеки тролей имаше престой. Сега Георги не знаеше колко ще е той. Дали да почака или ако престоят е голям, да слезе и повърви пеш. Да не губи напразно време и по-скоро да зарадва своята леля с посещението си. Та нали тя отдавна го очаква. Георги се отправи към шофьора.

- Извинявай, колега - попита учтиво - след колко време ще тръгнеш?

Оня го погледна намръщен.

- Това си е моя работа! - нелюбезно отвърна той.

- Питам те, защото искам да сляза на следващата спирка. Нали на идване, заради големия завой не минаваш през нея и сега ако имаш повече престой - да не те чакам, а да тръгна пеш.

- Тръгни, когато си искаш, кво ми се обясняваш.

- Не, бе човек. Аз като на колега ти казвам, защото искам да се осведомя за престоя ти.

- Колега! Искал да се осведоми - много си интелигентен, бе. Кво работиш?

- Монтьор съм.

- Значи не си интелигентен и не си ми никакъв колега. Кога монтьори взеха да ми стават колеги?

- Нали сме заети с една и съща работа.

- Да, бе! Една и съща - аз по цял ден въртя геврека, а той си седи в гаража и развива и навива болтове, човърка си с отверката, и когато му се допие кафе с кока кола, оставя всичко и се наслаждава на почивка. Прави го винаги, когато си поиска и сега колега.

Той се намръщи още повече.

- Я си представи, че аз за някой момент спра да въртя волана. Ей така, защото съм се почувствал уморен, отегчен. Допило ми се е кафе или кока кола. Какво задръстване ща стане след мене, пък и пред мене. Имаш ли си представа, „колега”?

- Не, бе,човек! - Георги се направи, че не разбира демонстративния непукизъм на ватмана. - Питам, защото искам да знам - да те почакам или да тръгна пеш?

- Това си е твоя работа! - пак бе отговорът.

- Ще ме улесниш много, ако ми кажеш, че скоро ще тръгнеш и така ще спестя малко време. По-бързо ще отида да зарадвам скъпата си леля.

- Това си е твой проблем! - чу се наподобяващия скърцането на стар ресор скърцащ глас на ватмана.

- Слушай, човешки като колега те питам: скоро ли ще тръгваш или имаш по-голяма почивка тук?

- Това си е мой проблем! - келешеше се онзи.

“Гледай ти - обноски! - ядоса се Георги: Мой проблем, твой проблем! Я да взема да го ступам и да види той един мой проблем, твой проблем.

Преди да престъпи към действие Георги се замисли. Не искаше да постъпва така. Противно му бе, но какво да прави като онзи се келеши и не разбира от дума.

„Самият той сега ще си има проблеми? - си каза той и за миг се спря. - Не! Не бива да правя това в тролея! Ще ме обвинят, че съм набил служебно лице на работното му място. Ще го сритам отвън.”

Георги слезе. Чукна силно с крак по предната дясна гума и много загрижено подвикна:

- Колега, как караш с такава гума? Да не е спукана ?

- Коя точно? - ватманът заинтересовано скочи да види гумата. - Тази ли?

На гумата й нямаше нищо. Навън, покрай тролея, не се мяркаха хора и Георги реши да действа. Той замахна и ритна колегата си с премерен, макар и не много силен шут. Някога бе тренирал футбол, но така и не започна да си вади хляб с това. Ама, ето сега - умението му послужи.

- Идиот! - кресна му той. - Не тази, виж другата! - и още веднъж замахна.

- Недей! - залитна уплашен ватманът. - Какво правиш?

- Това си е моя работа! - отвърна  Георги и пак му налетя като на футболна топка.

- Ти биеш човек на работното му място.

- Бъди тогава по-любезен на работното си място.

- Ще се оплача!

- Това си е твоя работа! - рече Георги и още веднъж го ритна.

- Спри! Разбрах, че сме колеги.

- Не е проблем да те ритам! - каза Георги и пак се приготви. - Проблем е да разбереш защо.

Но онзи хукна да обикаля около трамвая. Георги го последва. Успя да го настигне и отново го срита, където можа.  Двамата бяха обиколили тролея и стигнали до отворената предна врата.

- Не ме ритай повече! - пищеше ватманът. - Щом искаш, тръгвам веднага!

- Това си е твоя работа! - отвърна Георги и също се качи в колата.

- Ето, тръгвам! - мърмореше онзи. - Тъй де ! - Да не вървиш пеш цяла спирка. Разбрах, че сме колеги.

- Малко късно разбра - отвърна Георги,  - та  се наложи, като на по-интелигентен, с повече детайли да ти го обяснявам.

Той бързо хвана волана и тръгна, като страхливо хвърляше поглед през рамо. „Демокрацията ни току-ще е почнала, - помисли си ватманът - а гледай само какви се навъдиха!”

Така изминаха няколко минути и Георги изведнъж нещо се сети и каза:

- Спри тук!

- Ама тук няма спирка? - плахо рече колегата му, но веднага спря.

- Ето ти пет лева - отскочи до будката с цветя отсреща и ми купи  три рози. Знаеш ли, моята леля много обича бели рози. Просто умира за тях. А пък аз ще пазя тук.

Ватманът се подвоуми, но погледна маратонките на Георги, взе парите и влезе в будката за цветя. Когато излезе, Георги подкара бавно тролея, а онзи започна да тича и ръкомаха след него. Само след 50 метра тролеят спря. Ватманът връхлетя цял зачервен:

- Какво правиш, бе ! - пъхтеше той - Защо подкара?

- За да разбереш, че и монтьорите са ти колеги и могат да управляват и тролей.

- Като хукнах - сърцето ми щеше да се пръсне.

- Е-е, ако ти се пръсне сърцето,  това пак си е твой проблем! - отвърна му Георги и стана.

Огледа малкото букетче и добави:

- Розите са хубави. Леля ми наистина много ги харесва. Но тези са за теб. Вземи ги, защото не ме остави да вървя цяла спирка пеш! Довечера ги подари на съпругата си. Сигурен съм, че ще я зарадваш, силно ще я впечатлиш.

Ватманът се втрещи.

„Възпитано момче - помисли си той - не ще и дума! Това вече може и да е демокрация, кой знае”- но на глас изтърси:

- Ненормалник! Откъде изпадна такъв? - но взе цветята.

Георги слезе, помаха му за сбогом и се отби в павилиончето за цветя. Купи повече рози и тръгна към улицата на любимата се леля, до която бе вече много близо, съвсем под прозорците й.

Ватманът на тролея стисна ядосано волана, но след минута по-спокойно погледна към розите.

- Да ги подари на жена си. Как не! Какво ще си помисли тя?

Съпругата му ще е направо сащисана. Та той досега не й е подарявал нито едно цветенце, камо ли рози. Бели! И сега изведнъж цяло букетче. Ще я впечатли разбира се. Има да се чуди какво е станало, откъде се е взело това?

Да й обяснява, че някакъв смотаняк, монтьор от незнам къде си, ги е купил за любимата си леля, но защото му направил услуга, да не върви пеш една спирка, му ги подарил и го подсетил да зарадва с тях съпруга си.

Тя разбира се няма да му повярва.

Да я уверява, че още я обича, че му е любима и все още е всичко за него бе глупост. Тя знаеше, че това не е така и не може да е. А ако го твърди той, сигурно вече е с размекнат мозък. Няма да приеме никакви рози и направо ще му ги хвърли в лицето. И то с голямо основание.

Изведнъж се сети какво ще й каже.

„Демокрацията, мила. Демокрацията дойде и ни направи по-добри. От нея са тези рози. Вземи ги!”

И тя щеше да му повярва. Щеше! В Демокрацията вярваха толкова много хора. И тя вярваше и щеше да ги вземе.

Вместо да ги забоде на сенника над главата си, ватманът внимателно ги закрепи прави на арматурното табло. Така, да му напомнят, до края на смяната, че с тях наистина приятно ще изненада своята съпруга.

Направо да я сащиса. Нали е демокрация! Какво ли само не прави тя!?