ОРИС
ОРИС
Животът ни е нестинарски танц.
Не само и единствено в нощта
на празника на Константин и на Елена,
а още с раждането, с първия ни вик…
Когато ни полагат пред иконата,
кръвта на майките е първата ни комка
и първото причастие
в параклисите на живота.
Жарта, просветваща сред мрак от тайни,
жигосва не краката, а сърцата ни.
И бавно, и мъчително прохождаме
по въглените живи на годините
сред пламъците на заблуди и илюзии…
Изпаднали във транс и някак си несвои,
сред гаснещия огън на несбъднати желания
вървим през бурени по древни пътища
през бяла Тракия,
през Странджа и през Солун,
към оня връх висок,
родил разпнатия свободен дух Спартак,
върхът, от който някога е пял Орфей…
Додето и последната надеждица угасне
и ни превърне в черни мъртви въглени.
АПОКАЛИПСИС
Едно насълзено небе в душите си носим,
от болки набъбнало, тъмно и плашещо -
стърнище, бодливо и тъжно след сенокоса,
в което щурците не пеят, а плачат.
И хоризонт, и пътеки мъглата поглъща.
Фенерчета скрили, светулки не светят.
И гарвани черни всичко в облак превръщат,
а гракът им слива пред нас световете.
Разкъсват сърцата копита на конници,
кръвта им разплисква в нас страх и омраза.
И ние - печален Сизиф с белезници -
потъваме бавно в калта на боаза.
Пространство и време изчезват в безкрая…
Къде сме, защо сме - днес никой не знае.
СЪНОВИДЕНИЕ
Сънувах те, Апостоле!
На Яна Язова с душата бях в съня си,
защото гледах и усещах
с очите и сърцето й…
… По улиците заледени шета
сковаващ, остър зимен вятър.
Спокоен, гологлав, без дреха,
с вериги на крака и с вързани ръце,
вървиш посред стотината заптии
с набучени на пушките им ножове…
Насреща ти - бесилото.
Не трепва нито погледът ти, ни лицето.
Сред тишината, с глас от болката помътен,
духовният пастир зачита „отпускната”.
Като далечен и подземен тътен
преди изригването на вулкан,
по улици, доскоро мъртви,
съсипани и сиви като призраци получовеци
със стъпките си нажежиха въздуха.
Ти трепна!…
Сърцето ти ги разпозна, Апостоле!…
Обърна се и с ясния си глас
отново вярата им в бъдещето върна:
- Братя!… Аз наистина съм първият,
ала след мене идат хиляди!…
ВЗРИВЕНА ТИШИНА
Темида оглуша за нашата тегоба -
долавя само шепот на парите в брой.
Децата ни умират от порок и дрога.
А кой ще върне вярата в доброто, кой?
Приижда на гнева потопната вълна -
бедняка съдят днес дори и за кокошка,
а никой не признава своята вина
за милиардите… Не искат даже прошка!
Взривена, тишината тръпне над света,
небето се покри от пушечен саван
и ропотът на разбунтувана тълпа
проклина Пеевски, Борисов и Доган.
РАЗМИСЪЛ
На моите ученици
Утихнала е класната ви стая…
Говори химикалката сега
и търси пак чрез думите безкрая
на дръзка мисъл, дело и мечта.
Сега с критичните очи на Ботев
оглеждате света за сетен път.
А знам - отново има „идиоти”
и „свестните” на пръсти се броят.
Отново в „кръчмата” сме на Европа
с души, опърлени от друг пожар.
Въртим опашки като гладни псета
и търсим новия си господар.
И в устрема към „щедрата” Европа
забравихме на Йово гордостта -
продадохме душа, сърце и съвест,
и свидната ни бащина земя…
В тетрадките ви търся знак от Левски,
в очите - Ботевия гняв свещен!
Едничка вярата във вас остана
да промените утрешния ден.
ЖАЖДА
Върви напред животът…
По слънчеви и облачни пътеки,
през житни ниви,
през урви и чукари вледенени,
през цъфнали градини
на ябълки, на праскови и дюли,
през натежалите от плод лозя…
…под шибащи камшици на светкавици,
под рукнали порои от небето,
сред земетръси, наводнения
и вулканични огнени реки,
върви напред животът…
Човекът крачи, тича, пада, става,
препъва се в жестока алчност,
в предателства и бедност,
в продадено достойнство, чест и идеал,
но винаги остава
неутолимо жаден за простор и ласка -
като Сизиф и Дон Жуан,
под цъфналото цвете на дъгата
пренася избора свещен
на Санчо и на Дон Кихот
и упорито сее себе си
в сърцата и душите на децата.
За да върви напред животът…
