Георги Гривнев

МУГЛА

На мъглата ли си кръстена, не зная,
но никога в мъгла не съм попадал в теб.
Дори когато съм изкачвал стръмната пътека
или съм слизал бавно към дома.

Отдавна беше. Лято, августовско лято.
Край извора излизат хората с цветя.
Не умира селото. Божество е водата.
Макар че много пръснаха се по света.

За празника се връщат, светли и щастливи,
в езичеството тайно да се посветят.
И после онова хоро безкрайно да извият
на мегдана, гдето стъпките не се броят.

Защо си спомних всичко с много трепет?
Защо си спомних умилено на Асена песента?
Баирите забравени легенди още шепнат
за живот и смърт, за разлъките и любовта.

- Не пея вече, откакто синът ми се помина -
жената казваше. И мълчеше свечерено.
И аз мълчах със нея. И рекичката шума си спираше,
равни пред скръбта, пред мъката несподелима.

Сега разбирам по-дълбоко планината,
макар отдавна да съм сред родопските бърда.
Но тръгна ли към нея, тя с любов разтваря
и бащината ласка, и майчината топлина!

БАЛИЕВАТА ВОДА

Каква магия има,
та върволици преминават моста
и потъват във гората?
Мълчат, когато
наливат вълшебната вода.
Мълчат, когато плискат очите си,
като че ще прогледнат по-далеч.
Мълчат,
защото знаят:
водата има памет,
а паметта е неприкосновена.
И ако не вярваш в нея,
ще остане нелечима.
Ако пък забравиш,
че водата тече и изтича,
а чучурът ще изгние,
тогава, човече,
втори път не идвай!