Йордан Петров

Всички съседи на Гроздан имаха автомобили. Единствен той нямаше. А човек като няма нещо - все за това мисли. То го тормози и все за него говори.

“Автомобилът днеска съвсем не е лукс - философстваше той. - А повече от необходимост. На Запад всяко семейство има по две-три коли, не е като при нас, дето една да не можем да си купим”

Цели четири години той събира пари - да си купи кола. Когато  прецени, че вече може да има “някакво возило” - както сам се изразяваше, започна да търси и скоро намери една лимузина, на която особено му допадна червения цвят.

“Според световната статистиката - казваше Гроздан - на колите с червен цвят им се случва по-рядко да катастрофират. Червеният цвят не е случаен, защото го има на много от пътните знаци. Сиреч червеното е символ на внимание!” - подчертаваше последната дума той кажи-речи всяка вечер в кварталната кръчма „При бай Кольо”. А там се събираше отбраното общество на квартала.

Когато намери онзи “Опел”, който се продаваше, той искаше веднага да купи колата, но се въздържа, защото левият калник и вратата бяха ожулени и искаха ремонт. Освен това Гроздан нищичко не отбираше от возило и бе пълен „балък” - човек, който нищо не разбира от коли и току-виж може да бъде измамен от всеки. Затова  реши да потърси специалист да му помогне.

- Ще ти платя затова  - обеща той и Специалиста  прие.

Двамата отидоха и огледаха внимателно колата - отвън и отвътре. Специалиста вдигна капака на мотора, запали колата и се вслуша. Изпробваха автомобила  в движение. След това Гроздан се усамоти със своя човек, за да чуе тежката му дума.

- Тази кола не е за тебе! - каза Специалиста.

- Защо?

- Защото е амортизирана и ще изхарчиш  много пари за ремонт. А ти ги нямаш.

- Така е! - съгласи се Гроздан и не скри, че това е основният му проблем.

На собственика на колата каза, че се отказва от покупката, а на Специалиста че ще го потърси пак.

Мина доста време и той съвсем забрави за Специалиста и обещанието да му плати за съвета, но онзи не го забрави и една вечер дойде у тях.

- Нали се разбрахме, че ще се обадиш - рече на вратата.

- Разбрахме се, но не съм намерил друга кола, която да ми хареса.

- А за тази няма ли да платиш? Нали ме извика за моето мнение на експерт.

- Извиках те, но не купих колата.

- Не я купи, защото се вслуша в съвета ми, защото ме послуша.

- Тогава защо да ти плащам? - съвсем наивно запита Гроздан.

- Ще ми платиш затова, че аз ти направих услуга - спасих те от много излишна разходи.

- Какви разходи? Колата се продаваше на сметка.

- Да, продаваше се, но ако я бе купил - щеше да имаш много ремонти по двигателя, купето и други разходи по тях след това.

- Какви ?

- За ходовата част, купето е за пребоядисване. Да не говорим - за двигателя, който щеше да ти създава всеки ден проблеми. Всичко това като нищо щеше да ти погълне цяла годишна заплата, че и повече.

- Наистина!?

- Не само това, ами щеше да сменяш и калници, да изкърпваш праговете и пода. Сам не можеш да правиш това и ще плащаш на майстори. Аз ти спестих тези главоболия.

- Но нали те извиках точно затова - да ме посъветваш.

- Извика ме, посъветвах те, но не плати нищо. Аз си свърших работата и си искам своето.

- Щях да ти платя - рече Гроздан, - ама бях купих колата. А аз не я купих.

- Това, че не я купи е моята услуга, за която ти не плати. А това, от което те предпазих, е услуга и то не малка - поклати глава Специалиста. - Помисли си само - колко щеше да ти струва всичко това, ако не бях аз.

Но като всеки българин, привикнал да плаща, когато все пак нещо е получил, Гроздан се колебаеше. Знаеше, че човекът е прав, но в същото време си мислеше: какво пък толкова стори, че да му плащам? Само рече да не купя колата. Грехота е да се плащам за такова нещо! Но вместо това каза:

- Щом тази кола е била трошка - защо я продават?

- За да се отърват от нея.

- Мошеници! - ядоса се Гроздан. - То, затова тука сме жив-зян! Лъжем се един друг - цял живот.

- Не съм съгласен! - рече Специалиста. - Колата бе за купувач, който наистина е с по-малко пари, но за човек, който може сам да си направи някои ремонти и така да спести средства от това. А ти самият не можеш да направиш същото. Така ли е?

- Така е.

- И от това излиза, че аз съм ти спестил не само парите, които щеше да дадеш за колата, но и не малкото главоболии по ремонти.

- А, бе така е, но и не съвсем… - упорстваше Гроздан. - Дявол да я вземе тая кола! - тюхкаше се той. - Да бях я купил - толкова ми харесваше цвета.

- Цветът не” кара” колата. Други неща са по-важни, дето не се виждат, но само експертът може да ги види, чуе и усети. Това е професионализъм, мой човек! Той не се добива за един ден. И аз съм такъв. Ти ме извика за съвет - получи го и трябва да си платиш.

- Ама, аз исках да ти платя като купя колата, ама не я купих! - глупаво държеше, все на своето, Гроздан.

Двамата дълго спориха, умуваха и накрая се разбраха на компромисен вариант. - Специалиста да намери подходяща кола, която е според  възможности на Гроздан, а за услугата по незакупената кола щеше да получи малко допълнително възнаграждение.

След две седмици Специалиста се обади и каза, че е намерил подходяща кола от същия модел. Дори я бил взел в своя гараж за проба. Когато Гроздан отиде, видя един “Опел-капка” с червен цвят, тип “бордо”. Колата бе почти като предишната, но малко по-тъмна на цвят и без никаква драскотина. Всичко по нея отвън блестеше ослепително. Червеният цвят отново “грабна” сърцето на Гроздан, а и Специалиста се изказа много ласкаво за колата. Била на брат му. Донесъл я миналата седмица от Австрия. Вярно годините й хич не били малко - шестнайсет, но е много запазена - къде-къде по-добра от предишната. Цената е малко по-висока, но по-хубава кола - по-добра цена!

- Колко струва? - запита Гроздан.

- Три хиляди и двеста дойче марки.

- Много е! - подвоуми се купувачът.

Но Специалиста бързо го уговори:

- Такава кола за по-малко от три хиляди и петстотин - къде ще намериш? Вземай, докато някой друг не се е вредил!

И Гроздан се съгласи. Взе  пари назаем. Даде три хиляди и двеста дойче марки за колата и отдели още 150 на Специалиста за съветите му на “вещо лице”. Толкова доволен бе, че се сдоби най-сетне с тъмночервения “Опел-капка” - цвят “бордо”.

Най-неочаквано Специалиста отказа да вземе парите.

- Виждам, че ти се свиди. За първата не даде нито лев, спести си сега марките и за тази.

- Както искаш - доволно си прибра валутата купувачът.

Той дори бе много доволен. Най-после и той имаше автомобил като хората и то не какъв да е, а тъмночервен “Опел-капка” цвят “бордо”. И Специалиста му спести хонорара, който сега наистина заслужаваше, а не тогава когато не купи онази хубава, но ударена кола.  Но още по-доволен от него бе Специалиста, защото той бе купил онази - първата кола, позакърпи я, тегли й една боя, а след това я продаде на Гроздан.

Старият собственик научи все пак кой и защо е купил раздрънканото му возилото и какво е направил с него. Макар и постегнато то си бе същото. Един ден той срещна Специалиста и го запита:

- Защо все пак му я пробута?

- Какво да го правя? - отвърна другият. - Той така и така не е дорасъл за автомобил, а още по-малко за услугата, която поиска.

- Но сега ти го излъга. Говореше му едно, а мислеше друго.

- Така е - отвърна Специалиста - понякога думите са за това да скрият мислите. Затова сега не му взех пари, въпреки, че ми се полагаха.

- Но ти си ги прибра от двойната цена, на която му продаде колата.

- Така е. Той това заслужава. А онези пари ми се полагаха.

- Полагаха ти се, но сега тях той ще да похарчи за ремонти.

- Даже няма да му стигнат - отвърна Специалиста. - И ти най-добре знаеш това.

- Знам - каза бившият собственик на тъмночервения “Опел-капка” цвят “бордо”.

- Може пък точно сега малкият скъперник да разбере от какво щях да го отърва, и колко щеше да спести, ако бе държал на своята дума.