Иван Есенски

РЕНЕСАНС

Петле на покрив -
вика утрото,
а отговаря
вечността.

ФАУСТ

Успях. И улових мига.
Той се заблъска
в тъмната ми шепа
и стихна…
По разтворените пръсти
златният прашец
като нежна смърт
блестеше.
Но пеперудата бе жива -
утре сред тревите щеше
в гъсеница да се превърне
и да продължи живота.
Какво, че бе
осиротял светът
с едно небе по-малко!

УРОК ПО ЕПИСТЕМОЛОГИЯ

На Панко Анчев

Такова подло време,
че ти иде
да грабнеш гумата
и да изтриеш
без капка жал
оная мъртва точка,
увиснала насред
небитието -
преди с Голям взрив
да те изненада.

УРОК ПО БЕЗСЪНИЕ

На Марин Ботунски

Безсрочното всесъние надви -
изпепели подпаления въздух.
Героите с посипани глави
задрямаха в безсмъртието
възнак.

Смени тълпата новата тълпа,
а тя в традиционен дух започна -
и пи, и яде, и накуп заспа.
На педя от безсмъртните.
Безсрочно.

А те - насън - на педя само под
разхъркалата се тълпа отгоре,
се молеха в подземния живот
надземния им да не се повтори.

УРОК ПО ОСЛЕПЯВАНЕ

Очите ми угасват…
Ето, на -
последните лъчи
над мен припламват!
Оттук-нататък
всяка светлина
ще сричам с пръсти
в тъмната си памет.
Оттук-нататък
не е даже смърт,
а някаква сънлива
съпротива -
когато вече
мъртъв е духът,
а тая безполезна плът
е жива.

УРОК ПО РАЗКАЯНИЕ

Последно лебедово ято
над ясените се издига…
Тя е на миг от светлината,
когато мракът я настига.

От пръстите ти излетяла,
смъртта я грабва мигновено
и тя се стрелва - снежнобяла, -
и пада в храстите червени.

Викът й като тънка шпага
пронизва есенния въздух.
Сега не можеш да избягаш.
Сега е време да се върнеш.

Обратно: крачка, после втора…
В нозете ти се спъва ручей
и сухо съска змийски корен
след хукналото вече куче.

А тя потръпва - тя под храста
сивее в здрача изумруден
и в зениците й угасва
животът - гибелното чудо.

И ти притихваш, ти отново
докосваш кървавата диря…
В гърдите ти тупти виновно
животът, който не умира.

УРОК ПО ДИАЛЕКТИКА

На два метра в земята, на пет или сто - все е мрак.
И си сам в непрогледната вечност, която се влачи
до безкрай. И тежи до безкрай. И уви, няма как
да отместиш и миг от тъмата с безсилни клепачи.

Часовете все още ни идват сами на крака,
но по-бързо живеем и бързото време ни погва -
вече виждаме как на брега на оная река
чакат толкова скъпи души, че лодкарят не смогва.

Знаем, че и след нас ще цъфти тоя свят синеок,
че ще дойде редът ни с лодкаря да се запознаем.
Ще се върнем в пръстта и ще върнем обратно на Бог
овехтелите свои души, взети само назаем.