Спаска Попова

ИДИЛИЯ

Виждал ли си
в гората
как щастливо
прелита сърна,
като дете
как отмята
своята горда глава?
Тя се радва
на всичко
в своя премъдър свят,
а ти си просто частица
от нейния рай всеблаг.

В планината
се случват
непонятни
неща.
Там танцуват тревите,
а бръмбарите жужят.
И в пъстрилото
на цветовете,
в ненарушимия
чист покой,
ти самият си цвете
от всемирен акорд.

Времето
сякаш е спряло
от неуморен кълвач.
В топлия
пъстър следобед
се прозява
тих здрач.
И запява
в душата ти
яркият небосвод
своите древни химни…
Сякаш
пее сам Бог!

Тичат на воля
пернати,
малки и сладки
петли.
Дремят лежерно
котки
в юлските горещини.
Кучетата прижурят,
сякаш са
без рефлекс.
И осъзнаваш покоя
на вековния лес.

Всяко лято
се връщам
в тази
силна земя.
Планината ме
пази се
със своите чудеса.
Тайните си
събличам
и се любувам
безспир
на ветрове
и съзвучия
в идиличен мир.
Сред уханните билки
като птица летя.
И с вълшебните приказки
имам дивна съдба.

Ако знаеше само
как ме вика
гората,
как се смей
кукурякът,
трепетлики
как пеят,
щом нагазя в тревата…

Ще повярваш ли,
че съм в храм?

ИЗПОВЕД

Аз съм живо стъбло
с овъглено чело.

Много пъти без страх
свойте дрехи съдрах.

Но събирам звезди
върху горди греди.

Като силна вода,
ще оставям следа.

И докато тека
като смела река,

ще съм извор и зов,
нежен стих с благослов.

МАКСИМА

Искреността само
не е достатъчна.

Но мъдростта,
изказана
с красивия език
на поезията,
остава завинаги.

Тя е като мравуняка,
сътворен
без правила,
но извикващ
възхищението ни.

Или като
птичия полет,
подарил
на душата ни
крила.

Съвършенството
е простота,
сътворена
изкусно.

Ням въпрос
с небесен отговор:
МОЛИТВА,
ПРОШКА
И ВЪЗКРЕСЕНИЕ…

НА ПРЕДЕЛА

Искам просто да свърши, когато решиш!
Нека вечер да бъде - смутена.
И да дано да успея в стих пак да сбера
свойта радост и болка последна.

Ще помисля за всичко, в което сгреших.
Ще прости, знам, единствено мама.
Като в кладенец глух ще те чакам да спреш
карнавалната своя измама.

Ще се взирам в лицата, които със смях
ще погледнат към мен и забравят.
Остави ги! Да бъдат, накъдето вървят…
По-добре да ги няма тогава!

Ще поплача над някаква своя тъга:
ей тъй, просто, с въздишка, прощално.
Ти прави се, че нищо не чуваш! Така
ще простиш, както аз на теб, жално.

Нямах свое дръвче - посади ти над мен.
И съпруг нямах - друго ще има.
Искам нощ да е! Знаеш, горещо живях,
а така и не станах любима.

Имах своите пълни, препълнени дни,
много пътища имах на вярност.
По години голяма, в душата - дете,
колко пъти учи ме на храброст.

Аз изстрадах голямата своя вина,
гдето бързах за всичко да зная.
Непокорна и дива, прахосница бях,
ала стъпвах грижливо по тая

твоя проста, усмихната, чиста земя,
стрък трева с корен жилав бях в нея.
Колко пъти се раждах и колко умрях:
не намразих те аз, не умея.

Коленичила тихо, смирена, добра,
благославяща пак, приеми ме!
Нека дъжд да вали, нощ навън да е пак
и остана във всичко без име…

НЕ МИ ВЗЕМАЙ

Не ми вземай очите, Господи!
Следвам те
вярно и просто.
Само че в мене растат
въпроси,
че лъкатуша насила.
Чувам в земята
как пърхат
житата.
Дива съм, смела коприва.
А раменете ми
още са вятър,
който не иска
да спира.
Тича душата ми
волна и млада.
Силна, красива,
обичана!
И ми е, Господи,
все още рано
да коленича
безсилна.
Мои са
всичките твои посоки.
Неведнъж
падах посечена,
ала се вдигах
красиво и дръзко,
както трева
се изправя.

Беше за мен
и прегръдка,
и клетва.
С тебе заспивах
щастлива.
Нека докрай
те усещам
и нося.
Ще се науча
да дишам…
Затова днес
Ти пиша:
Не ми
вземай очите!
Нека дълго
да тичам на воля.
Ти бъди ми
и щит, и опора.
Но не ми вземай
простора!

НЕБЕСЕН ЗВЪН

Сънувах ли те? Или те измислих?
Подире ми не тичат ветрове.
И неми са въпросите, с които
душата ми унило те зове.
А спомените като ято чайки,
безпаметно изтриват всеки стих,
където сред смълчани тайни
пътуват сънища… Прости!
Бях слънчева и нежна пеперуда.
Ти полетът ми ярък укроти.
Танцувах сред цветята като луда,
прегърната от обич и мечти.
Сега в градините на любовта е пусто
и празни са орловите гнезда.
Не ми приляга да живея безизкусно,
макар да съм обречена звезда.
И ще се взирам от простора си безбрежен.
И ще се радвам, ако си щастлив.
Понеже любовта не свършва -
животът ни е просто променлив.
Той често със съдбата си играе
и в миг ни сбира, после ни дели.
Не може и не иска да признае,
че ни убива с крехките стрели
на любовта случайна и невинна…
Вината идва след това!
Когато в пътя й се вплитат
лъжи, коварство и тъга…
Усмивката ми пак ще грее,
дори и да вали навън…
Защото приказно живея!
Защото съм небесен звън.
Ще ме усещаш като вятър,
приседнал да отдъхне,
преди отново да щурее…
преди от обич да въздъхне…
Прости ми! Любовта е песен
и лъх от ангелски крила.
В живота приказките често
завършват именно така:
товара си да снемем честно…
И Бог да хванем за ръка!

НЕЖНА ПОЕМА

На Добромир Тонев

Ти не трябваше да умираш!
Беше толкова, толкова жив…
Като пламък красив от всемира
бе мъдрец, но по детски щастлив.
Беше огън и в дните, и в нощите -
полудели в бяг диви коне.
Ти живя, здраво вкопчан в живота,
но смъртта твоя устрем отне.

Аз те помня различен, усмихнат,
присмехулник и нежен лирик.
От студентската обща скамейка
как израсна до степен велик.
Беше полет, въздишка, наздравица.
Все те гледаха с гладни очи.
Но вървеше до свойта красавица
като крал до кралица с мечти.

Бе любов магнетична, безжалостна.
А се счупи в злояд кръстопът.
Все кръжеше до нея забравен…
Днес сте заедно в Млечния път.
Помня двама ви с детска количка.
Ти летеше: прехласнат и горд!
Бяха истински дните ви слънчеви.
Бе красив като истински лорд.

После в нещо се спъна внезапно.
И се вкопчихте в гневна война.
Бе любов магнетична, безжалостна.
Но се счупи по обща вина.
Белег носиш и днес от подкова,
Ларго мой, толкоз свиден и мил!
Бе животът ти нежна поема.
И молитва след паметен филм…

Всеки път, щом за тебе си спомня,
аз отпивам от жива вода.
И си пазя проклетата стомна,
за да имам от тебе следа.
Ти предрече живота ми тъжен,
в мойта болка ти пръв ме позна.
Затова ми написа да снема
от съдбата си всяка вина.
Бе ми близък приятел и спътник -
не по кръчми, а в спомен и в стих.
Бях от тия, които последно
те видях пред смъртта… И простих!

ПРОБУЖДАНЕ

Уж няма нищо експлозивно,
а се усеща напрежение.
Като ранено изречение
е сутрешната ми тъга.
И тичат думите ми пеещи,
и ронят се като снежинки.
А сякаш нов свят
в мен покълва,
роден от кротка тишина.

Понякога се наблюдавам
като разсънена мъгла.
Красивите ми мисли
са бодливи,
а цялата съм светлина.
В дланта ми
бързо се стопява
недоизречена вина.
А от тъгата ми
разцъфва
невинна самота.

СЕНКИ И ВИДЕНИЯ

Понякога човек е сам,
изгубен в сенки и видения.
Наднича в скрити езера
и слуша техните прозрения.
Там дремят болка и вина,
парченца обич или щастие.
Но думите са светлина,
забравена и вече тленна.
Човекът слуша и мълчи.
Той всичко знае,
всичко помни!
И с цялата си доброта
преглъща своята виновност.
Живее нищ, подобно дим,
а бил е живо вдъхновение.
Човекът крачи в своя филм
и му нагарча от нещастия.
Край него дреме тишина,
крадлива като хищна птица.
За никого необходим,
човекът сам е,
беззащитен…
Но става чудо!
Изведнъж
в едно дете
той се заглежда.
И крачки с него
пак плете:
Усмихнат, празничен,
различен.
Светът, избликнал в светлини,
върви красиво и ликува.
Потънал в свойте съсипни,
човекът - сянка е НАДЕЖДА.

СТАРОТО ДЪРВО

Как му обичах хралупата
в знойния пек на деня!
Беше си просто събитие
пак да го навестя.
Подир неволите мои
дълго отсъствах оттук.
Ала е време отново
да го прегърна без звук.
То си е все така горе -
старо дърво без душа.
Пълно с неказани тайни,
с мъртви листа и тъга.
Вече не ми се усмихва.
Гледа, но някак през мен.
И му е, зная, студено
в неравнозначния ден.
Вече не го обикалят
пъстри стада и коне.
Нямо е, за да им каже
колко му липсват поне.
А пък на мен ми е мила
част от живота ми тук!
Дава ми сила и мъдрост
този изгнил кютук.
Старо дърво, ала живо.
Като легенда е то.
Как да забравя, че тика
земното колело?
И го прегръщам на пръсти,
за да не го боли.
То си е страж верен горе,
щом като пак завали.
В мъртвата му хралупа
няма пчели и оси.
Ала сърцето му сякаш е
младо гнездо от мечти.