ГУРГУЛЧЕТА
Вали, ама вали. От кафенето на сухо гледаме как отвън газят водата, жвакат обувки, жвакат плочки…
Влиза отец Иван и ни здрависва един по един. Отказва да седне. От крайната маса докуцуква Съби.
- Отче, ако си дошъл за мене, недей! Бати Христо е по-голям с десет години, прибери него. Аз съм един сакат човек, за какво съм на Господ. Пък и инвалидната количка на кого да я оставя. А виж - бати Христо всичко му е готово - и нивите дори си продаде. А пък аз - каква хубава жена имам, още не може без мъж. Недей, отче, моля те недей… И смърка ли, смърка…
Изстина ни кафето. Някой предложи да се преместим на друга маса, на тая духало, да не настинем.
…Тогава дойде Той. Какво ли не е направил за мен, в какво ли не ми е помогнал. И каквото ми е казал, разказал, все е истина. Не знам друг да знае историята на околията повече от него. А как разказва, лекува рани с мъдри приказки.
Какво ли не е преживял! Кой изпил, кой не допил чашата, заговори ли, мълчим и слушаме, трием от време на време скришно очи, мъже сме… А Той повече смърка от нас.
…Тати и майката на бати Миньо от Медово са първи братовчеди, баба й е леля. Бил съм 5-6 годишен, бати Миньо беше вече партизанин, избягал направо от гимназията. Помня го с ученическата куртка, донесе в нас гургуличета, уловени в балкана. Викаше на тати: вуйчо, дай някоя дъсчица да им направя кафез, да ги храните, да не умрат от глад, че пропеят ли, дошла е пролетта. Пък и нашето да се оправи - виж, че победим.
Баща му кмет, той - партизанин. Дошли за хляб, за дрехи, отказали им. Разсърдил се бати и повече не ги потърсил.
На девети като слязоха от балкана, стоя в нас, гледа кафеза, храни гургулчетата, игра си с тях - още дете, не беше ходил войник. Баба му говореше: Миньо, да впрегна каруцата, че да докарам майка ти, баща ти - как ще ти се радват. Той мълчи, кове с теслата пирончета по кафеза и пак мълчи.
С чичо Дико бяха заедно години в балкана. Разбрахме, че пак двамата отиват на фронта. Мислехме, че като е малък бати Миньо, ще го върнат. Но и там е ставало нещо - едни връщат, други пращат.Неопитните - най-отпред.
От селото ги взеха с автобус, майка му бегом дойде до нашето село - да го изпрати, но той се скрил под седалките. Така отива в Пловдив - без нищо, дори и молив - писмо да пише. Там го подменят нарочно в последния момент с един и го качват на влака като доброволец.
…Спира разказвача, бърше очи, ние след него и пита: знаете ли кой е неговият братов внук, днес е зам.кмет в Бр. Даскалови - Емил Филипов. Като го гледаш - същия бати Миньо!
…Нямали опит нашите командири, мислели, че е както в балкана, врагът сам ще се предаде. И кой-кой пръв да тръгне в атака - най-малкият - бати Миньо. Чул заповедта, става прав и вика: „Другари, в атака!… Картечен откос пронизва гърдите му. На 13 октомври 1944 г. загива бати Миньо Христов Филипов от с. Медово. В същото сражение загива и медовецът Иван Вълев Аламански, също партизанин. Прекалено смел и честен. Нашенецът Дойчин Минев Гошев, и той партизанин, непълнолетен, като доброволец на фронта, също е пронизан от вражески куршум на 20 октомври.
Помня, ей по това време беше, как плачеха майките им, как нареждаше батьовата Минева майка на баба: Лельо, защо не ме извика, поне жив да го пипна, лельо… А защо, защо умряха, кой ги помни, кой? Един им пратил в балкана чували с трици вместо брашно, а после като техен ятак стана кмет. Властваше и що злини направи на младите, уби им бъдещето с лоша характеристика. Но за сина си написа добра… Без ред си взе кола, апартамент, народна пенсия… Защо все тъй става - честните първи падат, а тези зад тях, с трици за хляб, после се облажиха…
…Гургулчетата ли? Една сутрин баба каза, че котката ги изяла. Отворила вратичката на кафеза. Останало само едно краче, виси на канапа, с който бати Миньо го беше вързал - да не избяга…
…Мишо стана. Хей, да тръгваме, дъждът спрял…А Кольо: аспиринът в Одрин е почти без пари. Ами паламуда! Ако имах хладилна чанта, щях да взема двадесет килограма…
