Елена Диварова

Издателство „Български писател” поднесе на читателите в края на 2020 г. книгата „Орлово проклятие” на Иван Д. Христов. 22 разказа - с кратки, стегнати заглавия, които са като знаци. Имам усещането, че съм минала много пъти през тази книга. Усещам се подготвена за нея. Това значи, че писателят умело води и възпитава своята аудитория, култивира читателския вкус, обработва почвата чрез години труд сред живата литература, сред днешните читатели. Затова се получава така, че като отворим новата книга, сякаш срещаме нещо познато, забравено, но останало в паметта на кръвта. Ето това прави всеки разказ жив - с неговите едновременно оригинални и традиционни образи и идеи.

Благовеста Касабова, която е редактор на книгата, споделя: „Героите в „Орлово проклятие” са носители на изконни национални добродетели. В нея Иван Д. Христов доказва таланта си на сладкодумец и родолюбец, който свободно борави с българското слово”.

Разказите са еталони в жанрово отношение и са в някакъв органически синхрон, който дава цялостния облик на една голяма идея. Това е идеята за обща историческа съдба. Обща за отделните хора, за Родопите, за България.

Една такава история, в която страдание и съдбовност се преплитат сякаш случайно чрез срещата между двама бежанци и овчаря Панайот, е разказът „Изпитание” - оригинален сюжет, разгърнат в психологически план.

Още първият разказ в сборника - „Манол Макрелата”, в героично-романтичен план разкрива превъзходството на човешките добродетели - на честта, достойнството и любовта, които стоят над властта и силата.

Разкази като „Съдба”, „Изгнаник”, „Църквата” са като камъчета в съхранената през земетръсни епохи мозайка на националната ни памет. Посечени крака на свещеник, който никога няма да се огъне и така дава пример като водач на селото.  Издигнат с голи ръце храм - и в буквален, и в преносен смисъл. Извървян път на защитено достойнство и пиетет към родното.  Радвам се, че и днес в литературата ни се раждат такива творби, които ни учат на човечност, достойнство, родолюбие.

Сред най-силните разкази в книгата е „Кръстен знак”. Тук умението на белетриста да внуши много неща с малко думи е в зенита си. Покъртителна житейска история, в която повествователният слог се преплита с Вазовото „От Батак съм, чичо…”

Началото на разказа започва плавно с удивителна пластика: „ Към тъмния край на хоризонта бяха се наклонили много звезди, които доскоро стояха високо в небето”, а след това неусетно художественото време се сгъстява и в няколко реда загиват хора! Детето с кръстния знак - ето пример за знаковост при Иван Христов. Едновременно в пряк и в преносен смисъл е начертан този знак върху главата на детето - сложен там от убиец, потисник, но знак за живот! За морална победа и за победа на живота над смъртта.

Сред образите на здрави, силни мъже българи в тази книга ще срещнем Тодор Топчията. Какво значи Топчия? По време на войната вдигнал на рамото си  един топ и го изнесъл на гръб до позицията. Топчията е също оригинален образ и подходът на неговия литературен създател е интересен. В два последователни разказа се запознаваме с него. В първия  през погледа на едно дете. Следва другият разказ, в който физическата сила на героя и неговата духовна мощ ни карат да изтръпнем. Изобщо това са сурови, усилни времена на силни хора - мъже и жени. Клетви. Обещания, дадени думи - много истински свят и то не преди векове, това е светът на нашите дядовци. Колко се е променило всичко за няколко десетилетия! А онзи Топчия, като се случва да му се отреже ръката, яде люти чушки и ракия, за да притъпи болката. И после работи за двама. Цял живот. Коси. Дърва сече, приспособил си в въженце на мястото на отрязаната ръка. Гласът му - гороломен.

Някъде в средата на книгата се залюляват едни родопски чанове, снажната снага на още един българин се издига и песента на Родопа изпълва редовете и се разлива на мощни вълни като химн - възхвала на родното. Разказът „Милуш” е  един от най-добрите. Още един урок как достойно да живеем и как достойно да умрем.

Друг разказ със заглавие „Живот”. Какво е животът? Борба за хляб. Купонно време, дажби, а един баща има пълна къща с деца, облечени в скъсани парчета от чували. И няма брашно. Писателят умело  работи с художествения детайл, които въздейства на читателя разтърсващо поради силата на голямото внушение. Голямото е в малкото. Надигнатото тесто в нощвите, скрито, недадено, скъпернически приготвено, но е и кипнало - като надежда, като живот, който не може да бъде спрян ни от бедност, ни от недобросъвестност („Живот”).

В „Орлово проклятие”, историите се носят една след друга, преливат в голямата история на живота. Като прехвърлим билото на книгата, стигаме до текстове с повече хумор, с повече битово ежедневие в тях: „Лъжец”, „Станчо”, „Изповед”. Някъде с хитро намигване, някъде с мъдро отстъпване пред условностите на бита, но и в тези разкази стилът е същият - в две думи три случки. Смешни истории за стари ергени, които се хващат на бас, надлъгват се и на фона на тези простодушни закачки изведнъж през смеха стигаме до тъжни изводи  за онова другото някогашно живеене - в студа, в глада, в немотията - истинското.

Когато четем разказите на Иван Христов, специално трябва да отбележим умението му да работи с пейзажа. Природните описания имат фина връзка с психологическата атмосфера, освен това са натоварени със символни звучения. И  много важно, те са неотменима част от българския  дух.

Специално искам да засегна една от многото особености на Иван-Христовото разказване - метафоричността. Неговият изказ е максимално стегнат, изразните средства са пестеливи, изтъкнато е събитието, авторът не ни занимава изобщо с разсъждения. Но във всеки художествен детайл, образ, в природните описания - кратки и много сетивни - има едновременно пряко и преносно слово. Чаткат копитата по калдъръма; някой е посипал поляните с иглика; детето от Батак („Кръстен знак”) е преметнало на рамото си скъсаната чергица - не само белег на беднотия е тя, а и дом за бездомния, в нея е вътъкът на рода, тя е и като кърпа за калесване, защото момчето ще стане мъж.

Така ги е наредил образите и детайлите Иван Христов, че навсякъде еднозначното е озарено от енергията на метафоричното. Ярък пример за това е финалът на разказа „Църквата”: „Станах от пейката и целунах ръката на стария свещеник. Неволно се загледах в небето на запад, където слънцето бавно залязваше зад гористия хоризонт. Тъмната ивица на гората се катереше по склоновете на планината, после бавно се спукаше надолу и създаваше илюзия, че острите върхове в далечината разрязват небето с гигантски трион”.

„Орлово проклятие” - с този разказ завършва сборникът и като знаем, че заглавието му е и на корицата отпред, ние пак се връщаме в началото и започваме да четем отново - един кръговрат, който е формулата на битието. Така не само с подредбата на творбите в книгата, но и с това завъртане между края и началото долавяме посланията на автора и влизаме в родопския, в човешкия, в световния кръговрат.

Разказът  „Орлово проклятие” е майсторски вплетен в речта на възрастен събеседник, когото повествователят не вижда в началото. Да, същественото е невидимо за очите! И после този селски човек - овчарят бай Калин, ни предава кротко, благородно, замислено, с проницателността на мъдрец своето послание. Зад него се е скрил самият автор. История за откраднати орлови яйца. Опечени и върнати в гнездото. История за неизменно възмездие и въздаване на справедливост като в народна приказка. Внушението според мен е следното - трябва не само да пазим природата, трябва да се прекланяме пред нея,  смирени да бъдем, защото тя е святата ни майка.  Да знаем, че природа е всичко - орелът, змията, цветето, планината, гората. Всичко е жива твар, за всяко нещо трябва съзнание, иначе орловото проклятие ще се намеси, за да възвърне хармонията. Защото всичко в края на краищата е за добро. С тази мисъл аз затворих последната страница на книгата.