интервю на Сребрина Йорданова с Иван Радоев

Интервюто  с Иван Радоев е едно от последните му, ако не и последното. Беше много болен вече и нямаше сили за продължителни разговори. Но се чувстваше силата на духа. Личеше си майстора на словото. Не ми се искаше да свършва. Не ми се искаше, обаче, и да изморявам човека. Иван Радоев беше изключително галантен и внимателен. Много фин човек.

- Г-н Радоев тези дни издателска къща “Будилник” пуска от печат Вашата книга “Да бъде любов”. Уводът към нея е озаглавен “ЗАЩО”. Защо?

- Ами като прочетат предговора ще разберат защо, но този въпрос е повече иронически отколкото сериозен, т.е. казвам защо да не издам малко ретро поезия, писана преди 30-40 години, как би изглеждала тя сега, тъй като особено с един цикъл любовни стихове през 1952 г., които предизвикаха дискусия, те станаха особено популярни. Дълго време са били поетическо четиво може би на няколко поколения. Много от тия стихотворения съм срещал преписани на ръка, понеже книгите се изчерпваха на времето по-бързо, за разлика от сега. Дори поемата “Баладична поема”, която я има в книгата, съм я виждал в едно бургаско семейство, в една тетрадка, упорито преписана на ръка, и си виках “защо в името на едно такова минало да не се върна към тия стари стихове, да видим как биха звучали те сега”. Само това е била амбицията.

- Вие наричате периода от началото на 50-те години “мъртво време за българската поезия”. Бихте ли разширили това определение?

- Вижте, аз ползвам едно понятие, въведено не знам от кой критик на времето,  който критик ни наричаше нас “мъртво поколение”. Не без основание. В световните литератури има такива понятия - “загубено поколение”, “военно поколение”, “мъртво поколение”, “прокълнато поколение”, така че аз особено се радвах на това понятие “мъртво”, защото ако един ден чрез мъртвите можем да докажем, какво е било времето някога, а ние приживе сме били обявени за мъртви, това ще бъде голяма заслуга на българската поезия. Действително - тогава действителна, реална поезия, чиста поезия можеше много рядко да се публикува. И да се пише. Повече се пишеха патриотарски, партийни, схематични, догматични, плакатни стихотворения. Това беше изискването на, така да се каже, всемогъщата  партия и затова аз отделих някои неща, които са от тия години. Просто да се види, че поколението не е било “мъртво”.

- Възможно ли е една любовна поезия да бъде партийна, упадъчна или вражеска?

- Не е възможно, но тогава, 52-ра година, по време на дискусията, в критиките, които се появиха, беше наричана точно така: “буржоазна”, “упадъчна”, “декадентска”, “антисоциалистическа”, дори и “вражеска”. Навремето, в ония  години, едно любовно стихотворение имаше повече стойност на протест, така да се каже, отколкото след 56-та година, след разведряването, което Хрушчов въведе временно, и след прочутият наш Априлски пленум можеше да се казват много неща, можеше да се пише срещу Сталин. Евтушенко и Вознесенски четяха по стадиони с по сто хиляди души. Тогава беше лесно. А преди - за едно стихотворение можеше да се влезе в затвора, защото те изкарваха враг на социализма, затова, че е извън рамките, че това е едно заблуждение на масите, отвеждане настрани от важните проблеми на времето и т.н.

- И все пак не е ли смешно, че едно любовно стихотворение е считано за “антисоциалистическо” и е спирано за това от печат?

- Абсолютно смешно. Абсолютно! И сега вече изглежда абсурдно смешно. То и тогава беше смешно да ви кажа. Помня, появи се по Би Би Си една защита за цикъла стихове, които предизвикаха тази дискусия, която точно така се отнесе към случая -  като към един абсурд. Месец, месец и половина трая тази дискусия, в близо 4 - 5 броя на «Литературен фронт». Тя се водеше не само между професионалистите, а засегна и хора от т. нар. читателски маси - разни багеристи, първенци на труда, не знам какви си. Имаше изключително смешни неща, които сега, като се четат, будят само комическа ситуация. Но, тогава не  беше смешно! Тогава не беше смешно!.. Можеше да се яви една героиня на социалистическия труд и да каже: “тия стихове не вълнуват нашата младеж, те са упадъчни, те я връщат назад, не се стремят към победа на комунизма и т.н.” и тогава ставаше опасно. Изведнъж ставаше опасно, колкото и абсурдно и смешно да е.

- Няма ли нещо символично в това, че Иван Радоев сега се връща към любовните си стихове?

- Рано или късно човек се връща към нещо. Обикновено човек се връща към детството си, когато натрупа много години, защото в детството е спасението на човека. Като че ли човек цял живот търси своето детство. Аз бих казал: едно от вторите спасения човешки, втори спасителен пояс в човешкия живот, това е именно любовта, спомените за любов и т. н. Това са вечни неща. Детството и любовта са безсмъртни.

- Да поговорим малко за мястото на интелектуалеца сега. Според Вас къде е то?

- Мястото на интелектуалеца е вкъщи, на работното му място. Оттам, в писмен вид, чрез силата на ума, на своята логика и на своя морал да се намесва в обществените събития. Но да не участва във властта. Да не отива там! Там е смъртта на интелектуалеца. Ние виждаме напоследък какво стана с маса хора на изкуството (не искам да споменавам примери), които се допряха до властта. Те вероятно чувстват какво е станало, но един ден ще бъдат благодарни, че се отстраниха от властта. А други, които още се тикат там, ще си отидат творчески.

- Това ли беше причината да откажете министерския пост?

- Една от причините, разбира се, е тая. Две са сериозните причини. Първо, че аз не съм подготвен за политическа работа, тъй като през целия си живот не съм извършвал такава работа. Аз не знам как се върши такава работа.  Компанията, с която може би щях да бъда, няма да ми допадне. Може би щеше да настъпи някакъв разрив и - виждам сега, че е могло да стане, тъй като хората, които щяха да ме заобикалят, за мен са до голяма степен непоносими и като логика, и като морал. Това е една от причините и втората е: все пак човек трябва да се съхрани далече от властта. Аз съм казвал няколко пъти, че мястото на поета е преди властта, не във властта. Във властта времето е дошло за тия, които са сега: които ходят по митинги, които говорят глупости на електората, които раздухват политически страсти, хора почти без логика, почти без морал, без политическо мислене, които докараха много бели и на българската демокрация. И ние изостанахме много, много именно поради такива амбиции.

- Кое е най- важното за човека, което той трябва да съхрани?

- Ако човек може да съхрани дълго време своята работоспособност, свежестта на ума си, свежестта на чувствата си. Това, според мен, може да крепи човека цял живот. Дълго. До края. До последните му дни. Лошо е, когато дойдат  болести, особено когато заболее умът. Когато, природата понякога е жестока, твърде рано накаже човека с неработоспособност. Това е най-лошото. Всичко друго се изтърпява - и обиди, и мъки, и преследване, и неблагодарности, само да е здрав мозъкът и човек да работи. Да работи сам в стаята си, в името на другите. В името на всички.

- В трудни времена интелектуалците се съхраняват и даже трудностите укрепват интелектуалните способности на човека. Мислите ли, че духовността може да се спаси вече?

- Ами вижте: едни ще се спасят, други - няма да се спасят. Пак зависи от човека. Никога, по никое време не е било подложено на тепсия на интелектуалеца всичко: благоденствие, пари, имущество, басейни с минерална вода, пътувания по чужбина, пилеене на много пари по заведения. Никога не е било. То не е и в природата на интелигента, на интелектуалеца. На него това не му трябва. Не му трябва. Дори да му предложат, той трябва да направи всичко възможно да избяга от това. Защото няма по-силно заробване, от заробването на имащия власт и имащия пари.

- И въпреки всичко интелектуалците днес се отдръпнаха. Дали моралът е в криза днес?

- Пак казвам: моралът за едни хора е в криза, за други не е. Има хора, пак не искам да споменавам имена, които стоят далече над всичко. Гледат своята работа. Работят в името на нацията, на България, на хората. За тяхно добро пишат, всеки според възможностите си. Стоят настрана. Други има, които се омърляха във властта, там те ще загинат. Така че, какво да ви кажа, не бих приел толкова, че интелектуалците са в криза, или че са настрана и че са изхвърлени от живота. Напротив, те избраха сами. Истинският интелектуалец сам избира пътя си - далеч от тая стъгда, от мегдана, от тия хора, които викат по площадите, които горят портрети, книги. Там не е мястото на интелектуалеца.

- Вие чувствате ли се раздвоен?

- Аз се чувствам не само раздвоен, а разтроен, и разчетворен понякога. Човешката природа е противоречива. Нямам претенции за “железен човек”. Човек - е-е-е на времето както казваха - комунист. Аз съм противоречив човек. Аз не знам дали нещо, което съм мислел днеска, утре няма да се откажа от него. Не се срамувам, ако дълбоко в себе си осъзнавам, че е било грешно. Освен това, много в мен се събират - не един, не двама, не трима. Човек не е двойнствен, както казват обикновено. Човек е множествен. Всички хора са в човека. Всички хора са се събрали, гъмжат в главата му. Всеки иска нещо от тоя живот. Всеки иска нещо и ти не можеш да бъдеш съдия на никого.

- Има ли нещо, което не Ви попитах, а искате да го кажете?

- Не. Аз мисля, че е достатъчно. Освен да пожелая, така, успех на вашето радио. Радвам се, че навлиза в нашия живот тази частна инициатива и в тази област. И това е един от начините, които могат да ни гарантират известно богатство на информация, на култура, на музика. И така, в предаванията ви да има повече културен живот.

- Аз Ви нося екземпляр от книжното тяло на книгата “Да бъде любов”, бихте ли прочели за слушателите на нашето радио едно стихотворение?

- МИНАЛО СВЪРШЕНО

Обичали ли сте учителка по немски?

Аз - седемнадесетгодишен.

Тя - двадесет и пет.

А помежду ни Лесинг.

- Говори!

- Не го обичам!

- Защо?

- Обичам вас!

Каква готическа плесница проехтя!

Класиците се вцепениха по стените,

и ренесансът

се хвърли от четвъртия етаж.

А мене ми се стори, че прелитна ангел -

светът отвори Кьолнската си катедрала.

И влязохме.

Тя - северна по немски.

Аз - южен с намалено поведение.

В олтаря пееше класът разформирован:

- Да бъде вечна любовта им,

свършено е с него!

По времето на Лесинг беше.

Сега сме

минало свършено време.

София,

ноември 1993 г.