Георги Майоров

Страховите навеи за край на света пораждат все по-голяма несигурност на младите хора за деня, за утрето, за бъдното. Тази несигурност идва от мракобесните виртуални картини, внушавани ни от неуравновесения глобализъм.

Това се отразява пагубно върху идейния и тематичния обхват на най-младото поколение творци. Наблюдава се все по-голямото им затваряне в себе си, униние и безперспективност.

В поезията се очертава все по-настойчива съзерцателност, неумело мъдруване, повече съчинителство, отколкото житейска съдбовност.

Няма вслушване в космогонната истина за възникването на прекрасната поезия по всички паралели на земята - първо овладяване на техниката на стиха, неговата мелодичност, или без мелодика по модерността и след това превръщане на фокусите в мъдрост. Защото мъдростта се разграничава от мъдруването. И защото мъдростта е живот, а не небесно виме.

В такива залитания подвеждат фейсбуковите странни странички и листовки за поезия, повлечени от модерната въдица на Нова социална и асоциална поезия. „Новата” и „модерната” поезия е остаряла преди да се роди, и е квазимодерна, защото не знае и не може да гази росно ливаде.

Това вероятно е главната причина да съм неприятно изненадан от задния ход на младия поет Георги Славов от настоящата демократична генерация.

В двете начални книги - „И това ще мине” и „Звездопадение”, той даваше надежда за идващ талант, но сега не разбирам причината за неговото залитане и оплитане в несбъднати стихове.

И тогава тук-там се срещаха безсмислени брътвежи, но ги пропусках в критиката си като слабост на растежа. А какво виждам сега!? Растеж надолу.

Защото от посочените общи слабости не е лишена и третата му стихосбирка „Човек е сам и човек е само”. (2021). Потвърждава го дори самото заглавие. И моля: хайде сега, преучени деца на поезията, дайте ми смисъла на безсмислието:

Природата, изучена отрано да се мъчи,
дава пример тегобен на млади виновни,
съдник в съзнанието задържат сякаш и мъртвите,
а ние, неграмотни за нещата, и неспособни,
четем ги само по делата и бледните фантазии. („Природата…”).

От какъвто ъгъл да погледнем тези редове, би следвало да бъде, но не е поезия. Не защото липсват всякакви класически постулати за градеж на стихове, а защото се редят несвързани мисли, които - и поотделно, и като цяло, не казват нищо.

Вярно, отчуждението, студенината, нехармоничността във всички аспекти на живота ни преследват на всяка стъпка, но тук става дума за изкуство, което сътворява изящество и в най-тъмните пространства на света.

Има и причина младият поет да е отчаян от загубата на най-близките хора, (познавам битието му добре), но това е и посока за сбъдване на мечтите в един по-добър свят, който възкръсва първо в сърцето и душата на човека и след това се впръсква в ефира: „Аз съм една болка грамадна”, а „Светът тъга е и тъгата - свят”.

Тук е дамоклевият възел на това спорещо дарование - има поезия и няма!? И сабята е в него, за да разсече възела и да прогледне далече в бъдещето. Въпреки съдбовните несгоди, животът, а не отчаянието и разрухата побеждават: „Животът ми стига за толкова”.

Не, млади поете, не ти стига за толкова! Можеш много повече. Доказа го в първите си две стихосбирки. За младия човек не е „най-естествено” да е разочарован, в него блика жизнерадост, той е оптимист, всичко най-добо му предстои.

Временните колебания и черни мисли ще бъдат зачеркнати от махалото на живота. Човек не може нито да избяга, нито да се скрие от действителността. Животът диктува позата и поведението. Те са живата материя на духа. Пренаситеността на деня с виртуални абстракции ни въвеждат в абстрактни илюзии.

А това изтръсква от мозъчния ни тръст все повече живите пулсации. Объркаността ражда обърканите стихове.

Младостта на поета е пияна от отчаяние. Щом й влеем сила, всичко ще тръгне с нормален земен вървеж. Хвърченето в безвъздушно пространство не е дете на поезията. Колкото по-бързо се отървем от абстракциите, които не са метафори, нито мъдри мисли, толкова по-дълбоко ще навлезем в поетичния необозрим свят на словото.

Рано е такъв млад поет да се вслушва в листопада. В него се бие розата на ветровете. Тя не разказва, а пее. И римите ще идват по естественото внушение на мислите, а не с нагласяне, при което пък се губи смисълът:

Посвещавам ти край в благодарност вечна,
че мене в мене на мене ти показа.
Глас си ти, а беше той някога в черно.
Повече смелост думи нямам да кажа. („Речник на патетиката”).

Объркани мисли, аморфни стихове!

Картината се допълва от отвратителното оформление на корицата на книгата от художника Симеон Цинцарски. Сякаш върху надгробен камък на некропол се изписва заглавието. Не от подобни „модерни” абстракции се нуждае един даровит млад глас. Той сам показва вековечната проста схема: ясна мисъл, брилянтен стих - поезия.

Всичко друго, което накланя везните на мисълта към привидна модерност, дълбокомислие и квазиметафоричност, е една голяма заблуда. Ще го кажа и по родопски - вкисната бърканица. А тя не може да услади живота.

Поезията, особено в днешното жестоко време, повече от всякога се нуждае от благородство и чар. А това не може да се случи без да сверяваме калаузите на думите си по българския мередиан, а не по Гринуич.

И ако всеки млад поет направи опит да издекламира поне едно свое стихотворение и с ухото си чуе стиховете, сам ще проумее на какъв кръстопът се намира и в коя посока да продължи.

За стиховете не са подходящи и професорски думи като „конструкт”. Също така преобладават стихотворения без заглавия, които са показател за случайно хрумнали мисли и ей така записани - без идея, без център, без тематичен пълнеж.

И съвсем естествено е да нямат заглавие. Няма смисъл да търсим боговете, а е добре да си живеем живота земен. И поезията ще бъде приземена. Земна и добра.

Бърканицата личи и от явни декларации като: „В идеи живея, в идеи умирам, / пътища търся, път не намирам”. (стр. 95). Обратно. Пътят е намерен, обаче трябва сериозно да се осмисли.

Доказват го не малко добри стихотворения като „Вървя покрай дните”, „Любовта трябва да се спряга”, „Гълъби”, „Длани”, „Като прокажено небе”, „Демокрация на тъгата”, „Ти ме правиш по-висок”, „Тази нощ”, „Любовта е сянка”, „Вървя покрай” и други.

Въпреки това, те също не са достатъчно осмислени, за да запълнят празнотите в книгата на това младо дарование.

Въртенето на определен кръг млади хора около фейсбуковата Нова социална и асоциална поезия не е лошо, но лошото е в това, че фейсбук е за просвещаване на букови глави, а вие сте много умни млади творци. Дори гениите и боговете лесно не са сътворявали високо творчество. Всичко се ражда в мъки, труд и велико упорство.

Георги Славов се позовава и на неосмислено влияние на Емил Чоран, (румънец емигрант във Франция, без да омаловажавам висотата му). Но защо се вслушва в неговите постулати като: „Съм, следователно / светът няма значение”.

Противоположно на това твърдение, един млад творец следва да има очи, да вижда и да знае, че за да е „съм”, светът наоколо и въобще има огромно значение.

„От върховете на отчаянието” на Емил Чоран защо Георги Славов като него се обрича да живее с изгнанически мисли.

Не осъзнава ли, че му предстои сам да разбере истината за своето битие и творчество, че е по-добре да съпреживее мощния дух на българските гении и след това да се прекланя и осланя да му помогнат чуждестранни весталки, колкото и гениални да са те.

В своите най-тъмни страхове Емил Чоран се заклева да продължи да живее. Защо Георги Славов не следва тази теза?!

Хубаво е, че поне теогонията не е в кръвта му, че не чака помощ от бога, а държи сам да си помогне и все повече оценява стойността на земните неща.

Георги Славов не бива да търси своите звезди в чуждо небе, а да ги „засели” в българското. Да отхвърли отчаянието като тясна за него дреха и се върне в пулсиращия харман на живота.

Да заповяда на себе си да живее, та каквото овършее, това да бъде и да остане.

Страданието помага. Стига да не е постоянно и да не се превърне в занаят!