САМО ЕДНА СТРАНИЦА…
Родното училище отново отвори вратите си, първият звънец удари, отшумяха трепетните вълнения на първокласниците, цветята за госпожата вече са повехнали и някъде далече, като ехо, остана въодушевеното пожелание: „На добър час!”…
На добър час!
Само една страница, не повече!
Вземете само една страница с текст на български (повтарям: на български, защото, ако текстът е на английски, резултатът може и да е друг!). Само една страница. И я дайте…не, не на второкласници, не и на третокласници, не дори и на осмокласници. Започнете направо с учениците от 9 клас, от гимназистите. Дайте им я тая страница и ги помолете да я прочетат. Само да я прочетат. Нищо повече. Текстът може и да е художествен. И слушайте.
В началото няма да повярвате. Ще чуете сричане, мънкане, преиначаване на словосъчетания. Няма изобщо да разберете къде е пряката реч, къде са думите на автора, къде са описанията. В първия момент ще си кажете: ох, тези деца се вълнуват, все още са в лежерното си лятно настроение, няма как да не знаят да четат, та те са големи!
Помолете ги да опитат пак. Стига да се съгласят. Щото могат да ви погледнат с такава досада, че да се почувствате виновни. И ако все пак изпълнят молбата ви, ще се убедите в същия резултат и ще стигнете до скандалния (поне за онези, които са извън Училището/ извод: българските деца не могат /или го правят с извънмерно усилие) да четат!
Има ли смисъл да се търсят причините за това? Трябва ли отново да припомняме, че ученикът е идентифициран с числото 1252 - толкова са парите, които той добавя към бюджета на училището. Все повече директорът принудително се превръща в мениджър, който прави всичко възможно, за да оцелее училището му.
Прекият контрол върху учебно-образователния процес отстъпва на куп бюрократични проверки на разнообразна и в много отношения безполезна „учебна” документация; знанията на учениците се проверяват инцидентно, в много случаи предизвестено и по време, и по съдържание.
Учителите балансират между професионалното си задължение да научат децата и властващия принцип, че всички трябва да преминават в по-горен клас и задължително в същото училище.
Постепенно т.н. елитни училища отстъпват от позициите си, от високите критерии, които трябва да покрият постъпващите в тях ученици; хуманното основание да се запазят работните места на преподавателите е за сметка на качественото образование, ясните допреди десетина години граници между елитно и обикновено училище вече се размиват.
По-далновидният директор разбира, че подборът на подготвени и авторитетни учители „лицензира” по своеобразен начин школото му и то, макар и бавно, се утвърждава и започва да привлича повече и по-умни момчета и момичета.
Едновремешното „тоталитарно” строго утвърждаване на приема на всяко едно училище поддържаше по административен начин делението на „добри” и на не толкова добри училища.
Сегашната свобода на училищното ръководство да обяви каквито и колкото си иска паралелки засили приема в традиционно авторитетни наши училища и постави на изпитание съществуването на останалите учебни заведения, които правят акробатически номера (най-вече чрез откриване на паралелки с нови и дори екзотични направления на обучение), за да предизвикат интереса на подрастващите и да отложат във времето естественото си самозакриване.
Но не за това ми беше думата. Започнах със страницата. Само с една страница, трудна за разчитане от нашите питомци. Защото всичко започва с А и Б, с родното слово, идентифициращо ни като Българи.
