Мина Карагьозова

Неда Антонова, „Безмълвие”, роман, изд. „Хермес”, 2020

За какво е тази книга?! Тя много се отличава от класическите патетични биографии на исторически личности. Това героизиране, което пречи на хората да се идентифицират мислено с описвания персонаж, бавно, но много сигурно убива героите, хербаризира ги, превръща ги в нещо недостижимо и затова - неактуално. Нещо, което е съществувало в миналото, но сега не ни засяга. И това е втората смърт на героите. Лишени в паметта на човечеството от своите чисто човешки черти - от своите слабости, силни страни, от индивидуалните си особености, те застиват в нашата памет. Като ненужни стари вещи.

Романът на Неда Антонова няма нищо общо с тези стереотипи. Пред нас е един човек, предопределен свише за велика мисия. Но отначало той е едно обикновено бедно хлапе. После е един младеж, който не иска да се жени за непозната. После се превръща в човек, убеден, че е извършил убийство. Макар и по невнимание, в паника, но убийство. И сякаш вижда на клепача си дамгата на своя грях…

Тези събития изведнъж стесняват пред него житейския избор. Той би могъл да стане търговец и да замине за Беч (Виена). Той дори опитва да осъществи една своя идея за търговия, но бива измамен. Идеята и парите му са откраднати. И това, разбира се, не е случайно. Често, вместо да се оплакваме, трябва да благодарим на събитията, дори ако те са трагични за нас. Защото Бог се грижи да се срещнем със съдбата си, със своето истинско предназначение. И ни тласка към него със всички средства.

Младият Петър (светското име на Паисий) решава, че сигурно трябва да изкупи вината си. В края на романа става ясно, че убийство няма и че вина не съществува, но през по-голямата част от живота му вината и грехът за него са реалност. Той преминава през различни много тежки житейски ситуации. Дори е болногледач за известно време. Но съдбата му намеква чрез появата пред очите му на ценни книги за неговото бъдещо предназначение.

Жената за него е нещо тайнствено, плашещо и опасно. „Предупреден” от вуйчо си, монаха, че жената идва от дявола, той е объркан каква роля играят жените в живота му. Отец Рашко му разказва друго за предназначението на жената. Тя не е само за онази “боговата” работа - за зачеването на деца. Тя е опора по дългия път на живота. През целия живот на Паисий жената е била за него някакво вдъхновение, нещо прекрасно и далечно, като музата на поетите.

Черното и бялото духовенство изиграват голяма роля в живота на Петър. Вуйчо му - монахът Лаврентий, е негов учител в първите стъпки към монашеството. Той е строг учител, изисква смирение, изисква пълно отдаване, изисква разкаяние. Той провежда изповед преди главната изповед на Петър. Отец Божко, отец Рашко, отец Тръпко подкрепят промяната на неговия мироглед. Но, докато отец Божко смята раждането на дете като доближаване до творчеството на Бога, то отец Тръпко формулира най-важното послание към монаха Паисий:

„Щом във всяка жива душа е скътана частица от Бога, защо ти е нужно да самотуваш в килия и да търсиш пътя към Него! Направи така, че да събереш хиляди българи заедно на едно място, и там, като се слеят в едно божиите им частици, всички ще видят образа на българския си бог… Да служиш на народа си, е все едно да служиш на Всевишния… А и познаеш ли рода си и неговата душа, все едно Бог си познал…Щото народът е видимата същност на Сътворителя…”
Тези думи дори не са в центъра на повествованието. Но те са смисловият център на книгата. Към това върви Паисий през целия си тежък живот. Към това прозрение върви младият Петър през перипетиите във Виена, през срещите си със смачканите от живота, безпаметни селяни, смятани от останалите народи в Османската империя за същества, малко по-горе от животните.

Той се среща дори и с един доброволно потурчил се българин. Не заради насилие или заплаха за живота. За да може да си вземе втора жена. Съдбата му е много трагична. Умират детето му, жена му при раждането, а първата жена се обесва. И Мустафа преди смъртта си се покръства отново. С много трагедии се среща по своя път Паисий. Може би най-впечатляващо е чумното село. Където смъртта е вилняла жестоко. Но където се ражда и живот. Той извършва и венчавка и кръщене и разкъсва гордиев възел между трима човека. Мъдрост проявява. В житейска трагична ситуация. Такава мъдрост със сигурност е необходима на един бъдещ духовен водач.

Той влиза в публичен спор с погърчил се монах. Яростен спор. Където побеждават силата на духа и мисълта, силата на грамотния и четящ човек.

Повествованието се води в два аспекта. Веднъж имаме „аз повествование” където от първо лице героят разказва за своите преживявания, чувства и мисли. Гледната точка на автора е дадена с курсив. Т.е. ние виждаме Паисий някак отстрани и „сверяваме часовника си” с обективната реалност. Защото животът му е изпълнен със сънища, видения, прозрения. Авторът се е погрижил, като ни потопи в личния свят на героя, да не ни отдалечи от обективната реалност и истина.

„През това лято в Самоковската кааза срещнах само двама души, в чийто разум проблясваше неугасена все още искрица свяст…” Само двама - помислете си - в цяла околия. Единият от тях чете сказания за българската история по селските събори. Отминават го, но все пак в душите остава „ някоя непозната и звънка дума, останала да пълни слуха им и след като били отминали…”

В своите пътувания за да събира пари за Хилендарския манастир, Паисий преминава през много премеждия и опасности. Монахът таксидиот е трябвало да бъде облечен с нещо като ризница под дрехите. Трябвало е да владее отбрана без оръжие. И все пак, някои монаси са ставали жертва на разбойници и зверове.

В изповедта си пред отец Лаврентий Паисий разказва за истинско свое духовно преживяване. Разбира се, ортодоксалният духовник ще нарече това „богохулство”. Но истински извисените души наистина достигат в контакта си с Бога до големи висини.

„Вярвам във всяка дума, написана в светата книга. Вярвам в земния живот и небесната същност на Исус. Но от всичко най-много вярвам във възнесението…защото…защото го преживях…” Така споделя своето мистично преживяване Паисий. И разбира се, среща неодобрение.

Но е лесно да се каже да служиш на народа и е трудно да се изпълни. Необходима е всеотдайност, желязни вяра, психика и тяло. И тук в повествованието се появява духовният учител - старецът Ерм.

И тук започва тази част на повествованието, която е определила и заглавието на романа „Безмълвие”.

По същество Паисий преминава през обучение на тайна мистична школа. Още Диоген е избирал своите ученици, като им е налагал мълчание.

40 дни трябва да мълчи Паисий, като Христос в пустинята. В усамотение. Трябва да забрави целия си предишен живот. Трябва да изтрие спомени, привързаности, обиди, гняв, тъга, грехове.

Това никак не е лесно. Слага в една пахарка камъче за всеки правилно преживян ден на пълноценно пречистване. И накрая, след 40 дни на изпитание, обучение за различаване, обучение за сливане с природата и света, в пахарката има само 28 камъчета. Не се е самозалъгвал Паисий за своя духовен път. Много е изисквал от себе си.

Освен през закаляването на духа и отстраняването от земните привързаности, Паисий преминава през жестока бойна школа. Където се разрешава да убиваш само в най-краен случай. Но трябва да мислиш по-бързо от противника, да предугаждаш действията му и да реагираш по-бързо и адекватно от него. Излиза, че не само тибетските манастири са обучавали на бойни изкуства. През такова обучение са преминавали и всички таксидиоти - монасите, които събират помощи за манастирите.

Старецът Ерм се оказва бивш митрополит, който е наредил богослужение на български в църквите и е бил наклеветен от гръцките си съперници. Изпратен е като роб гребец в галера. И там е оцелял. Благодарение на смелостта, ума и желязното си здраве и психика.

Един човек, който е изпреварил своето време и е станал жертва на идеите си. Много по-късно ще имаме отделна патриаршия и богослужението ще бъде на старобългарски.
Но все някой трябва да е пръв.

Старецът Ерм подготвя Паисий психологически за писането на книги. Той смята, че това е един вид самоидентификация и свързване - ще употребя отново съвременен термин - с енергоинформационния слой на вселената.

„Да четеш книга, брате Паисие, е почти толкова трудно, като да я напишеш…само че отнема по-малко време… Такива като тебе цял живот си остават сами. Техните жени са измислиците, а потомците им са думите. Ако написаното надживее пишещия го, де.”

Малко ми е мъчно за ритуалното самоубийство на Ерм. Но го разбирам. Той е изпълнил своята житейска мисия. И може да се венчае за морето.

Преминал през огромни изпитания, болести смърт, епидемии, духовно обучение Петър се превръща в Паисий и е готов за своята мисия - да даде на народа си памет за неговата история и национално самочувствие.

Целият роман е посветен на една тема - израстването на човешката душа до висините на подвига.

Добросъвестното проучване на исторически, житейски и битови детайли прави повествованието живо, ярко и достоверно в нашите очи. Ние научаваме много неща от бита на българи и виенчани, на турските бейове и субашии. Научаваме например, че син фес се позволява да носи християнин, който служи на султана по-вярно и от неговите поданици мюсюлмани. Предателството към народа си е било издигнато в ранг…

Повествованието ни потапя в един друг свят с неговите търсения, тъги, неволи, трагедии. С виждането на света през съвършено различни очи. Със странни за съвременника мотиви за постъпки, виждания, вярвания. Народът ни е оскотял, загубил памет и свяст. Доведен е до това състояние съзнателно.

И сега отново усещаме съвременното звучене на романа. Защото нови еничари шетат по нашите земи. И пробват да доведат народа ни до безпаметно състояние. От нас зависи дали ще позволим това да се случи.

И съвременно, и актуално звучи молитвата на Паисий към Бог Отец. С такава молитва се обръщат и сега всички духовни лидери на нашия, пък и не само на нашия народ.

“Племе, което не знае своето минало, не знае какво да очаква от бъдещето. И винаги се страхува от това, че е живо, и предполага най-лошото. И когато злото настане, людете го приемат без изненада и без ропот, като го смятат за Божия воля! И бавно вехнат на отсечения си корен! Така умират народите!
……………………………………………………………………………..
Помогни ми, Боже Всесъстрадателни, смирено да последвам Небесния Ти пример и - о, дързост! - отново да сътворя загубената във времената памет на българите и да им дам, както преди векове Покръстителят - цар им е дал Святата Христова вяра, а после и двамата братя-светци са им дали четмо и писмо…
……………………………………………………………………………
И дай ми да бъда машата Твоя, чрез която святата ти промисъл да достигне братята ми, а аз много грешен и смирен, да пребъдвам до края на дните си в благодарност към Тебе и на ползу роду болгарскому… Амин.”

Всеки от нас, пишещите, трябва да отправи такава молитва. Всичко друго е от Лукавия.
Амин! Да бъде!