ГЛАСОВЕ
поема
Из „Дом над покрива” (1986)
ВСТЪПЛЕНИЕ
Дойдох, видях: непобедимо, едно глухарче вдига флаг.
Но нещо пак с доброто има - накуцва то, замята крак.
Все тъй живея, с кожа-болка - и не помислям да съм смок.
Бунтовник съм, не богомолец, но аз признавам: имам бог.
Склонен до якото му рамо - там после мога да умра.
А днес, под слънчевото знаме - ще викам своето ура.
Знам, обичта не ще оратор. Не исках да се пъча горд,
но набеден за атентатор, не крия: мойте чест и род
от бъдещето идват с корен. Тъй съвестта на комунист
будува в мен: да бъда скромен, а скръбен - да изгрявам чист.
Уседнал свят! - шептят край мене. А нейде скитника - талант,
самотен, тъжен или гневен - превит в килия и в таван,
за новото пак пее песен. Ръжда, знам, има в този свят -
и затова не ми е лесно… Но няма да превия врат.
І
Дай ми, господи, глас - да надпея гората,
дай ми тънки крила - да съм силен и волен!
Всичко, боже, вземи - но едничко те моля:
мир да бъде за теб - мир за теб и децата.
ІІ
Докога все така ще се случва в живота -
да си мислим едно, а да казваме друго?
Докога все така - тихи, мъдри и кротки,
ще хриптим: свестните у нас считат за луди?
Докога все така - пред подлеца невзрачен
ще превиваме гръб, ще търгуваме с вяра?
Докога все така - уж за хляба ще плачем,
а душите от глад и от жажда изгарят?!
ІІІ
Ликува жабата - налапала мухата,
а после в свойто блато се завръща.
Човекът също скача над земята
и слиза долу - в малката си къща.
ІV
Върви си светът…Неволя нова
измества стари. С угодно слово
се пазим ние…О, боже прави,
какво ще срещнем? Със болка, слава,
с надежда, вяра - но в дом без огън?
С другари мили - но с памет злобна?
Родино свидна! Пресвята майко,
прости ни трижди…Сами си знаем
как нощем плачем, как денем пеем.
След миг щом паднем, не ни забравяй:
сложи звездица - и стръкче здравец.
V
Аз мечтая да блеснат от щастие дните -
а човекът самотен да срещне свой брат.
Аз мечтая да греем правдиви, открити -
като слънце красиви, като водопад.
Трудно, зная, ще стане - в живота объркан
страда честният, а мерзавецът няма срам.
Ето, мечтая си аз, а вътре в мен мълком
святка: не се ли залъгваш, вярваш ли сам?
Вярвам, това ме крепи, живея с надежда,
търся радост - наяве съм пътник и в сън.
Нямам брат, но войнишкото цвете отглеждам:
здравец балкански - в студ, на балкона отвън.
VІ
Аз имам син - и той ще има.
С децата, знам, ще стигнем зримо
в мечтани дни…
Май утопично,
ще кажат, авторът лиричен
се трепе тук с проблема вече?
А има други, по-сърдечни!
Така е май… Сега самотна
като луна - но млада, топла,
жена ми спи. А аз все още
се любя с думичките нощни.
VІІ
Засявам зов и надежда - до тях във браздите лягам.
А дните навъсват вежди - ни слънце, ни капка влага.
Събратя очаквам само - във труд израсли, не в мъка.
През хълма вода ще носим - със сухи уста и глътка.
Ще бумкат сърцата диво - без песен, без вик из гърло.
Но тъй е - край нива празна сам пъпа си сякаш хвърлих.
А в мене ще плаче трети - с глас бял извътре ще вие.
Но той ще чака до в петък - сам вижда, малко сме ние.
Тъй вече напрегнах кости - ще пукат скала и камък.
Далече е, не е за гости. Почакайте, скъпи, малко.
ЕПИЛОГ
Боже Бъдеще - ти, който всичко ще видиш
с поглед остър и чист - от сокол или видра,
имам втора молба: както камъче в мида,
в нас е скрита Душа - запази я от гибел.
