СЪС ЗАТАЕН ДЪХ
Познавам поетичното творчество на Иван Карадачки. Той не трупа стихосбирка след стихосбирка. Всяка от книгите му (”Нула часа”, “Открито море”, “Фронтова територия”, “Сърцето ми събужда времето”, “С духа на детството живея”, “Кладенец във времето”), има своя физиономия, свои настроения, определени идейно-художествени измерения.
Новата му книга “Изгубени светове” е мъдро, лирическо произведение. Страниците са наситени с поетични открития, отделните, предимно кратки форми понякога не носят заглавия, но съдържат житейски истини, изненадващи метафори, различни, но целеуказващи послания, запомнящи се обобщения.
Четох и препрочитах творбите не на един дъх, а със затаен дъх.
Оглеждах циклите, които имат особен поетичен строеж, своя територия, населена с четиристишия, два и три куплета, отделни импресии.
Пътувах през изгубените светове на поета, съпреживявах омагьосаните му нощи, усещах ехото на отминалото време и разбрах, че той “пресява живота си упорито, /тъй както е прието: /брашното - през сито, /лещата - през решето…/”
Колкото и пъти да прочетох новите стихове на Иван Карадачки, събрани в книгата “Изгубени светове”, си представях една и съща картина. Синьо, чисто небе, по което се гонят, застигат и задминават игриви, ту бели, ту прозирно-сиви, рехави и гъсти, от време на време черни дъждовни облаци.
Те внасяха в душата ми не само ведрина и свежест, но и вътрешна тревога, изостряха сетивата ми, будеха съвестта ми.
Цялата архитектура на тази книга е подвижна, плаваща и преливаща, четиристишията се редуват и сякаш се надпреварват да ни кажат все по-нови неща, но и кристализирали наблюдения. Всичко обаче в стихосбирката се побира в определена координатна система.
Тя е очертана точно от поета, чието сърце има две междужителства:
Гробът на мама
и едно далечно селце -
столица на любовта ми!
Още в първото стихотворение “Родина” от три четиристишия Иван Карадачки изповядва “Обичам те!”
… И щом безродник те петни, или
подлец над твойта болка се надсмива,
обичам те в съдбата ти горчива,
а повече - когато те боли!
Възторжено, оригинално, чрез “говорещи” метафори поетът признава любовта си към родината.
Кой пръв те е нарекъл кът от Рая
навярно влюбен като мен е бил -
това аз никога не съм го крил:
Обичам те! Сега. И винаги! Докрая!
Най-големият цикъл в новата книга на Иван Карадачки е първият. В този раздел всички лирически творби произтичат от живота. Те са изпяти изящно не поради това, а защото авторът носи поезията в себе си.
В стихотворение, посветено на М. Владимирова, поетът декларира, че извън хоризонта никой не стига и лично той не “би го догонил и вятър да бях”. Но не спира дотук.
Продължава:
И само сърцето в нощите къси
нашепва ми строго: не спирай, върви -
все някой ще срещнеш душа да си търси,
все нечие друго сърце да кърви!
Когато четох втория цикъл “Световъртеж” се сещах за признанието на класика, че дивните стихове обземат сърцето като свидна любовница.
Изкушен съм да приведа едно чисто човешко признание:
Всеки си има
своя Голгота
и Ахилесова пета:
глътка щастие,
кратко като живота,
угризения -
вечни
като смъртта!
В този цикъл някои от творбите са посвещения на колеги, на дейци в областта на науката и културата. Някои са конкретно свързани с живота и делото на човека (М. Бежански, Р. Босев, П. Динчев), други са по-косвени и по-общи.
Всички посвещения обаче отговарят на съвета на българския класик: “думите прегръщат човека, а мисълта го целува”.
Има едно стихотворение, озаглавено “Пътека”, посветено на мене. Не от суета го споменавам, а защото в него поетът е кодирал своя философия, която изповядва /- Каквото търсиш, няма да намериш, /ако в сърцето си не си го скрил!
Може на някои да прозвучи като декларация, но за мен е изповед “Ние от старост не мрем”. Защото други причини ни тикат към смъртта: бездушието към човека от всички, които уж са слуги на народа.
И още причини ни убиват всекидневно: алчност и злост, обиди. “Всеки - зажеглян като в ярем, /който само душата може да види!/”
И аз, като Иван Карадачки бих завършил книгата с автобиография в шест стихореда:
Всяко чувство, всяка мисъл -
всичко е
в сърцето ми било…
И каквото досега съм писал,
писах го
в единствено число!
