Елена Алекова

Умна. Наблюдателна. Ранима. Силна. Загадъчна. Неуловима. С това съвсем не се изчерпват определенията за авторката на този сборник Мина Карагьозова. А защо започвам с нея? Защото тя е основата на основите в книгата. Наблюдаващият и наблюдаваният (сред други наблюдавани). Субектът и обектът. Темата, сюжетът и страничните повествователни линии. Може би с всяка белетристична книга е така, само че в „Екстаз” за първи път тъй видимо, тъй рязко се очертава тази ненатрапваща се особеност на прозата. Дали причината не е в предпочетената жанрова форма, нова за литературата ни? Дали не е особеност на авторовия стил? Или и двете заедно? А може би нещо друго… Всеки сам за себе си решава.

Мина Карагьозова е събрала в „Екстаз” свои статуси от Facebook. В специфичния речник с термини на Facebook статусът е описан като „виртуален израз на всяко едно нещо, което може да ви роди главата” и което се вижда и коментира от виртуални приятели. Хубаво е, че ние държим в ръцете си книга - „реален израз” на онова, което Мина Карагьозова, използвайки една от социалните мрежи, е искала да сподели с нас някак по-интимно, свойски, „като на приятели”, а не просто на всички, които биха го прочели, познати и непознати. Не че само приятели ще я четат. А че всеки читател ще се усети като неин приятел.

Това скъсява дистанцията и отваря сетивата за по-скритите послания в книгата, които се виждат само когато сърцето е отворено. Защото, събрано в книга, това, което Мина Карагьозова споделя, излиза от матриците, от „фейсбучините” на виртуалното и от наочниците на „каквото може да роди главата”. И се превръща в литература, родена от сърцето и адресирана до сърце. Без матрици. И без наочници.

Мина Карагьозова не разчита на нищо друго, освен на сърцето. Така се пресяват приятелите. Особено „виртуалните”. Защото приятелството също е от сърцето. И към сърцето. Понякога боли. От раздялата с неблагонадеждните и фалшивите. Но по-добре болка от нещо истинско като раздялата, отколкото сладки заблуди, самоизмами, лъжи и лежерни лъжовности цял живот.

В „Екстаз” всичко е истинско. И болката. И светлината след нея. Всичко. В „Екстаз” няма място за мними приятелства, за маски, напердашени от фотошоп, за криеници (зад чужд профил), за сълзливи пожелания, за „ох, че гениално!” и „ах, колко си талантлива!” (Facebook прелива от легион подобни „генийчета” и талантливци).

Мина Карагьозова е толкова драстично искрена, че реже като с бръснач. Думите й са обикновените наши думи, но изпод перото й излизат наистина режещо остри. Как става така? Неизвестно. Някаква алхимия вътре в словото се извършва, която го преобразява. Тя идва от човека, който пише.

Преди време Мина Карагьозова подхвърли в разговор, че през последните две години е минала през психологическа бариера, отвъд която вече не желае да се съобразява с никакви конюнктурни тенденции в литературата, че е решила да пише „едно към едно”. Така и пише.

Но работата не е само в това. Писането „едно към едно” тласка пишещия към следваща бариера за преодоляване - да пише за онова в себе си, което повечето хора дори не забелязват или отричат, тоест за своята сянка. Мина Карагьозова преодолява с лекота и тази бариера. И от тук, струва ми се, започва алхимията, която превръща обикновените думи в режещо остри думи, в думи, които преобразяват, в думи, които лекуват.

Алхимията се прехвърля върху човека. Мина Карагьозова осветява сянката - и сянката изчезва. Става светлина. Нещо като „катарзиса” на древните елини. Само че за разлика от тях Мина Карагьозова го предизвиква у себе си, а не у другите. Другите… Който разбрал - разбрал. Който не разбрал - не разбрал.

Затова може би тя го назовава „екстаз” вместо „катарзис”. Екстазът също е преминаване на граници, освобождение. Слово, обърнато към себепознание, себепречистване и себевъзмогване. Адресирано до онези, които разбират. Без маски. Без фалшиви профили.

Докато четеш книгата, някаква невидима, но осезаема сила през цялото време скрепява всичките разнородни наглед белетристични „късове” (думата е условна) - разкази, импресии, наблюдения, спомени, „ситнежи” - в едно реално и същевременно нереално, магично, очарователно, невероятно цяло. Огромна, зашеметяваща центростремителна сила!

И много нежна едновременно. Това е тя. Докато пише за другите и за всичко друго, Мина Карагьозова - без дори да предполага - рисува, живописва, вае онова, което е тя. Към което се стреми. Което търси. Което иска и трябва да постигне. През абсолютна всеотдайност. През всячески изпитания. През правилни и грешни стъпки. През тъга и радости. През съмнения и светла вяра. Какви прозрения за човека! Какви дълбочини човешки! Каква бездна!

Ако искаш, любезни читателю, да се докоснеш до истинското в човека, до онова, което човекът е без покривала и финтифлюшки, отвори тази книга и се отдай изцяло на нейните подземни и небесни сили, подводни течения и огнени вихрушки.

Ако искаш да потънеш по-дълбоко в познанието за себе си, довери се на разказаното в тази книга - то е разказано, за да те води навътре, навътре - към теб, към себе си. Там, където ти си ти. Такъв, какъвто си.

Благовещение 2021