Лидия Николова

Живеем в свят, където постоянно се употребяват думите съчувствие, съпричастност, справедливост, човешка топлина и доброта, и колкото по-често те са повтаряни, толкова повече влаганото в тях съдържание се отдалечава от старите представи, приети и прилагани в продължение на столетия от народа ни и от човеците по света.

Тази вечер сме се събрали да поговорим за двете най-нови книги на писателя Георги Георгиев, едната редакторска, посветена на историческите имена Орешков и Патрев и другата, авторска “Шипченски мотиви”.

Вместо да започна да анализирам как възприемам като литературно произведение “Шипченски мотиви”, ми се иска да споделя, че първото, което ме лъхва като разгърна страниците им, е топлотата и човещината, с които авторът избира обектите на своите анализи и методът му да разкрива тяхната както историческа, така и човешка значимост.

Този си подход Георги Георгиев прилага в много от своите очерци, статии и книги и бих казала, че той е характерен за него.

Когато избира да анализира и творчески да обрисува всяка от многобройните в кръга на вниманието си личности, обикновено се спира на тези от тях, които заслужават не само неговата, но преди всичко обществената обич и признание.

Понякога според обстоятелствата ги привлича дори като лични приятели, приобщава ги, след това да ги анализира и популяризира по достойнство.

Избраният обект на перото си Георги Георгиев проучва с професионална грижа, с особена просветленост и умение да поднася свързаните с него важни биографични и исторически моменти.

Но авторът ни завладява и със способността си да въвежда читателя в атмосферата на конкретните събития и обстоятелства, в които описваната личност е изявила отличаващите я черти.

И всичко това при Георги Георгиев често е предадено с разказ за лични срещи, познанства и отношения. По този начин обектите на литературното му перо са силно доближени и до нас, читателите, ярко и пленяващо са ни разкрити не само целите и идеалите на неговите герои, но и техните чувства, стремежи и главно - дела.

Това умение да разкрива характери и събития от живота на своите герои и психологически да ги свързва с днешния ден Георги Георгиев до голяма степен постига чрез разказ на случки, съвместно преживени с тях.

В описваното действие той вплита понякога и своето лично присъствие, а това от своя страна прави повествованието му по-релефно, осезаемо и по-лесно да бъде съпреживяно от читателя.

С този си творческо индивидуален подход авторът успява да поднася широка палитра от вълнуващите житейски и исторически обстоятелства, сред които действат неговите герои, но и ни помага да вникнем повече в характерите им, внушава ни обществената и патриотичната, а оттам и човешката им значимост.

Творческите обекти от Шипка и района са подбирани не само според личните му критерии, а и защото те са, както той ги нарича “рицари на доброто” и още: “на човещината”.

Той ги анализира и чрез творчеството си ги популяризира, за да ги остави като светлинка в съзнанието на съвременниците.

Георги Георгиев не е роден в град Шипка. Но е приобщен, “присаден”, емоционално привързан и поради това е приет от местните хора като обичан, забележителен земляк, неуморен изследовател на местната история и герои, деен апостол на българските и човешките ценности.

А за себе си той вероятно отдавна си е един родолюбив шипченец. Нали затова така искрено и съдбовно се е посветил на славното минало на този край.

А от произведенията му неслучайно най-забележителен е може би големият негов том “Шипченци”, една истинска човешка епопея, библия, разказваща за редицата най-достойни синове и дъщери на този незабравим кът от родината.

Той не спира също да проучва и разказва за руското участие, за героичните подвизи и жертвите на руските воини в тежките им сражения за българското освобождение.

Когато се намира в Шипка, Георги Георгиев заедно с посветена група приятели обичат да се изкачват по стръмната пътека нагоре по историческия хълм. И сядат на разговорка до великолепния християнски храм-паметник, изграден със забележителното руско участие, който в мълчалив благослов и днес протяга бляскави златни кубета в небето.

Имах честта и удоволствието на това знаково място, под тези златникубета да срещна и се запозная с член от тази тяхна приятелска група - руския професор от Санкт-Петербургския университет Виктор Григориевич Гузев, по специалност филолог-турколог, а по личен избор от години съпруг на Здравка Хаджиева, българката, коренячка от град Шипка.

За него, забележителният учен, в новата си книга “Шипченски мотиви” Георги Георгиев публикува сърдечен, вълнуващ очерк. Тогава, където и да се намирахме другаде, при подобно запознанство с професор Гузев бихме желали да си говорим за неговите пътувания из Балканите, за изследванията му или за привързаността му към самата Шипка…

Но там, под сияйните куполи на християнския храм-паметник цялата компания спонтанно запяхме сплотяваща ни българска песен.

Държа сега “Шипченски мотиви” на Георги Георгиев и си мисля за многозначните мотиви, подбудили го той внезапно в книгата си да възкликне: “Има ли рицари?”

И с оправданото си безпокойство на съвременник да продължи: “Докога, Боже! Не ще ли проумее човечеството, че няма последен бой. Може да дойде само окончателната гибел на планетата. Падналият в боя, победеният се надига след време и боят продължава…”

Но сега си спомням, че тогава край Шипка, под златните кубета на огрения от слънцето храм, песента ни бе щастливо стоплена и споена от взаимното, от човешкото разбирателство.