ОТРОВЕНА КРЪВ
Козите на Лазар Чонин бяха недоволни. По цял ден те щипеха треволяка, изостанал тук-таме из камъните, гризяха стръчките на бодливите храсталаци и час по час гледаха към планината.
Едрият пръч повеждаше стадото нанататък, където се протягаха зелените склонове, но преди козите да се закатерят по камънака, чуваше се гласът на Лазар:
- Гяя, вълци ви яли!
Тогава пръчът се обръщаше, брадата му трепереше от яд и той бе готов да забие рогове в корема на козаря.
Лазар обираше сламките от себе си, после нетърпеливо мереше времето по слънцето, дигаше кривака от земята и тръгваше да свърне потеклото към храсталаците стадо.
Звънците тогава почваха да бият зли и сърдити. Козите не разбираха какъв грях бяха сторили, та трябваше да си губят времето около тоя чифлик, където не бе останала капчица зеленина. Само една реката ги радваше, но за тях ли беше да дъвчат горчивите ракити наред с ярците, вчерашни младоци!
На обед Лазар остави еднички кучетата да ги пазят и потъна във върбалака към чифлика. До стубела, като крило на пиле, трептеше една женска забрадка. Като вълк той прескачаше храсталаците, налиташе, но пилето с бялото крило не отлетя.
- Гугутке! - засрича запъхтеният Лазар и напусто се мъчеше да приказва меко. Гласът му звучеше грубо, като че лае куче. - Едвам изтраях да се дигне слънцето!
Гугутка вдигна лисичи очи и подхвърли:
- Не трае ли ти се, милото ми? Ами как ще траеш като си намеря стопанин?
Лазар я погледна изпод вежди:
- Такава ли била работата? Значи вярно е! Затова ли досега се губиш, а?
Думите западаха тежко, като че се търкалят скали по нандолнище. Можеха да смажат някого. Гугутка се засмя с оня светъл смях, който зашеметява. Преди да се усети, тя го прегърна и целуна. - Не виждаш ли, че те лъжа - засмяха се бузите й.
Засмя се и той:
- Пилето ми - омекна гласът му.
После я улови през кръста и като в миналите дни я понесе към храсталака.
- По-мирно, мечка такава! - продължаваше да се смее Гугутка. - Мирно, че ще викам!
Тя удряше с юмруци коравите му гърди, но ако той я отпуснеше, тя насила щеше да го задържи.
- Гугутке!
- Какво?
- Кажи, пилето ми, истина ли е това за барутанлията? Думат ги всякакви в село. Праща ли годежници?
Тя се притиска още по-силно към него. Зашеметява го.
- Мълчи! Не питай!
- Че знам ли аз - сричаше замаян Лазар - той е най-богатият от долнокрайненци, ти си най-хубавата вдовица по нашенско, земите ви се допират. Съберете ли ги - да препускаш с кон, не се изхождат. А аз какво съм - козар!
Лазар рови с пръсти косата на Гугутка. Златна като коприна на царевица.
- Ще те удуша, ако ме лъжеш!
Тя се смее все така, като че е пила вино.
- Удуши ме, де!
И пада в ръцете му, мека и топла.
Лазар познава тоя остър дъх, който зашеметява и кара кръвта в жилите да шуми и пее като отпуснат бент. Лъжат хората, прелитат из главата му мислите, бели като гълъби. Завиждат й и лъжат.
- Гугутке, златна Гугутке! - пие той, изжданял, мократа топлина на задъханите й устни. Тя го омаломощава. Опи се.
Гугутка първа отваря очи, отскубва се и хуква нанадолу по реката. Върви, а на Лазар се чини, че белите й крака летят и пеят.
- Чакай - вика по нея той - чакай, утре пак тука!
Тя се не обръща.
Лазар тръгва към стадото и не сеща, че стъпя. Хвърчи. Пред очите му се гонят бели гълъби. В зелената тишина на върбалака реката пее, като че там се къпе Гугутка. По устните му гори сладък мед.
Иска му се да извика, че да хукне и прелети с коня си през ниви и долища, горите да поломи, да издигне Гугутка при слънцето и да каже:
- И ти грей като него. От слънцето си по-хубава!
Обръща се и поглежда къде чифлика, вижда едно слънце с руса глава.
Но тая вечер по долнокраинския път надойдоха талиги, загърмяха тъпани, писнаха гайди и зарадваният чифлик се провикна: - Ихууу!
Разбра ли Лазар какво се беше случило? Той позна талигата на Барутанлията по шарените наплати и едрите гривести коне. Тогава по жилите му потече жарава. Издигна кривака си да го стовари срещу някого, но вместо това изрева като че го колят.
Едрият пръч се затече след него. Козите и кучетата се юрнаха по своя чобанин. А той тичаше като луд. Прескачаше храсти и глогини, виеше от болка, съборясваше се и падаше, хапеше земята.
Изведнъж видя, че е стигнал чифлика, видя осветените прозорци, вътре сватбарите и без да ще се спря като пред пропаст.
След него тъжно дрънчаха камбанките по шиите на козите. Защо бе дошъл тука? Какво търсеше в мрачевата на лятната вечер? Гугутка ли? Че тя се жени! Поигра си с него и сега дига сватба. Щяха да се изсмеят в очите му, като го видят така обезумял и разчорлен.
Във виделото се виждаше Гугутка. До нея Барутанлията в чизми и с нови дрехи я гледаше, като че иска да я изпие с очите си. По едно време той стана и Лазар видя, че на шията й засвети тежък наниз от жълтици. Засмя му се, както през деня се смееше нему. Барутанлията я улови през кръста. Лазар захапа дланта си, за да не извика.
- Да е честито! - провикнаха се пияните сватбари.
Лазар бе долепил чело до прозореца, лицето му бе бледо като земя, а очите гледаха алени и изскочили навън. Гугутка погледна, но виното я беше зашеметило, та не го позна. Смехът й се люлееше из стаята и падаше като златен дъжд.
Това е дявол, а не жена, светкавичеха се мислите в главата на Лазар. Звуците на сватбената вечер го удряха с камъни.
- Да е честито! - провикнаха се отново сватбарите.
- Да е честито! - изрева Лазар и удари с кривака си прозореца.
Чу се звън на разбито стъкло. Тоя звън го пробуди, той се сепна и отстъпи. Така ранено животно се залюлява, преди да хукне да дири биле за топлата си рана. Упъти се към планината. Мракът го заля.
Нощта шумеше, черна и настръхнала, дърветата тичаха изплашени, а в реката дълбоко се давеха кървави звезди.
Козите на Лазар се заклатиха след своя господар. Редом с него тичаше едрият и силен пръч.
Едно загубено пиле се удари в гърдите на Лазар. Без да мисли, той се опита да го хване, но улови сърцето си. То биеше така силно, като че искаше да изхвръкне навън.
——————————
в. „Литературен час”, г. 2, бр. 34, 6.05.1936 г.
