Димитър Петров

по истински случай

Разхождам се една ранна утрин в центъра на Варна. Застоях се пред Общината. Чаках да отвори библиотеката, намираща се на първия етаж. Носех служебна пратка за колегите. Впрочем, в събота работеше само компютърният кабинет.

Моята позната Занка Кенарова бе дежурна. Отвън, в градинката пред библиотеката, имаше паметник. Близо до него стоеше човек, облечен като коминочистач.

Целият бе в черни дрехи, с цилиндър, четка за чистене на комини с дълга дръжка и стълба. На импровизирана табела от картон пишеше с разкрачен почерк: „Пипни ме за късмет - цена 2 лв.”.

Малко встрани от него имаше три циганки, които препречваха пътя на преминаващите граждани, предлагайки им да гледат на ръка. Някои се спираха от любопитство да послушат.

Всеки иска да чуе нещо хубаво за себе си и някакво положително послание за бъдещето. Повечето ги подминаваха.

След около половин час колежката Кенарова дойде.

- Здравей, приятелю, колко се радвам да те видя!

Имахме уговорена среща. Отключи. Влязохме в компютърната зала на библиотеката. Направи кафе. Попита ме дали съм говорил с гледачките пред паметника. Отговорих, че не съм. Докато подготвяше компютрите за посетителите нареждаше:

- Слушай, приятел, като си тръгнеш, да не отидеш при циганките. Те са мошенички. От близко село до Варна са. Всеки божи ден идват и заработват на гърба на наивни граждани. Все някой се хваща на въдицата. Тази, която има бенка на дясната буза, се казва Станка. Изрусената е Василка, а оная дребната с дългата плитка и фуста е Николинка. Вземат по 30 лв. Първо подлъгват жертвата с 5 лв. Щом клъвне, таксата се увеличава. Зависи, според клиента. Добри психолози са и имат интуиция. Преценяват жертвата за нула време. По дрехите, по лицето, по стойката. Точни са, но не познават бъдещето. Няма как да го познаят. Хората да не са напечатан фантастичен роман, че да прочетеш бъдещето им. Това са си наши циганки от близкото до Варна село. Ние си ги знаем. Ясно ли ти е, приятел! Не се спирай с тях и не им обръщай внимание.

После Занка разказа историите на трите циганки. Били от селото на свекърва й. Разбрах за семействата им. За бизнеса им. Всичко. Разказа ми го, защото я слушах с интерес, а тя имаше нужда да споделя с някого. Говори още за свекърва си, за дъщеря си и за постиженията й в училище. Беше щастлива и се радваше.

След като свършихме служебната работа и си поговорихме за много общи неща, аз си тръгнах. Имах време до обратния автобус за родното градче и реших да се разходя по центъра или в Морската градина, която беше наблизо.

Усещах приповдигнато настроение и приятно пролетно чувство. Времето беше чудесно. Озовах се на площадчето пред библиотеката с паметника. Наслаждавах се на слънцето и пролетните звуци. Кестените цъфтяха и листяха.

Към мен се приближи една от циганките. Бе Станка с бенката на дясната буза. Заговори ме:

- Господине, аууу, колко си интелигентен! Да ти гледам на ръка. Малей, имаш една руса жена на сърце. Ама трябва да направиш нещо, господине!… Дай пет лева и ще ти кажа какво. Кой бяга от щастие!?

- Да не би да е кестенява, тая дето е на сърцето ми? - я попитах.

- О, да, извинявай, умни господине, кестенява е. Просто не можах да видя добре. Да, да - кестенява е.

- Е, това вече ми допада. Познаваш. Мога ли аз да ти кажа нещо.

Подадох й 5 лв.

- Кажи ми, чаровни господине. Млад си и имаш още време да получиш голям късмет в живота…

- Добре. Слушай сега, дай ми петте лева обратно и аз ще ти гледам.

- Не може! - отсече троснато тя. - Тук ние гледаме!

- Добре де, ще ти гледам без пари. Ти се казваш Станка. От близко село до града си. Комшии са ти Николинка и Василка.

Показах ги.

- Мъжът ти почина преди пет години от пиене. Имаш три деца. Двете са от мъжа ти. Последното, Златанчо, е от патрона на махалата Гаджо.

Станка бе изумена. Гледаше ме като гръмната. С протегната ръка. Със зяпнала уста. Приближи се още до мен и прошепна:

- Ти да не си от държавна сигурност?

- Не съм от тях - й отговорих - обикновен човек съм. От провинцията. Работя в читалище. Спокойна работа. Въпреки това имам колеги, които не ме признават и ужасно ме мразят. Я ми гледай за тази омраза!

- За това не може да се гледа. То на вас, българите, ви е дадено да сте такива. Природа. Кадърните и умните са мразени. Правят им кални номера и мръсотии. Затова можещите и умните българи бягат в чужбина. Там ги признават. Всеки ден дават по телевизора успели българи в чужбина.

Обърнах се и си тръгнах с парене под сърцето. Чух отново гласа на Станка:

- Господине, да кажа на Гаджо, нашия патрон! Ще измисли как да ни помагаш.

- Не, Станке, - й рекох - продължавайте работата си. Вие давате надежда на хората. За парите не се притеснявайте. Който ви даде - си е негова работа. Личен избор. Мнозина си отиват от вас с чувство на въодушевление, успокоение или вяра в себе си. Дори всичко да е измамно. Нищо лошо не правите.

Отново се обърнах и си тръгнах.

- Господине, господине! - викна Станка. - Чакай малко!

Спрях се.

- Ето ти петте лева. Ти ще постигнеш много…

Взех парите и вече бях решил окончателно да си тръгна, но чух бързи стъпки зад себе си. Този път не бяха на жена. Обърнах се. След мен тичаше коминочистачът.

- Господине, може ли, да ви питам нещо?

- Може - отговорих с въздишка.

- Аз не съм циганин, а българин. Работя тук като коминочистач, демек късмети раздавам като пипна някого, за по два лева. Заработвам. Малка пенсия…

- А, не! - отсякох категорично.

- Не бе, не бе, господине! Просто, може ли, вие да ме пипнете за късмет. Чух разговора с циганките. Вие да ми дадете сила за късмет. Ето ви два лева.

За миг през главата ми минаха куп мисли. Абе, викам си, какво става тук в тая Варна, бе! Къде попаднах? Какви са тия късмети и щастия. Някъде надолу се виждаше улица, алея с палми в големи каци, наредени по тротоара.

Очертаваха пътя към Морската градина. Понечих да тръгна, но човекът омазан в сажди, с черни дрехи и цилиндър ме задържа още малко. Недалеко се виждаше бюст-паметник на Стефан Караджа. Казах си, няма да пропаднем като народ, щом още имаме опори като тази…

Коминочистачът ми даде два лева. Пипнах го и му пожелах късмет. Показах му бюста на Стефан Караджа. Той вдигна рамене. Във Варна идвали вякакви хора и никой вече не знаел кой е тоя.

- Той е жив! - му изсъсках.

Кожата ми настръхна. Тръгнах към каменната глава на героя. Спрях се за минута пред бюста и помълчах. После се озовах на алеята с изглед към морето.

Седнах на една пейка и се загледах в далечината. Здравей, море, си казах мислено. Ти си вечно. Кажи ми нещо. Морето мълчеше…

Покрай мен тичаха деца, придружени от младите си загрижени майки. Беше топло и слънчево. Дърветата помахваха с млади зелени листа. Лодки се рееха в далечната синева.

Към мен се приближиха мъж и жена. Русоляви и издължени. Не изглеждаха нашенски. Мъжът попита:

- Катедра, катедра?…

Не разбрах какво ме пита. Започна да ми говори на език, приличащ на френски. Ръкомахаше и обясняваше нещо разпалено. После ме приближи още. Допря ръка до гърдите ми. Каза:

- Рита, Рита… Окей? - посочи жената.

- Окей, - отговорих механично - Рита!

Отново ме попита:

- Катедра? - и започна да се кръсти, като пееше с равен глас - „Патер ностер, кви ес ин целис, санктифицетур номен туум…” (Pater noster, qui es in caelis, sanctific?tur nomen tuum).

Изведнъж ми просветна. Сетих се. Питаше за варненската катедрала „Св. св. Кирил и Методий”. Показах му пътя с ръце: направо нагоре до булеварда и после наляво и право там…

Той тръгна. Рита остана с мен. Зачудих се какво да правя. Тя ме гледаше в очите и следваше всяка моя стъпка. Говореше ми нещо. Попитах я какво иска. На български. Тя ми отговори на езика си. Пак я попитах, дали иска да я заведа до морето, на барче или да се разхождаме. Окей, окей! - отговаряше след всяка моя реплика. Брей, викам си, какво ще я правя тая сега? Рита.

Ами ще я гледам, какво да правя. Насадих се на пачи яйца. Тръгна наляво - тя подир мен. Тръгна надясно - тя пак подир мен. Докато си стиковахме действията, гледам насреща ми познати. От моето малко родно градче. Както винаги се случва, отиваш в чужд град, вървиш с чужда жена и изведнъж насреща ти познати.

Рита ми говори, смее се, обяснява нещо и ме държи под ръка. Познатите ни разминаха опулени. Поздравявам ги. Вървят и се обръщат да ни гледат. Мина ми през ума - Сега ще напълнят градчето с клюки и измислици. Ама - на! То за кутсуз, тази чужденка ми се лепна…

Пък и не й разбирам. Говори, говори и се смее. Ми, ще си я гледам, викам си. Това ми е късметът от варненската одисея. И започнах да я разхождам и да й говоря.

Аз й говоря и тя ми говори. Всеки на езика си. Бяхме на алеята на възрожденците. Спирахме пред паметника на всеки наш български герой и й разказвах живота и делото му. Тя кимаше и се радваше, сякаш ме разбираше. Повтаряше името. Абе, луда история.

Заведох я до паметника на Хаджи Димитър.

- Хаджи Димитър, - викам, - повтаряй Хаджи Димитър, Хаджи Димитър…

Тя повтори същото име няколко пъти. Доста смешно. Продължих да обяснявам:

- Някои хора остават завинаги безсмъртни. Други се опитват да шикалкавят в живота, а сякаш са мъртви приживе.

Тя клатеше глава и се радваше, пляскаше с ръце. Зададоха се момче и момиче. Рита изтича и им обясни нещо. Подаде им фотоапарат. Върна се при мен, хвана ме под ръка.

Издърпа ме пред паметника на Хаджи Димитър. Застанахме усмихнати за портрет. Младежите ни снимаха и си тръгнаха. После ядохме сладолед, пихме по бира в барчето. Откъм южната страна по алеите се зададе група чужденци. Дойдоха при нас. Познаваха се с Рита.

Тя им ръкомахаше и обясняваше нещо. Присъстващите ме гледаха и клатеха одобрително глави. Спътницата ми им говореше разпалено, сочеше бюстовете на възрожденците. Не след дълго при нас се завърна мъжът, който ми бе поверил Рита.

Водеше жена с малко дете. Времето ми за тръгване бе наближило. Опитах се да обясня, че си отивам, но не ме разбраха. Тръгнах. Рита изтича и ме спря.

С жестове на молба ме върнаха в групата. Събраха се пред паметника на Хаджи Димитър. Повикаха преминаващ спортист. Той ни направи обща снимка. Бяха ме поставили в средата. Накрая ми благодариха. Аз си тръгнах.

Пътувах. Заглушен от монотонния звук на автобуса гледах през прозореца разсеяно. Мислех за циганките. Какво толкова лошо правят. Нищо. Нишата на мошениците е пълна до пръсване от телефонни измамници, алоджии, лихвари, имотни измамници, данъчни тарикати, сутеньори, чейнчаджии, дилъри, лъжеполицаи, корумпирани властимащи с чадъри и прочие долнопробни хорица.

Деветдесет процента от тях не са цигани, а българи. Мерзост! Докато обикновеният българин живее на ръба на оцеляването, те на врата му смучат кръв.

Ето, да вземем коминочистача. Човекът е принуден да се прави на маймуна за два лева. Колко ли са като него. Полека-лека започнах да се ядосвам.

Днес вече никой не помни кои са възрожденците. А едни рижави луничави чужденци, от незнам къде си, слушаха моята реч на непознат за себе си език и клатеха одобрително глави. Какъв свят настана…

Минаха три години от срещата ми с Рита и чуждестранната група в Морската градина. Един неделен ден седях и гледах телевизия в ранния следобед. Предаването бе за чужденци-европейци, заселили се в нашите старопланински села. Загледах се и се заслушах. С изумление видях, че това са Рита и мъжът от оня паметен ден във Варна.

Разказваха историята си. А тя беше за непознатия българин в Морската градина. Него ден имали едновременно срещи на две места. Основната група трябвало да се срещне с българин, нает от фирма като водач и преводач, при бюстовете по алеята в Морската градина.

Но групата се забавила. На мястото били отишли само Рита и мъжът й Лукас. Появил се българинът. Лукас го оставил с Рита, да чакат групата. Направило му впечатление, че преводачът не знае белгийски френски. От фирмата им обяснили, че е перфектен преводач.

Другата среща била по същото време пред църквата „Св. св. Кирил и Методий” със сестрата на Лукас и детето й. Той отишъл там, да ги чака. След като ги посрещнал се върнал в градината при групата.

По-късно всички разбрали, че българинът не е наетият преводач, а случаен човек. Преводачът попаднал в пътно-транспортен инцидент и не можал дори да се обади, че няма да дойде.

След този случай Лукас и Рита решили да научат за българските възрожденци всичко. Днес живеят в село Миндя, трайно заселили се и търсят непознатия мъж от Морската градина на Варна.

Били му благодарни, че срещата им с него им променила живота и осмислила старините.

Показаха в предаването двора и къщата си, превърнати в музей на Възраждането. Насред чимширите се издигаше величествен бюст на Хаджи Димитър.

В стаите на балканската къщичка, с каменни плочи за покрив, върху белите кириши, висяха портретите на Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Георги Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски.

Белгийците разказваха един през друг с необясним ентусиазъм на развален български език нашата история. Накрая Лукас и Рита се обърнаха на разбираем български от екрана:

- Непознати наш приятелю, ела ни на гости в Миндя! Благодарим ти!

На цял екран се появи общата ни снимка пред паметника на Хаджи Димитър и аз по средата. После снимката се увеличи. Останах сам на цял екран…