ПО ЖЪТВА
Както четеше вестник сам пред кръчмата си - седнал на дългата дъсчена пейка и широко облегнат на масата - Гроздан почувства сладостна дрямка да отпуща членовете му - и той сложи вестника и подпря главата си на ръка. Упойката на въздуха, който идеше от зрелите полета, действаше тъй силно тука, под дебелата сянка на лозата - че Гроздан не се сепна от неочакваното разкрякване на гъските… Той смътно премисли само - че това е Русчо, слугата му, който за да си намери работа, беше отишъл да разчисти вадата насреща, пред кръчмата - че той ще е разгонил гъските…
Все тъй унесен от дрямка, той дочу и хлопотенето на една талига, която приближаваше… Гроздан лесно разбра, че това ще е талигата на яйчаря Мартин: тя хлопоти така. И неволно пожела… тя да отмине, без да се отбива.
Но хлопотът изведнъж и близко спря - и Гроздан дигна глава.
- Умна е - казваше Мартин, като се навеждаше напред и тупаше кобилата по гърба. - Аз да забравя, тя не забравя… Русчо, едно стъкълце! Живо!
Мартин скочи от колата, привърза кобилата до един клон и отиде при Гроздана.
- Искам да те похвалям, Гроздане!… Жътва е, цялото село е вън на полето, кметът… и той е ударил ключ на канцеларията - а ти си все на пост! Така разбирам. Ако вършиш една работа, върши я както трябва! Може да се случи да мине един пътник оттука… да има къде да почине. Може да иде отдалече той, и да е уморен, и да е гладен. А може да има нужда да попита за пътя… Ами как?
Русчо, с измити мокри още ръце, донесе на табличка стъкло ракия и малко мезе. Нетърпеливо Мартин дигна ракията, изсипа я цялата в устата си и след това на еднъж я глътна. Доволен, че ракията го опари, той тракна стъклото на масата и взе с пръсти от мезето.
- Не е ли така, питам аз. Не е ли?
- Така е…
- И за друго още ще те похвалям - за тази табличка е, за мезето; задето си накарал Русчо да напръска и премете и вън; за градинката пред дукяна, която отдалеч кима със синьото си цвете на минувача; за тези измити и изтрити джамове, дето светят… ето за това! Човек, като влезе в кръчмата ти - и му става хубаво от чистото. Душата му някак се отваря. Русчо, още едничко!
Той извади цигара, почти в същото време извади и Гроздан - и двамата запушиха.
- И като гледам какво си направил, как си наредил, мисля си понякога - как сме търпели, преди да отвориш ти, толкова години, бордея на Пецата! Че то кръчма ли беше! Ей такова прозорче е: една педя джамче, и то неизбърсвано от години - тъмнина, не се види нищо като влезеш. По земята зиме и лете настъпяш кал. Бръмбари по стените.
- Една лампа не вземаше като хората, ами ни кадеше с газениче - прибави Гроздан.
- С газениче… така беше. С газениче… като добитъци в обор. и като му кажеш: „Защо така бе, Пеца? Една ламба с шише да вземеш да закачиш там на грдата, не струва бозна колко”, той мърмореше: „Тук е село, европейска лампа мяза в града… у Люцкана”.
Гроздан се разсмя гласно.
- А чуждите хора според кръчмата съдят и за селото. Ти мене питай, който съм ходил и ходил…. Дай я тука, Русчо! Голям да порастеш!
Мартин дигна и изпи на еднъж и второто стъкло.
- Яка е пущината! Първата стигна до лактите и колените; тази ще иде и до пръстите.
Той плати и стана.
- Къде ще ги караш? - попита Гроздан, като гледаше сандъците яйца в колата.
- На Люцкана… Гроздане! - извика неочаквано пак Мартин, уловил поводите и готов да се качи в колата. - Като се разчу, че си ранен лошо във войната, и после… че ти отрязали крака в болницата… - всички те пожалиха. „Свърши се тя, неговата” - казваха. Защото… нали сам си ореше, нали нямаш деца… а да остане да взимаш хора за кърска работа - остави я. Аз само отговарях: „Не го жалете, казвах, само да оздравее! Този човек е със сърце - и без крак няма да гладува”. И ето, тъй излезе. Хайде да ходя!
- На добър час!
Талигата захлопа пак по шосето, бавно зави зад ганчовия двор и се закри. Скоро престана и да се чува.
*
Думите на Мартина, които като неочкаван и шумен порой рукнаха и отминаха - не само разсяха дрямката на Гроздана, но и дълбоко го засегнаха.
- Така а… пожалиха - мислеше Гроздан облегнат назад на стената и опрян с две ръце на масата. - Свършила тя неговата… Нищо друго не му оставало, ами да вземе блюдце и да седне на моста… А ето, че не се свършила! И хич се не била свършила.
Гроздан взе бастуна, изправи изкуствения си крак и стана. Най-напред той приближи малката правоъгълна градинка, обиколена с нисък, грижливо работен плет и я заоглежда - като че ли не той я беше садил и ограждал. Тя беше наистина хубава. После се обърна към кръчмата - която се жълтееше до тополата, и пред която лозата със своите сочни листа пазеше ревниво дебела сянка, тъй прималива в горещи дни като днешния.
Гроздан заскърца с крака си и влезе в кръчмата. Божата виделина свободно и радостно навлизаше през големите, чисто измити прозорци и я изпълваше цяла. Тя беше постлана с дъски, на средата на тавана й висеше голяма ламба с рефлектор. Но това, което обръщаше внимание на всеки, който влезеше, беше тезгяхът, боядисан цял светлосиньо; той беше и който даваше веднага на посетителя едно усещане за чистота.
Още нещо привличаше и задържаше погледа - по стените бяха накачени големи портрети-литографии на Ботев, Левски, Вазов и картината „Ботев завладява Радецки”. И най-после, на една отделна закачалка, както в големите кафенета в града - в рамки бяха повесени пет-шест вестника и списанието „Природата”. Рамките за вестници, които Гроздан донесе още в началото, се особно харесаха на селяните - и те не ги оставяха да стоят празни… Кой какъвто вестник получаваше в селото или купеше в града, носеше го на Гроздана, да го закопчи в пръчките - та да се чете от всички, а „Природа” даваше учителката.
Доволен от това, което беше създал и щастлив, че хората го разбираха и ценяха - Гроздан излезе пак вън. Той се чувстваше и някак горд.
Но какво да прави?… Сам не му се стоеше вече… Как се случи, че Мартин отиде в града. Русчо пак работеше наведен над вадата. Да имаше с кого да поиграе поне табла…
- Русчо, я се затичай, та повикай даскала.
Русчо веднага се изправи и припна през мегдана.
- Ето там - мечтаеше Гроздан - там до самата чошма ще възправя висока града и отгоре й ще сложа фенер. Вечер да свети на мегдана - и да се вижда отдалече - от всички пътища наоколо - от другите села - и да показва къде е село Могила… и Гроздановяъ дукян.
*
Русчо се върна и обади, че учителят отишъл с жътварите.
- С кои жътвари? С Нейковите ли?
- С тях.
Учителят беше младо момче, гражданче, и държеше стая у Нейкови. И макар цяла година вече да живееше в село, беше някак все далече от всичко селско. А сега… отишъл и той на жътва…
- Я слушай, Русчо! Затичай се тогава у дядови си Попови! Не, остави! Аз сам ще ида.
И като заскърца пак с крака си, Гроздан отиде напред, прескочи вадата, прекоси мегдана, зави чрез черковата и се спря пред поповия плет.
Баба попадия се трудеше нещо там под стрехата. Като видя Гроздана, тя остави работата си и го приближи.
- Добър ден! - извика й Гроздан. - Гостба за жътварите ли?
- Какво да правя? Те се трудят за нас, и ние трябва да се погрижим за тях… За дяда си попа ли идеш? - И като се позасмя, тя добави: - Няма го… И той отиде. Не можа да отрае.
А свещеникът имаше големи синове и снахи.
- Да не би да жъне и той? - попита на закачака Гроздан.
- Взе си сърпа и паламарката.
Гроздан перна с бастуна си едно обло камъче и не каза нищо. Той и отмина, без да си вземе сбогом.
*
Когато той се позапря, беше на горния край на селото - на мекия път, който води към Калето - дето бяха неговите ниви - колкото беше задържал при продажбата - когато правеше дукяна - и които сега даваше под наем.
Къде отиваше той?
Безлюдието правеше селото празно и пусто. Роякът врабци, които се къпеха в топлата пепел на пътя, неочаквано изпърпаха пред Гроздана, дигнаха се на облак и се изсипаха на срещния плет. Тяхното изпурпване се понесе над дворищата - не един петел учудено се обади. Тъй учудено и като че ли с недоволство изглеждаха Гроздана и къщите, пред които той минаваше…
Но… какво да прави: - къде да иде той сега?
Небето беше синьо, слънцето трептеше горе бистро и огнено. Недалеч пред Гроздана се откриваше полето, отдето идеше духът на препечена пшеница…
Да иде ли и той там - … да погледа?
Но… докато той още се запитваше, неговите крака вече го носеха нататък, задето зовеше стихията - която беше извела всички из селото - която не остави и учителя - и стария, немощен свещеник.
*
Скоро Гроздан излезе навън - и потъна в житата, които се движеха и шумяха като живи. От едната и другата страна го посрещаха кръшни песни на невидими жетварки.
Още малко… - и той стигна края на възвишението, което селяните наричаха Кале. Пред него се разтвори обширно жълто море… Той се спря и пое въздух дълбоко.
- Ето ги… къде биле те: - тука, и там, и по-нататък! И чак на онзи край… като накацали в редове птици. Ето ги и на неговата Оксана.
Един кратък миг Гроздан усети в гърдите си порива на миналите години: - той поиска да замахне с ръка, да извика, да припне надолу. Но той само прекрачи с помощта на бастуна си и навлезе между високите жълти стени на храстите.
- Добър ден ви, хора! - извика той като излезе на Оксана.
- Дали ти Бог добро, Гроздане!
- Жънете ли, жънете ли?
- Както виждаш… с Божия помощ.
- Мъчно ни се само отдава…
- Познава ни, че сме людски…
Гроздан се засмя доволен, после каза:
- Че то… не е нива, че то… цяла гора!
- Право, че е цяла гора - каза Йосю, който вървеше подир жетварите и вързваше снопите.
Гроздан откъсна един клас, напращял от едрите житни зърна и с разперен осил като таралеж - разтри го с длани, после духна да отмахне люспите и… като тръсна зърната в шъпа, поклати глава и каза;
- Чисто нещо! Тежи като злато и като злато гори!
След това дигна шъпата си нагоре и изсипа зърната в уста.
- И всяка година тя ми е давала хялб! - поде пак Гроздан. - Може да се случи суша, или киша, може другите ниви да не станат, на Оксана има!
Той пристъпи напред, между наслаганите ръкойки, зад самите жътварки.
- Мъчно казвате, ви се отдава…? А по-рано сме я поваляли двама само… с жена ми.
И като гледаше как Генчо, синът на Йоно, който водеше жътварите, неумело поимаше и режеше… и как дори някои от момичетата го изпреварваха - Гроздан пламна. Насъбралата се в неговите яки мускули сила напрегна - и той неволно отдели встрана ръце, като крила.
И в един миг той пусна бастуна, метна абата и шапката си настрана - и се нахвърли напред.
- Дай, Гено, тука сърпа! Хайде сега, момичета… гонете ме!
Йосю спря да вързва и се изправи.
Спряха да жънат и момичетата, загледани в Гроздана.
А Гроздан, забравил крака си, жънеше и отиваше напред. Той като че ли… само преръщаше класовете - и те покорно лягаха отпреде му… За едно кратко време краят на нивата пред него се огъна дълбоко навътре…
*
Но изведнъж Гроздан спря и поиска с ръка бастуна си. Когато той се изправи, лицето му беше червено и на него стоеше усмивка от страшна мъка.
Той пое шапката си - и подаде на Генча сърпа и паламарката.
- Не е моя земята вече…
Йосю не можа да отговори.
Гроздан се позапря, като че ли искаше да каже още нещо, но не прибави нищо. Само замахна с ръка.
Подпиращ се на бастуна си, той бавно излезе от нивата и, без да се обръща, по пътя към село, навлезе пак между житата.
Едно по едно момичетата почнаха пак да жънат. Наведе се и Генчо. Йосю само остана прав и проследи Гроздана, докато се затули.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 50, 23. 11. 1929 г.
