Мюмюн Тахир

Откъс от романа „Възел” - плетеница из времето на Източно Родопския край

- Къде е училището!? Училището къде е?! - попита учителят Иван Морзоханов, мъж на около 65 години, висок, дълголик с бяла, но гъста коса, с правилен нос и черни блестящи очи, с оловносив  костюм и снежнобяла риза, на която се очертава черна вратовръзка с бели райета.

Слезе от каруцата на мегдана на селото заедно със слаба, ниска и миловидна жена в един приятен слънчев есенен ден. Училищният прислужник Азис ги доведе от жп гарата, която беше крайната южна точка на линията Русе - Подкова. Обикновена железопътна станция, построена в средата на 40-те години на XX век.  Такива станции трябвало да има до гръцкия град Ксанти на Егейско море, но обстоятелствата след 1944 г. не позволили идеята да се осъществи.

- - -

На гаровия перон нямаше кой знае какъв наплив от пътници; някои от които с дъсчени куфари, други с козиняви торби, сновяха напред-назад и не бързаха да се качват на пристигналия от Русе пътнически влак.  А черният дракон дишаше тежко, изпускаше пара и чакаше машиниста да дръпне лоста и да тръгне. След като трети път гаровата камбана звънна, влакът спокойно се размърда, завъртя огромните си колела, заклати се и после, обвит в пара и с вагони като грамадна гъсеница, потропвайки ритмично, се понесе с пълна скорост. А после бързо се мушна по ребрата на ниските хълмове и се изгуби от погледа, като трополенето на колелата постепенно заглъхна. На перона останаха само Морзоханов и жена му, към които се приближи коларят Азис и боязливо, с леко заваляне на думите попита:

- Вие другарят Морзоханов ли сте?

И без да почака отговор им взе багажа - два дървени куфара и един сандък - и го натовари на каруцата.

Годината бе 1952.

Пътуването с каруцата си струваше. Докато опитният колар Азис возеше Морзоханов и съпргута му с два издръжливи вола, каруцата ту бързо се провираше по наведените пътни гънки между храсталаците, ту креташе по издигнатите бърда, а по острите завои забавяше ход. От върха на някой баир погледът на пътниците плуваше по широко открилия се хоризонт на изпълващия душата с възхита родопски лабиринт - море от вълнуващи се големи и малки хълмове и долини, заливани от златистите лъчи на слънцето. Пътниците виждаха по склоновете накацалите като орлови гнезда селца с по десетина къщурки от камъни и кал, на километри едни от други през бърда, канари и долове; някои полусрутени, озъбени, без огради наоколо, с малки тук-там из каменистите места и храсталаците парченца обработваеми нивици с още стърчащи тютюневи стъбла, с оставени като сирачета дребни и негодни по върховете им листа. И къщи, и колиби: едни - гушещи се в някоя гънка, други - свенливо криещи се зад някоя гърбица… Виждаха също и много къщи и колиби, клекнали по хълмовете, надвесени от всички страни над дълбоки и широки пропасти. Ако се погледне от прага на която и да е къща и колиба, се открива същинска плетеница от пътеки и ручеи, които се губят в далнината или се катерят по голите баири. На места те образуват странни йероглифи, които описват сложните лабиринти на съдбата на хората в този край на родината.

На едно място, близо до село Айваз край река Сютлийка, с бели медни съдове на кобилица за вода, няколко добре обвити в яшмаци и фереджета жени с две седем-осем годишни момчета, босички и дрипавички, пресякоха пътя на пътниците и се спуснаха надолу към стръмната дълбока пътека към изворчето  в храсталака. Тези съдове за най-неотложните и всекичасни нужди за вкъщи за пиене и готвене, а и за миене и пране с 20-30 литра вода и пълна до горе стомна в едната ръка се носят на рамото на два-три километра по козя пътека и през много бърда.

След дългото пътуване Азис спря уморените волове, за да ги напои при един грижливо построен с местни камъни кладенец с голямо каменно корито и със заслон над него, обградено от клонести дъбове - рядко котловинно гиздаво оазисче, от което се носи аромат на благоуханни цветя. Птички пеят по клоните на дърветата и тихо ромоли кристално чистата студена вода.

Тук срещнаха няколко момчета и момичета с бакърчета и стомни, дошли да черпят вода. Край дерето имаше десетина жени, които перяха, а други няколко идваха от селото с бъклици, за да ги напълнят, а трети си отиваха. Всички, виждайки чужди хора, побързаха да закрият лицата си с яшмаци и се скриха зад храсталаците.

Пътниците пристигнаха в Дюлско надвечер. Предизвестени през деня, чакащи селяни ги посрещнаха на дългите скамейки пред единственото  опушено вехто дъсчено кафене на Шекер Али. Някога това кафене, на ъгъла на мегдана и горната улица, която води към гробището, е било прочуто - и не само защото е единствено в селата наоколо, а и с майсторлъка на стопанина му. Пред неговите захаросани топки, сусам-краваи, тригуни и саралии сладкарите немеели, а баклавите му били ненадминати - нито делиорманските, нито станимашките, нито измирските можели да се сравняват със сладостта им. Шекер Али никога не ги покривал - така си стояли открито в тавите, защото пчелите от срам ги заобикаляли.

С пролетното затопляне Шекер Али още по ранина слагал под големия явор пред кафенето две-три дървени маси, препасвал бяла престилка, грабвал дилафа и стъквал огъня под пълния с пясък тас. В нажежения пясък варял знаменитото си кафе с „дупка в средата” - кафе пиели само мъжете. На масата имало дървена кутийка рафинат на бучки, но с всяка чашка Шекер Али поднасял и по един локум на клечка. Онова кафене, пред което преди много години се бе провел облог между знахарите Делиахмет и Караали.

Тези истории задължително преследваха някаква поука, сюжетите им бяха простички и се запомняха, а внушенията им бяха в полза на морала и нравствеността - сега вече само споменаването на тия две думи  предизвиква присмех и съжаление, но това е друга приказка.

В тази история герои са двама знахари - Делиахмет и Караали. Сред хората от този край се носели легенди за чудодейните им способности, водели се разгорещени словесни престрелки: кой от двамата е по-вещ от другия, кой повече хора е изцерил, кой е баш знахарят. Всеки от двамата имал своите запалени привърженици. Понякога вечерите, когато се събирали да нижат тютюн, се превръщали в истински парламент, а в по-късните часове - в нещо като надвикване между фенове на различни спортни отбори. Знаят се и случаи, когато словесните аргументи се оказвали недостатъчни, та посягали към ръкопашните. От това, което е разказано за двамата знахари и споменатите спорове, се стига до убеждението, че дебатите са далеч по-интересни от темите и докладите на научните дискусии, в които понякога мнозина участват.

Делиахмет бил висок и едър мъж с достолепна осанка. Ходел изправен, говорел тежко и бавно, като винаги се взирал втренчено в очите на другите. Казват, че погледът му стигал чак до ходилата на отсрещния човек. Имал дълги коси и добре подстригана черна брада, носел дълга до петите тъмна дреха. Бил рядко сериозен, никой не помни да го е виждал усмихнат. Затова пък Караали - нисичък, малко топчест, пъргав и насмешлив мъж, бил скаран със сериозността. Но пък умирал да се кипри в пъстри дрехи. Майтапите му развеселявали останалите, а не били малко и ония, които намирали, че са доста солени. В уменията на двамата обаче никой не се съмнявал ни за миг, напротив - колкото и да ги избелило времето, достигналите до нас разкази са изпълнени с почит и благоговейна почуда. Както може да се очаква, между двамата възникнало най-опасното съперничество - за авторитет. Не било нужно много то да прерасне в конфликт. Подозира се, че в общественото им поведение е имало доста театър, но той е задължителен при такива занимания. Стриктно спазвали религиозните изисквания - в това отношение съм убеден, че са били и дълбоко вярващи поради природата на занаята им, толкова неделим от исконните стихии, случайностите и свръхестественото. Що се отнася до практическата страна, работата била друга. Хорските очи виждали само онова, което двамата представяли в буквалния му вид, но зад видимото се криел същинският майсторлък.

Занимавали се и с традиционните баяния, леене на куршум, правене на муски и амулети, а билкарството знаели на пръсти. На най-заветните места в дворовете им били построени специални навеси, където сушели стотиците билки и растения, нужни за работата им. Ревниво пазели пропорциите и състава на смеските, както и предназначението на всяка тревица, но това е в реда на нещата. От друга страна, именно тази ревност превръщала работата им в тайнство и ставала причина за нея да се разказва какво ли не. И като изключим фантазиите за намесата на духове, джинове, самодиви и прочие обитатели на други светове, в онова, което остава, е обяснението защо се е стигнало до публична схватка.

Караали чакал да го повикат - тогава отивал в къщата на болния, изричал кратка молитва, внимателно изслушвал оплакванията му, оглеждал го внимателно и се връщал в одаята, където приготвял каквото трябва. След това се връщал обратно и донасял лекарството, завито в парцалче: ако случаят бил от по-леките - слагал парцалчето в джоба на елека, а ако бил по-сложен - в широкия си пояс.

Делиахмет сам разбирал кой се е разболял - усещал го някакси, обземало го безпокойство и без да го повикат, отивал на място. Обикновено не бъркал ни къщата, ни човека, ни времето. Пристигал с голямата си козинява торба от остра синкава вълна - нещо като дисаги, пълна с неговите си работи. Втренчвал се тежко в болния, от чиито очи внезапно бликвали сълзи като фонтан. После болният започвал да пъшка - отначало силно, после все по-слабо, докато омаломощен се отпуснел на постелята. Тогава Делиахмет вкарвал лявата си ръка в козинявата торба и започвал да бърка церовете. Не свалял поглед от болния и не гледал какво забърква, само много внимавал да не докосне през това време с дясната ръка ни торбата, ни болния: за по-сигурно я пъхвал в широкия колан, стегнал в кръста дългата му тъмна  дреха.

Така двамата знахари обикаляли селата, обвити в шепота на какви ли не слухове, случки, легенди и преувеличения…

Как Караали не могъл да намери точния цяр за дъщерята на комшията си. Мъчил се, но тоя път звездите не се подредили както трябва. Момичето оздравяло и без неговата намеса. Отишъл знахарят и се поинтересувал на какво се дължи оздравяването и като му казали, че момичето пило сок от дюли, Караали рипнал ядосан, излязъл на двора и като направил някакви знаци с ръце, пропял високо и неразбрано нещо, поклонил се три пъти, а после с ясен глас заповядал на дюлята нататък да ражда сухи плодове. Дюлите наистина започнали да се раждат без сок, сухи като дъска, макар и все така сладки.

Как някаква жена отишла при Делиахмет и настоятелно го замолила да я подмлади. Отвърнал й, че това му е невъзможно и да внимава какво иска, защото има неща, които човек не бива и да си помисля. Разярила се накрая от отказа му, жената го обвинила, че не е никакъв знахар, че само хвалбите му са големи, а тя щяла да потърси някого, който да можел да изпълни молбата й. Когато пак се срещнали, жената приличала на момиче, но носела черна пребрадка. Спряла пред Делиахмет, разтърсвана от плач, а онзи само поклатил глава и рекъл тихо:

- А аз предпочетох живота на мъжа ти пред твоята младост.

Как една година още от пролетта започнала невиждана суша - листата на дърветата ръждясали и изгорели, житото се изцибрило още през май, водата се скрила съвсем и непознати болести налетели хора и животни. Отчаяните селяни се стекли вкупом при Караали, той помислил, помислил, па поискал да му донесат испански зехтин. Когато се разтърчали и донесли, налял го в дузина големи колкото пъпеш бъчвички от бяло дърво и ги наредил в кръг на поляната пред къщата си. Направил три поклона, скръстил ръце на пъстрия си пояс и със смръщено чело и свити вежди промърморил, сякаш се съгласява по милост с някого:

- Вали, вали! Колкото искаш си вали!

Зехтина раздал на селяните, и те много се зарадвали, че не отишъл зян, щото трудно се сдобили с него и за бая пари. Ама нали многото хубаво не е на хубаво - още вечерта присветкало, откъм Карлък заизскачали сърдити черни облаци, въздухът подгизнал и небесната вода рукнала надолу. Колко валяло не се знае, станало истински потоп, съсипаните хора се видели в чудо и пак хукнали вкупом при Караали. Онзи седял бос и разгърден на входа под сушината, ядял от една пълна с лешници и печени фъстъци гледжосана купа и през отворената врата се любувал на решетото, в което дъждът превръщал образувалия се на мястото на поляната гьол.

- Аман-заман… - завайкали се селяните, но знахарят мълчаливо ги прекъснал с вдигната длан, с другата повикал подскачащите и подсмърчащи край възрастните деца и им подал купата. За по-малко от минута децата омели лешниците и фъстъците, а Караали стъпил насред гьола, вдигнал глава нагоре, разперил сърдито  ръце и креснал:

- Ама ти какво си се развалял като съдран!? Я марш оттука, къш!

Децата още се облизвали, а дъждът вече бягал презглава зад хълма…

Дъхавите листа на безброй подобни случки са нанизани на губерката от децата в ония тютюневи вечери, че чак пръстите им станали на  решето. И ето го времето за развръзката, а се знае, че тя - както  винаги идва неочаквано. Така дошла и тоя път, и дошла оттам, откъдето идват всички хубости и беди на тоя свят - от книгата.

Ако за  странностите, мъдростта и възможностите на Делиахмет се разказваха митове, иначе говореха за неговата книга. Впрочем, не говореха, а я споменаваха с боязън като нещо мистично; слуховете гъмжаха от увъртания, недоизказвания и недомлъвки, сякаш самите думи се набояваха и обикаляха около това тайнствено тесте хартия, без да смеят да го докоснат.

Книгата Делиахмет започнал да пише, откак се захванал със знахарството. Записвал всичко - успехите и провалите, пораженията и чудните лечения, странностите и обикновените неща. Водели го неутолимото му любопитство и неистовата жажда да знае и да  може повече. Мъдростта го съветвала да не прекрачва чертата, зад която започва мракът, но Делиахмет не устоял - затворил очи и минал оттатък. Минавал няколко пъти и се връщал все по-мълчалив и по-състрадателен, все по-смирен и по-упорит в усърдието си да надделее човешкото нещастие. Сравнявал и отхвърлял грешките, сравнявал и прецеждал оскъдните проблясъци на откритията - непрекъснато обмислял и си блъскал главата. Най му било леко през дългите зимни нощи, обинтовали с високи преспи къщите чак до комина - най-малко болни имало тогава, студът бил здрав и заниманията му вървели леко. С малко повече инат превъзмогвал възбудата на бистрите пролетни нощи, когато бликащият живот го теглел навънка при пеещите птици, при уханието на младата детелина и цъфналите праскови. Лете пък не му оставало много време, но всеки свободен миг заделял за писанията си, макар умората да прекъсвала мисълта му по средата или ненавременен сън да отсичал края на някое готово и проверено вече решение, та се налагало да го досънува в следващия сън. Истинското мъчение обаче идвало с мрачните есенни нощи - тъкмо усещал как е на педя да открие търсеното неизвестно, когато се чувал приближаващия вой на вятъра-смъртник, слизащ откъм Карлък. По това време на годината той изскачал от празното на някакъв изсмукан петролен кладенец във Влашко и хуквал презглава насам. Приличал на тъмнолилава светкавица, чиято опашка завършвало ято трупояди. Най-много гибел носел на влашките цигани-конекрадци, защото ги настигал нощем из равното на пустата, където и в сянката си не можеш да се скриеш. Малцината очевидци разказвали със заекване и озъртане как блъскал бягащото месо в гърба, минавал през него, трупоядите надавали отвратителния си писък и подир миг от галопиращия кон и ездача оставали само скелети, които правели по инерция още няколко крачки и с трясък се разпадали. Делиахмет му имал страха, но имало и как да се предпази от него - на една цигара време пред вятъра се носел силен мирис на печена царевица, пък и из тия места явно силата му отслабвала дотолкова, че само обикалял къщата, ритал вратите и блъскал прозорците. Та този вятър станал причина макар и късно Делиахмет да се догади за предназначението на книгата - събирал я дотогава заради самото събиране, заради помненето, без което утрешният живот не може да се състои. Съвсем се затворил тогава, нуждаещите недоволствали, ядосвали се и се запътвали към Караали. Делиахмет отслабнал, очите му пламтели, но не излизал от одаята, и така, докато кривнал без да иска в оня паметен ден. Денят официално се водел като първия на юни, но в един древен персийски календар го вписвали на всеки 60 години като брат- близнак на последния майски ден. Всъщност близнакът бил само негова сянка и се познавал по това, че е по-къс с един час от истинския. Празният час обаче не стоял, както си му е редът, накрая,  а точно по средата - празното се появявало преди пладне в 11 часа, и веднага времето прескачало на 13 часа. Горко томува, който в тоя миг-мигновен попаднел в процепа между часовете! По някакъв изненадващ начин и напълно случайно именно в процепа ще да е промушил щраусовото си перо Делиахмет. Усетил как перото изведнъж го дръпнало със страшна сила - имал чувството, че е зрънце между два воденични камъка, тъмнолилаво свистене го оглушило за секунда, после настъпила пълна тишина. Пак си бил в одаята, озарена от лятното пладне, но не било същото. Някакво движение привлякло вниманието му към масата - видял как стрелките на джобния му часовник започнали да се въртят обратно все по-бързо и по-бързо,  времето се сгъстило и се разляло наоколо като счупено яйце, и на Делиахмет му призляло. И тогава неочаквано видял края на книгата. Последният лист още не бил дописан, но той ясно съзрял зелено на бяло какво предстояло да се напише на него и скочил като ужилен. Надвесил се с невярващи очи и пак прочел ненаписаното. И разбрал, че минал и последната черта - оная, която, като я прекрачиш веднъж, връщане няма.

Стигнал до тайната на безсмъртието. И внезапно го връхлетял такъв страх, че сърцето му запищяло без глас.

Все пак успял да се овладее някак си, престрашил се и трети път надникнал в листа - и този път съвсем внимателно прочел дума по дума: знаците извирали от долната страна на хартията и се люлеели, като че лежали на дъното и над тях течала вода. Буквите били яркозелени като габровската басма, която жените толкова харесвали и която търговците докарвали с каруци на  цели топове от Етъра. Нищо не му оставало, освен да потопи в дивита щраусовото перо и да ги повтори, та да не се загубят.

Тук обаче се натъкнал на първата изненада - пълен бил догоре дивитът с мастило, но колчем извадел Делиахмет перото от него, то на секундата пресъхвало. След няколко напразни опита знахарят проумял подсказката, грабнал книгата и щраусовото перо и се запътил към реката. Там го чакала друга изненада: водата вървяла няма и яркозелена, сякаш от високото размотавали надолу по течението стотици топове габровска басма. Но той вече бил готов на всичко. Седнал на брега, затиснал дебелото тесте изписана хартия с камък и потопил перото в зелената вода. Вече посягал към празния лист, за да повтори мержелеещите се букви, когато изневиделица избучала (първият и единствен шум, който чул) някаква тъмнолилава струя, камъкът цопнал в реката и тестето на книгата му лист по лист литнало. Засуетил се Делиахмет, размахвал ръце, но листата минавали между пръстите и покрай дланите му и малко късно се сетил да легне и затисне останалите на брега. Легнал, струята веднага се опитала да мине под него, осуквала дрехата му, дърпала го и се мъчела да го обърне по гръб, подкопавала пясъка наоколо и фучала с все сила. Колко продължило това и как устоял, само Делиахмет си знае. Устоял, но като отминало, нямал сили да помръдне, но затова пък всички звуци внезапно се върнали. Някъде по залез успял да се разшава - изправил се едва-едва,  в обущата му скърцал пясък, костите му пукали, и всичко го боляло. Издраните дрехи висели на парцали по него, устата му била пълна с речни пясъчинки, които усещал под клепачите си.  Стискал само няколко спасени листа - още преди да провери, знаел, че онзи, празният с разлюлените букви, го нямало.

Всичко наоколо било изпотъпкано и изровено, лежал Делиахмет в нещо като яма от бомба, но нямал сили и една благодарствена молитва за отърваването да прошепне - езикът му бил се вдървил. Треската го ударила навръщане - така го срязала в гръбнака, че  чак приклекнал. Избила го пот, сгънал се и лазешком, и с мъка се довлякъл до одаята. В дясната ръка стискал топката спасени листове, а с лявата бръкнал в козинявата торба и с тръпнещи пръсти забъркал най-силния лек. Пийнал водица от бардучето и докато се накланял към възглавницата, вече спял.

Събудил го не студът, а силното хлопане на черчевето от вятъра - вън било светло, а през отворения прозорец на пода навяло метър и нещо пряспа.

Разбрал Делиахмет какво му било казано отгоре, погледнал останалите от книгата листове, които стискал в шепата, и без миг съжаление ги хвърлил в четирикракото кюмбе. Мигом то пламнало от само себе си, а Делиахмет поклатил глава и въздъхнал с половин глас:

- Това нещо, животът, е само едно голямо и дълго търпение.

Тук, под стволестия явор, станало последното спречкване между двамата знахари. Не се знае дали е било заради момиче, но за какво друго може да е, след като със сигурност не е за пари. Колкото до катадневните разправии за поддържане на влиянието, между знахарите Делиахмет и Караали те и така си тлеели, затова решаваме, че причината за това остро - и последно - спречкване е било за най-хубавото момиче на селото. Колкото и да не съм убедителен, ще се съгласите, че единствено женската хубост си заслужава смъртта, още повече на такъв знаменит човек като знахаря Караали.

Няма да го преразказвам, ще спомена само, че от дума на дума Караали и Делиахмет събрали половината село. Работата опряла вече до чест - казал ли единият на другия не каквото трябва, или обратното, не се знае. Знае се, че онова, което последвало, в днешно време наричаме дуел.

Дуелът бил истински и безпощаден. Нямало вече накъде. Възправени един срещу друг, наобиколени от неволните си секунданти, макар и разгорещени, двамата със сдържан гняв уговорили за последно условията. Споразумели се като мъже, още повече, че и този път опрели до занаята си и до необходимостта даже в такива критични моменти да пазят професионалната чест и достойнство.

За оръжие на възмездието избрали церовете. Караали дълго и внимателно шетал из диплите на яркия си пояс, после се обърнал гърбом, сипал от някакви торбички нещо в едно парцалче и се обърнал към Делиахмет. Предупредил го, както се полага:

- Най-лошия цяр е това, трепе на място от едно пипане и трепе начаса. Казвам ти, Делиахмет ага, откажи се, или го пипни. Ако си мъж - отвори парцалчето и го пипни, ако не си - жив си тръгвай!

Делиахмет, който през цялото време иронично наблюдавал ту тайнството поведение на Караали, ту напрегнатите сеирджии наоколо, запитал:

- Трепе, викаш, а? На място и само от едно пипане, така ли?

- Така! Докосвай и мри, или жив се махай - и в двата случая губиш - и като разгърнал парцалчето, протегнал го.

Без да трепне мигла, Делиахмет сторил крачка, втренчил се в очите на съперника и потопил пръстите на дясната си ръка в цяра.

На околните им се сторило, че чули удар на голяма камбана от много далече. А Делиахмет се олюлял, разтърсило го като папур на вятър, посинял и краката му се подгънали - започнал да се вкаменява толкова бързо, че едва успял да мушне лявата си ръка в козинявата торба. Караали стоял насреща му, вкопал яки нозе, и със стиснати устни, като да се борел с него - и аха да го повали, когато Делиахмет изведнъж поел шумно въздух и кихнал така силно, че наоколо се разлетели яворови шумки. После взел да се окопитва: треперенето престанало, потта изсъхнала по страните му и полека си възвърнал нормалния цвят. След малко съвсем се изправил, гребнал стиска цяр от парцалчето, стрил го с пръсти и като го подушил, рекъл:

- Така е, Караали ага, прав си - това може да утрепе всеки с едно пипане, ама Делиахмет не е всеки. Прибирай си го сега, да не стане зян някоя овца, пък се готви за реда си! - извадил лявата ръка от торбата, навил тъмния ръкав до лакътя и пак я мушнал вътре.

Погледът на Караали опустял, той завил парцалчето, натикал го надве-натри в пояса и се отпуснал пред Делиахмет.

Голата ръка шавала в торбата, отвътре се чуло хрускане, пукот и звуци като от стриване или скърцане на конски зъби.

- А сега, ага, ако ти е слабо сърцето, не гледай! - и Делиахмет извадил бавно ръката - разнесли се уплашени възклицания: месото по ръката го нямало, така се било стопило, че се четяли всички кокали, виждали се тънките стави на пръстите, а в дупката от дъгата на лъчевата кост висяла отпусната, бяла като варосана кожа. Нито жили, нито вени. Хората потресени не откъсвали очи от ръката, а знахарят спокойно спуснал ръкава, свалил козинявата торба от рамото си и я окачил на явора.

- Това, що е вътре в торбата - обърнал се той към Караали - и аз не знам какво е. Знам едно: то не убива с пипане, а само с гледане. Пипането не е страшно - сам видя по ръката ми. Затова ти повтарям: не съм видял, но знам, че който го види, това ще е последното му гледане на тоя свят. Твой ред е - можеш да видиш, а можеш и да живееш, както дума дадохме. Ще ти река само, че и в трите случая ти губиш. Затуй ти оставям торбата, окачена на тоя чеп - три деня ти е срока. На четвъртия ще дойда да си я прибера, защото, каквото и да избереш - все ще си загубил, отсега ми е известно. Така че ни ще те следя, ни човек ще оставя да те наблюдава - сам се оправяй!

Не е необходимо да се занимаваме с това, какво му било на Караали през тия три дни. Вечерта донесъл овчарски ямурлук и едно чердже от къщи, постлал го до стената на кафенето и се завил с ямурлука. Така го заварил заранта Шекер Али, когато дошъл да отваря дюкяна. Взел главата си в шепи и опрял гръб на стената, седял Караали, впил поглед в окачената торба, и току изпъшквал.

Шекер Али напръскал калдъръма и попремел, извадил масата със столовете и поканил знахаря на сефте кафе. Нищо не го питал, оня му отговарял с пъшкане и все към торбата поглеждал.

Не се решил да я отвори и на втория ден, но му хрумнало да си чете на кафе. След първото поръчал второ, после трето - врътвал палец вътре, обръщал ги и едва изчакал да се стече утайката, нетърпеливо започвал да я гадае…На осмата чашка не издържал, захлупил глава на масата и се разридал.

Вечерта преди да затвори, Шекер Али теглил чертата на тринайсет чашки. Преди лягане рекъл на жена си да му донесе леген студена вода, потопил отеклите си крака и се замислил.

- Тънее му сянката на Караалито, брей! - рекъл по едно време - гледаш го - ербап човек, учен, а таи. Таман набере сили да погледне в тая торба, страхът го катурне и му ги изпие. Дали няма вяра в себе си, дали друго - знае ли човек? Божи работи са тия, небесни, и не са за прости хора като нас.

Сутринта отдалече видял, че от Караали пред дюкяна му нямало и следа. Торбата на Делиахмет висяла на явора. Караали се прибрал в къщи. Вечерта спешно проводил да викнат ходжата - когато той дошъл, вече било късно.  Караали си разчистил сметките с тоя свят.

Тласкани от любопитство, на връщане от погребението мъжете забързали към явора.

- И какво ще казваме сега, като ни питат хората? - произнесъл  пътем на глас ходжата онова, което всички в тоя миг си мислели - от какво все пак умря тоя човек? От един поглед умря - ще кажем. - Да, ама как ще е умрял от поглед, като изобщо не е отварял торбата… Чакайте, бе! - спрял внезапно ходжата. Другите също спрели. И ако беше надникнал, щеше да умре от гледане, нали? Да, ама се уплаши и си спести гледането вътре, затова умря от гледането отвънка… Бре, да му се не види, ами че точно това нали рече и Делиахмет: ако погледне - умира, и това е едната сигурна загуба; ако не погледне… пак умира - ето ти втората сигурна загуба… Каква ли пък ще е третата?

Стигнали тъкмо, когато Делиахмет плащал кафето на Шекер Али и се изправил да тръгва. Не ги и погледнал, отишъл до дървото, откачил козинявата торба и като навил левия  ръкав, бръкнал вътре.

Видели, че стопената му ръка сякаш не била се топила пред очите им - здрава и силна мъжка ръка като преди. Когато разтворил дланта, всички мигом отвърнали очи, но Делиахмет рекъл високо:

- Не бойте се, гледайте и се не бойте!

Един по един се погледнали - там червенеело нещо на едри трохи, като от печена кал.

- Керемида, проста керемида и нищо повече! - Делиахмет изтръснал червеникавите трохи в корена на явора, кимнал за довиждане и с козинявата торба през рамо се отдалечил.

Делиахмет изчакал да се прибере тютюна и тогава вдигнал сватбата. Сбъднала се и третата предсказана загуба на Караали.

Месеци наред преди да отвори кафенето, Шекер Али оглеждал със стаена тревога дървото, в чиито корени Делиахмет изсипал керемидените трохи. После минало време и той забравил. После забравили и него…

После, дълго след това се появила болест по яворите и де що имало яворово дърво по света било съсипано и убито.

Яворовото дърво пред някогашното кафене на Шекер Али се извисява могъщо и непоклатимо. Болестта го заобиколи мълчешката. То и сега си е там, само тротоарът е облечен в керемидени на цвят плочи и стволът му е ограден. Под разперените клони има пластмасови маси и столове, лете в сянката на явора е прохладно и приятно. Сухият, избелял и лъснат от времето чеп прилича досущ на кост от човешка ръка, която се мъчи да излезе от ствола на дървото.

Та пред това кафене и под явора, който, за разлика от Шекер Али, поминал се преди много години, продължаваше да хвърля вечната си сянка наоколо, посрещнаха селяните Морзоханов и жена му. Посрещнаха ги гостоприемно, радостно и любезно; те рядко виждаха тук, в тая планинска задъненост, външни хора. Почерпиха гостите със сладко от дюли и по чаша турско кафе. Никой от тях не се запита защо и кой изпраща този човек в селото им. Приеха го така, сякаш е един от тях, роден и живял тук, но известно време е бил другаде и сега се е прибрал. По-късно от Азис разбраха само, че е някъде от северозападна България. Имал син и дъщеря. Синът работел като адвокат, а дъщерята се омъжила за чужденец и заминала с мъжа си в чужбина.

Училището се намираше в стара къща в края на селото, чийто собственик се изселил преди години в друга държава. Най-напред тя била одая - нещо като странноприемница с две стаи, постоянно отворена. В една от стоите през дългите зимни нощи мъжете се събирали на раздумка, а през деня, особено в петъците и дните през рамазана, са извършвали молитвите; често в тях нощували и селският овчар, и гости на селото и закъсали пътници, които получавали от селяните храна за себе си и добитъка си, ако имали такъв. По-късно бил направен ремонт и издигнат още един етаж. Сградата е била построена с камъни, докарани от хората от селото с волски коли от планината Сиври. Тази дейност наричаха тук взаимна самопомощност. На всеки етаж имаше по две стаи, които преди новината за идването на Морзоханов още не бяха обзаведени. Стените на долните стаи по-рано били изплетени от върбови пръти, измазани с оборска тор, кал и слама и после варосани, а по-късно съборени и изградени от кирпич.  Подът е гола земя, постлана с рогозки; таванът е на гредоред, а покривът - от тикли и турски керемиди.

Всички деца учат в едната стая, а другата е за учителите.  В училището има деца от всички възрасти - от седем до деветнадесет. Няма чинове, учениците седят на постлания с рогозки пръстен под. Рогозка е изплетена от рогоз царевични стъбла постилка; нарича се още черга, чердже, тепих. Училището няма звънец, часовник, но черна дъска и тебешир има. Поне това има.  Тук трябва да се отбележи старанието на прислужника Азис - навсякъде блести от чистота.

Когато Морзоханов влезе в така наречената училищна сграда, всъщност той именно това искаше да направи най-напред веднага след пристигането си, видя в единия ъгъл на стаята пет-шест 9-10 годишни момчета - едни спретнато облечени, други дрипави, но всички босички, живи и жизнерадостни. При тях беше седнал на трикрако столче мъж на средна възраст, който четеше на глас изрази-стихове от Корана, а учениците също гласно повтаряха казаното от ходжата. След като ги поздрави, Морзоханов попита децата, които малко се смутиха от присъствието на външен човек, дали имат български буквари и дали могат да четат и пишат на български език. Децата му отговориха доста свенливо, че не могат и че наизустяват само изрази от Корана. На другия ъгъл учителят видя други пет-шест малки деца и един момък, който пишеше на черната дъска цифри и обясняваше някаква задача. Запознаха се.  Момъкът се казваше Кемал и заместваше ходжата, който бе отишъл на молитва. Той беше на около 15 години, тънко и пъргаво момче; учеше се много добре; радваше се на уважението на своите съкласници и на хората от селото.  Винаги казваше, че като порасне ще стане като чичо си Захир, който редовно се носеше гладко избръснат, с бяла изгладена риза и също изгладени панталони и лъснати обувки. Морзоханов помоли да послуша малко от урока.

След тази среща учителят Морзоханов и жена му се настаниха на втория етаж на училищната сграда. Прислужникът Азис помогна да качат багажа им. Още, когато чуха, че ще идва нов учител, селяните се спретнаха и обзаведоха горните два стаи. Те станаха чисти - варосани, светли и приветливи. В едната стая сложиха две кушетки, една бронзова готварска печка, набързо скована маса и два стола. Пода постлаха с черга. Това беше на първо време основното обзавеждане на стаята; другата щяха да обзаведат по-късно.

- - -

Утрото бе хладно и облачно. Морзоханов се събуди. Бе спал спокойно и дълбоко; вдъхна чистия въздух, гърдите му се разшириха, погледна към хоризонта и видя връх Токаджък с високите, еднакви на ръст буки, единствените около селото, които така се издигат над пропастта, че сякаш пазят селото да не потъне в нея. В един момент се замрачи и през чистите стъкла Морзоханов видя тъмните облаци, от които гръмотевица разряза тишината. Изля се мощен дъжд; гърмя и трещя, светкавици раздираха небето; втурна се и вихрушка, която огъна клоните на дърветата, които така заиграха, че сякаш зацелуваха земята. Вятърът фучеше като полудял и не даваше покой на високите дървета. Но по широкото пясъчно и равно корито на селската река под старата къща се зеленееха зеленчукови градинки, които се радваха на поройния дъжд. Тези градинки бяха самобитно обработвани и напоявани с кофа в ръце. Водата - от малки открити и плитки в пясъчния насип кладенци, чието водно ниво едва ли е на метър под повърхността. Зеленчукът е в изобилие и от рядко първостепенно качество - едри, сочни, месни чушки, увиснали по стръковете, червени като кръв домати, лук, чесън и пр. Именно те игриво се радваха на изливащата се от небето вода.

След около половин час дъждът спря. Облаците отвориха път на слънцето. Воал от изпарения се вдигна към небето; хоризонтът светна, настъпи прохлада и свежест. Морзоханов запретна ръкави:

- По вода ще ни върви - изрече той и се обърна към прислужника Азис, който вече беше донесъл къпана баница и айран за закуска на новодошлите - Обиколи селото и съобщи на селяните, че довечера ще се събираме, за да обсъдим въпросите за училището.

Какво очаква Морзоханов? С какво ще се сблъска той?