Бойко Беленски

откъс от романа

Изненадата, която Евгения чакаше с трепет, най-накрая се осъществи. След много перипетии успяха да получат разрешение за пътуване до Турция, закупиха билети и на 5 септември 1907 г. тренът за Цариград ги приюти. В купето освен семейство Елмазови трябваше да бъде и техният приятел Иван Вазов. Самият поет пристигна малко след тях на гарата. Преди още файтонът да спре, към него се устремиха няколко носачи. Най-чевръстият грабна куфара му и го понесе към перона, като само през рамо попита:

- За международния ли?

Намериха вагона и хамалинът го внесе чак в купето. Вазов поздрави семейството и попита обслужилия го носач:

- Колко?

- Само десет лева, чорбаджи…

- За десет лева тебе на гръб ще пренеса чак до центъра на града - свадливо подхвърли писателят, но повече не се пазари и с неохота му подаде банкнотата. На Вазов вече не му липсваха пари, но не беше разточителен.

Носачът прокара по небръснатите си бузи купюрата, премери го с очи и не му остана длъжен:

- До там пък аз двайсетачка ще ти взема, че буйният ти мустак май повечко тежи…

В купето имаше и четвърти - случаен пътник, попаднал в компанията им по жребия на съдбата. Той не сподели докрай удобствата на спалния вагон, а се изниза след време на междинна гара.

Удари вторият звънец. Сбогуваха се с изпращачите и влакът с придърпване, клатушкане и много дим пое по релсовия път на юг.

- А сега с Бога напред! - каза Евгения.

- Нима си толкова религиозна? - попита Вазов.

- Всяка мъдрост води или към прозрения, или към Бога.

- По-скоро към отчаяние. Човек разбира колко е дребен, нищожен, незначим…

- Не всеки, приятелю - обади се Михаил. - Ти ще пребъдеш със своя талант, а аз с моите зъби и протези дори напръстник злато не мога да натрупам, защото ще го превърна в коронки.

- Ти си коронясан, но не си се възкачил на трон, а на зъболекарски стол - иронизира го жена му.

След Вакарел сервитьорът ги попита желаят ли храна, защото в композицията липсваше вагон-ресторант. Вазов го отпрати и оповести:

- Колкото за едно ядене, домашните ми са се погрижили.

От пътната си чанта извади две печени пилета, варени яйца, погача и бутилка евксиновградско вино.

- Не исках да ги вземам, смятах това за излишен товар, но сега разбирам колко предвидливи са близките ми.

Евгения носеше швейцарско сирене, плодове, шоколад, бонбони, така че менюто бе разнообразено, а и десертът бе подсигурен.

Докато минаваха през Стамболово, Момина клисура и Пловдив, поетът, който добре познаваше този район, изпъстряше гледката с подробности и случки, свързани с миналото, настоящето и с поминъка на населението. Някои от случките бяха смешни, други - гротескни или поучителни. Вазов говореше увлекателно при все навика си да бъде мълчалив. Явно искаше да направи по-голямо впечатление на съпругата на своя приятел.

- Вие сте опасен чаровник! Разказвате удивително увлекателно, както и пишете - поласка го Евгения. Тя все по-осезателно променяше отношението си към него. Направи го ласкаво и загадъчно, украси го с възхитителни погледи, без да се бои, че ще предизвика ревността на съпруга си.

Замръкнаха в Харманли. Навлязоха в същинската територия на Османската империя. Минаха благополучно митническата и граничната проверка. За да стигнат Цариград, трябваше да прекосят запустели, безлюдни полета. Вазов през цялото време въздишаше по красотите на България, които от младини бе възпявал, а всъщност повече си мислеше за жената в купето. За разлика от новосъздадената българска войска, която вече се беше проявила в Сръбско-българската война, а и след време отново щеше да се отличи с бойния си дух, разхвърляните тук-там турски гарнизони впечатляваха със своето окаяно състояние.

Ето го и Сан-Стефано - дало толкова надежди, за да бъдат попарени след Берлинския погром. Вече бяха само тримата. Случайният им спътник слезе на някаква гара. Дълго се взираха, за да видят издигнатия руски паметник в чест на лелеяната победа, но за съжаление, до него нямаше видимост или пък вече беше разрушен. В купето им се настани друг нежелан спътник с фес, любопитен и разговорлив, но въпреки опитите му да изтръгне нещо в ущърб на султанската империя, старанието му не се увенча с успех. Затова не след дълго той се изниза незабелязано и последва нова паспортна проверка, за да узаконят пристигането им с едно Буйрун. Отдъхнаха си и погледите им бяха привлечени от руините на Константиновия дворец, който се издигаше отдясно на Босфора. Съборените зидове на стени и кули загатваха за погазено величие, потънало в забрава.

На Сиркеджи-скелеси - последната станция на турската железница, последва нова проверка. Чиновникът се взря в паспорта на Вазов и попита:

- Тук пише homme des letters. Какво значи това? Вие писма ли пишете?

- Не, аз пиша книги - обясни Вазов.

Проверяващият го изгледа подозрително.

- Какви книги? Срещу нас ли? - и извика свой колега, като му каза нещо.

Българите бяха принудени да го последват. Заведоха ги при по-голям началник, който наистина беше по-голям и на вид: едър, плещест, с увиснал корем и смръщен поглед под нахлупения фес. Съпровождащият ги чиновник му даде паспортите и обясни своите подозрения.

- Защо сте дошли в Цариград? - строго попита началникът.

- На разходка.

- Колко време ще останете?

- Десетина дни.

- В кой хотел ще отседнете?

- В Хотел де Франс.

Когато по-нисшият чиновникът втори път му обърна внимание на отбелязаното в паспорта на Вазов, той сърдито го скастри:

- Серсем! - което значеше: Какви сте глупаци, не разбирате ли какво значи homme des letters! А аз зная… И се обърна към гостите: - Свободни сте. Паспортите ще получите в българското агентство.

В митницата щателно преровиха куфарите им, като не пропуснаха да опипат и помиришат интимното бельо на госпожата, и ги пуснаха, а това си беше направо късмет, защото дотогава другите българи бяха разтакавани от участък в участък и процедурата траеше по няколко дни.

Придвижиха се до Пера - европейската част на Цариград, стигнаха Хотел де Франс, но за съжаление, в него нямаше свободни места. Настаниха се в Атина палас, разположен срещу китна градина. Дадоха им две стаи на първия етаж и ги задължиха да се хранят в хотела. За щастие, блюдата бяха обилни и вкусни. Единственото неудобство бе силният шум от улицата, който денонощно ги безпокоеше.

Първото им желание след настаняването бе да посетят Босфора, затова се насочиха към тунела, който свързваше Пера с Галата.

- Когато за пръв път бях в Цариград, тук се запознах с Петко Славейков - сподели поетът. - Посетих го в редакцията му. Той вече беше чел Борът. Бях жаден да го видя, да чуя думите му. С разтреперани нозе прекрачих прага. Стаята бе неуютна, почти празна. Имаше маса от голи дъски, но нямаше столове. Славейков беше по жилетка. Казах му кой съм. Покани ме да седна на един сандък. Позволих си да го помоля да прочете поемата Видул. Надявах се да чуя мнението му, но той се извини, че има много работа. При все това ме разпита за емигрантството в Русия. Когато му казах, че съм виждал Ботев в Галац, Славейков въздъхна: Ботйов проповядва социализъм, но той много се заблуждава; такова учение не е за българите…

Вазов говореше с горчивина, чувстваше се, че е наскърбен. Имаше и още нещо. Преди време Цариград се бе превърнал в място за спасение на българи от българи. Каква ирония на съдбата! После смени темата:

- Бях омерзен. Въпреки това написах стихотворението Разходка из Босфора и го отпечатах заедно с няколко други в списание Читалище.

- Пък аз си мислех, че любовта превръща мечтата в реалност, думите в поезия, нотите в музика, човек в пеперуда или птица, оловото в злато… - подхвърли Михаил.

- А златото? - поинтересува се жена му. - Златото в коронки…

- Златото в изящна вещ или в украшение - намеси се Иван.

Първоначално той бе щастлив, че може да диша един въздух с тях. Но томленията му бяха толкова силни, че често пренебрегваше правилата, които времето бе наложило, и се отдаваше на греховно съзерцание, което подсилваше съблазънта. Към Евгения изпитваше някакво непознато чувство, мъчно за разбиране - хем отзивчивост, хем умиление, хем раздразнение, че тя не беше негова, а принадлежеше на друг.

На пристана видяха няколко матроси, които не бяха на вахта. Изглеждаха равнодушни. Техните погледи обезсмисляха приключенията - пътуването към нови простори, към неизвестността. Сподиряни от каикчии и примамливи предложения, българите се озоваха на близкия параход. Евгения почерпи кураж от своето нетърпение и от страстта си за силни изживявания, за да попита:

- Няма ли да потегляме вече? - изглеждаше развълнувана и леко възбудена.

Последните пътници още се качваха.

Денят беше прекрасен. По небето малки бели корабчета плуваха и търсеха в синевата тихите заливи, за да се прикрият. Лек ветрец къдреше водите на Златния рог и предразполагаше към приятно изживяване. По корпуса и палубата играеха отблясъци. Морето не можеше да се гледа. Повърхността му трептеше и преливаше.

Пасажерите, повечето ханъми, също бяха превъзбудени. Оказа се, че отиват на сватба в недалечен пашовски конак. Прозвуча сирена. Палубата се разтресе. Минаха покрай островче с фар, наречен от турците Казъ Кулеси. Европейците го зовяха Леандровата кула, защото бе свързан с поетично предание.

В древността младеж на име Леандър се влюбил в Херо - жрица на Венера. Връзката им била невъзможна. Бащата на момичето я скрил на това островче. Младежът научил къде е заточена и се опитал да я спаси. Една нощ се хвърлил в морето, решен да го преплува, но имало вълнение и се удавил. Сутринта девойката видяла трупа на възлюбения си и скочила във водата, за да го последва в смъртта.

Красива и вечна драма, която напомняше на Вазов за самата му съдба в това безнадеждно, мъчително пътуване, което можеше да му донесе повече терзания, отколкото наслада и радост.

Отляво като вълноломи от бял мрамор се издигаха великолепните палати Долмабахче и Череган. Те се откриха отведнъж пред погледите - без смазващо великолепие, но със смазващо величие. Тези дворци криеха печални тайни за възходи и падения.

В Долмабахче преди три десетилетия след преврат бил убит султан Абдулазис. Оттогава над тези покои тегнеше жестока карма и никой не желаеше да живее там. В него времето беше спряло, сковано от вероломството на трагедията. Иначе постройката бе компактна и красива като порцеланов чайник. Верандите ? гледаха към морето. Наоколо растеше гъста зеленина сякаш прекипяла от слънце и миризми. В ниското се пенеше проливът. Водата бе плътна, дишаше с хладни устни, които вместо с червило бяха украсени с пръски от вълните. Глухият шум и свежият въздух се смесваха в едно.

А Череган тридесет години бе затвор за сваления падишах Мурад, обявен за луд от брат си Абдулхамид - настоящ върховен повелител. Само смъртта бе спасила клетника от самотата и мъките. Недалечният дворец Илдъз кьошк бе жилището на действащия султан, който също имаше съдбата на доброволен изгнаник. Страхът да не бъде убит, превръщаше палата му в истински зандан.

Българите слязоха в Бебек, а заедно с тях се изсипаха и ханъмите. Там се намираха повечето летни резиденции на цариградските богаташи. Жените се упътиха към великолепен сарай срещу кея. Последваха ги от любопитство, но охраната не допусна чужденците на тържеството. Освен пасажерките, отвсякъде прииждаха карети, които докарваха прибулени в най-скъпи одежди жени. Едни имаха тънки воали, обикновено черни, които позволяваха лицата им добре да се виждат; други бяха покрити с плътни фереджета и яшмаци, като само очите проглеждаха изпод тях. Обясниха им, че младите девици и хубавиците са изложени на деликатен показ, докато старите и грозни жени криеха лицата си и от самите себе си.

Ханъмките с любопитство и отвращение оглеждаха българката, защото беше неприбулена. А също така и с изненада - тя имаше тъмни, меки и чупливи коси, а не твърда конска грива, хваната на опашка. Нали според тях на Северните Балкани дори жените умееха да яздят.

Гръмна залп, завиха зурни. Турската аристокрация се забавляваше. Само отдалече можеха да наблюдават унифицираното разнообразие и изобилието. Понеже трябваше да чакат дълго обратния превоз, влязоха в сладкарница и се разхладиха с шербет. Разходиха се по брега и откриха закътан плаж. Морето бе тихо и прозрачно като стъкло. От азиатския континент лъхаше горещина, направо зной. Недалече шамандура се люлееше като тапа върху малките вълни.

Иван и Михаил решиха да се изкъпят. На жените бе забранено да се разсъбличат, затова Евгения остана, както си беше с дрехите, на пясъка. Навярно дори да беше позволено, тя нямаше да нагази в морето, защото не знаеше да плува. А картинката сигурно би била интересна: влиза, топва се и излиза като нимфа - така всички форми и подробности ще се очертаят и ще изпъкнат. Главозамайваща гледка… Нещо подобно си мислеше и тя: Колко хубаво би било и аз да намокря роклята си.

- За какво се размечта? - сръчка го Михаил.

- Един сюжет ми се върти в главата - излъга Иван, но само отчасти: мечтанията му си бяха направо фантазии.

Съблякоха се. Един преуспял мъж така би могъл да изглежда като тюлен, но Вазов въпреки годините си имаше стройно, стегнато, запазено тяло. Той се наведе, взе парче дърво и го запрати далече в морето. Хубаво му бе, че може полугол да се разстъпи пред погледа на Евгения. Въобразяваше си, че са само двамата…

С Михаил се гмурнаха във водата. Поетът водеше. Мъжката суетност го караше да се покаже, а не беше добър плувец. Обърна се по гръб уж да види дали приятелят му го следва, а всъщност в химерична треска пиеше с поглед смаляващата се жена, която ги гледаше от брега. Водата е хубаво нещо, само да не е така студена и мокра. През септември тя все още беше приятна, но тук течението я охлаждаше. Още малко, още малко навътре! - самонасърчаваше се Иван. Вече плуваше кучешката. Михаил плътно го следваше. Имаше стил.

Изведнъж нещо преряза поета. Обърна се по гръб. Приятелят забеляза изкривеното му лице. Беше време да се връщат. В този момент кракът на Иван се схвана. Той започна да прави панически движения - по-резки и хаотични, отколкото позволяваше достойнството му. Водата все едно се сгъсти, превърна се в преграда на пътя му. Дъно нямаше, но усещаше как го придърпва. Изведнъж силите го напуснаха.

- Да ти помогна ли? - попита доктор Елмазов, докато кръжеше около него.

- Ами помогни ми, де! - избълбука давещият се.

- Само не се паникьосвай. Отпусни се… Спокойно… Държа те.

Гласът идваше вече откъм гърба му. Михаил бе прокарал ръка през шията му като че искаше да го удуши и бавно го придърпваше към сушата.

Накрая Вазов усети пясъка под нозете си, събра кураж и излезе засрамен, куцукайки с вдървен и натежал крак. Болката бе пронизваща и нетърпима. Струйки се стичаха от него. Топлият пясък на брега бе като прегръдка.

Евгения дотича:

- Какво стана?

- Нищо… Опознаваме себе си само тогава, когато се сблъскаме с границите на собствените си възможности.

- Май без малко да се удавите!

- Схвана ми се кракът. Мишо ми спаси живота - каза с нотка на благодарност и съвсем непресторено поетът. - От днес съм ти длъжник… - обърна се към него, но си личеше, че преживява дълбоко случилото се.

Един мъж с достойнство и самолюбие, ако си втълпи, че е задължен на някого за нещо - страда.

Оправиха се. Случката погълна времето им. Накрая параходът пристигна и си купиха билети за първа класа. По трапа отначало пропуснаха завръщащите се ханъми, после чужденката, а придружителите й останаха сиротни на пристана. Обезпокоена, Евгения потърси помощ. Обясниха й, че този курс е само за жени, но видимо капитанът се смили и скоро на българите разрешиха да се качат на борда. С тях допуснаха и един турчин, който навярно ги следеше. Вътре ги чакаше нова изненада - Иван и Михаил бяха грубо изтикани от първа класа, за която си бяха платили. Не трябваше да притесняват ханъмите.

- Но ние имаме билети именно за тук! - запротестира Вазов.

- Няма значение. Това е харем. Щом не се съобразявате с нашите правила, ще ви свалим!

Нямаше как, трябваше да се подчинят и примирят. Чудната гледка на Босфора отново ги плени и успокои.

Вечерта отидоха на театър. Гледаха игривата италианска опера Рондинела. Преди вдигането на завесата музикантите изсвириха химна на султана и публиката стана на крака. Те също трябваше да се изправят. Така в империята съчетаваха европейската култура с ориенталските традиции.