Николай Христозов

ЧАТАЛДЖА

„Да идем в Чаталджа!” - предлага мечтателно Азис Незсин.
„Къде” - онемявам.
„В Чаталджа. Какво отведнъж те скоси?”
„Не, нищо ми няма. Ще идем.”

Ръждиви баири ограждат
ленивата, бяла и тиха -
непомнеща нищо Чаталджа.
Азис Несин, скромно ликуващ, ме води из своя имот.
Имот ли? Гимназия цяла, която строи цял живот
със всичко, което печели от своите книги.
Достойно!
„Сирачета тук ще живеят. И аз бях сирак, знам какво е.”

И цял завладян и замаян от зримата вече мечта,
въвежда ме в своята стая.
„И аз ще живея при тях.”
В очите му грее момчето, момче от звезда озарено.
Посяга към рафта. „Да пийнем?”
Но в миг ме поглежда смутено.
И с друг глас ми казва:
„Когато копаха темелите тук,
разровиха стари окопи. Лежаха един върху друг
и наши, и ваши войници.
А костите сплетени, вкопчени…
Познавахме вашите само по тези белязани копчета.”
От рафта подава ми копче със лъвче.
Нима не разбра
какво прави с мене!
Държах го, докато дланта прогоря…

И храброто лъвче, изгряло от мрака на бездните земни,
с ръка овъглена положих в крилото на вечното време.

ДЕБЪРСКА ЕЛЕГИЯ

На Слав

Земята под асфалта си спомни, че е нива,
и от пролука скрита роди пшеничен клас.
И грейна юлско слънце под облаците сиви,
забравен вятър плисна от уличния храст.

Земята се събуди и в тъмното проплака,
и прати златно стръкче - всевиждащо око,
росата да посрещне, момчето да дочака…

Но няма го момчето с камшиче от лико.

Момчето е далече, в една гора без клони,
лежи на бряг пустинен под тъмен суховей.
Един камшик огромен кръвта му е подгонил,
една небесна колба сърцето му люлей.

И не трева - а тежка мъгла му е постеля.
И не роса го къпе - а вир с отровна пот.
Във вените му вият кавали полудели
и пазят синевата над стръкчето живот.

28 юли 2000